Определение № 630 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2994/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. М. и Б. А. М., и двамата със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 2124/27.08.2019г., постановено по гр.д.№ 4834/2018г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.05.2018г. по гр.д.№ 4131/2017г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от касаторите против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, над сумите от по 100000 лв. до предявените размери от по 200000 лв. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за настъпилата вследствие на ПТП на 15.11.2016г. смърт на лицето А. Б. А. – син на касаторите, по вина на застрахован при ответника водач на МПС, чиято отговорност е призната с влязла в сила присъда на наказателен съд. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил интензивността на доказаните душевни страдания и отрицателни емоции, преживени от ищците от загубата на сина им, възрастта на загиналия към момента на злополуката и на родителите му – съответно 32 г., 54 г. и 55 г., както и социално – икономическите условия в страната. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощието да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В настоящия случай касаторите не са формулирали конкретно правни въпроси, като се позовават на неправилно приложение на нормата на чл.52 ЗЗД относно критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос, заявен при обжалване на въззивно решение, постановено по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, както и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Следва да се отбележи, че в конкретните фактически хипотези по отделните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. В настоящия случай, при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които е обсъдил във връзка едни с други, както и ги е съпоставил със социално – икономическата обстановка в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетенията, при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, която съответно попада в основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. Цитираната и приложена към жалбата на касаторите съдебна практика е за присъждане на обезщетения в различни от разглежданата хипотези. Съставът на ВКС провери посочената от касаторите практика по сходни случаи, но следва да отбележи, че присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди не могат да се съпоставят само на база родствена връзка между пострадалия и увредения, както и с оглед момента на настъпване на смъртта. Позоваването от касаторите на разликата във времето между отделните събития се свързва и със социално - икономическите условия в страната. По този критерий въззивният съд е изложил подробни съображения, включително е съпоставил обезщетенията с минималната работна заплата в страната към релевантния момент за определяне размера на отговорността на застрахователя. Очевидната неправилност, представляваща основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по-горе пороци не са налице. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. С оглед на изхода от настоящото производство касаторите следва да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд