Определение № 35 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3580/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 1800/08.07.2025 г. по ч.гр.д. № 1670/2025 г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил определение № 9571/19.05.2025 г. на Софийския градски съд по оставената без уважение молба на М. Д. Д. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК да бъде освободен от таксата по чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК. Определението се обжалва от М. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите – процесуалноправен и материалноправен, първия: какво е значението за последиците на акта, постановен от съда при основание за отвод, а втория - за критериите, които съдът е длъжен да съобрази, когато се произнася по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплаква, че определението е постановено в нарушение на чл. 83, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – въззивното определение отрича правото по чл. 83, ал. 2 ГПК (чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК) и е по дело с цена на иска над 5 000 лв. (чл. 274, ал. 4 ГПК), налице е процесуална легитимация – отреченото право претендира жалбоподателят, спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК, и са налице всички останали предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение по следните съображения: За да постанови обжалвания резултат, апелативният съд е приел за неоснователно оплакването в частната жалба, че след като първоинстанционният съдия се е отвеждал по други дела с ищец жалбоподателят, е следвало да се отведе и от разглеждането на настоящото дело, включително по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Намерил е за недоказани твърденията, с които оплакването е обосновано, като е приел, че дори да са верни, не водят до неправилност на определението. Апелативният съд е намерил, че в декларацията за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК жалбоподателят/сега касатор е декларирал пенсии 609.60 лв. за него и 517.00 лв. неговата съпруга, да не упражнява търговска дейност, въпреки вписването в търговския регистър като едноличен търговец, да не притежава дялове в търговски дружества, да страда от множество заболявания и с решение на ТЕЛК да му е призната 85 % инвалидност. От извършена служебна справка в търговския регистър апелативният съд е установил, че жалбоподателят е управител, съдружник и представител на повече от тридесет търговски дружества. При тези служебно установени обстоятелства, които жалбоподателят не е декларирал, апелативният съд е допуснал, че той получава възнаграждения като управител и представител на тези дружества и дивиденти от тяхната печалба. Добавил е, че притежаваните от жалбоподателя дружествени дялове са на значителна стойност, включително като се съобразят апортираните три недвижими имота в две от дружествата. Препращайки към мотивите на първата инстанция, апелативният съд е намерил също, че към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК липсва медицинска документация в подкрепа на декларираните, но неуточнени „множество заболявания“ и това, че жалбоподателят е в трудоспособна възраст. Заключил е, че разполага с необходимите средства да внесе таксата 15.00 лв., от която е поискал да бъде освободен, включително като се съобрази, че при научните степени, с които се титулова, също му предоставят възможност да реализира доходи. При тези мотиви, с които апелативният съд е потвърдил определението за отхвърляне на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, първият повдигнат въпрос не е обуславящ. Настоящият състав намира обаче, че предмет на частната касационна жалба е определението на въззивния съд, а не потвърденото с него определение. Жалбоподателят не твърди основание за отвод за някой от тримата съдии в състава на Софийския апелативен съд, които са го постановили. При разясненията с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС – неограничена по обхват проверка, която въззивният съд дължи, и в случая е и извършил в производството по частната жалба, по което въззивното определение е постановено, не може да се приеме, че върху неговата правилност рефлектира основание за отвод на съдията, постановил първоинстанционното определение, дори да е било налице. По процесуалноправния въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Тя е налице по втория материалноправен въпрос, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд. Приема се, че обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК могат да бъдат декларирани – производството е охранително и се прилага чл. 534, изр. 2 ГПК, но от значение за крайния изход на проверката са обстоятелствата, които страната е спестила, които са доказуеми, но не са доказани, и/или които са декларирани невярно, а са от значение в изясняване на материалното положение на страната. Приема се също, че съдът трябва да прецени дали размерът на държавната такса представлява непреодолимо препятствие пред достъпа до съд, като практиката на Върховния касационен съд се базира и на множеството решения на СЕС. Изложените мотиви, с които Софийският съд е приел, че имущественото състояние на жалбоподателя – такова каквото е установено с определението, допуска той да внесе таксата от 15.00 лв., са съобразени с тази практика. По втория въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът