Определение № 4 от 03.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1608/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1048 от 19.01.2018 г., подадена от „Дженерали застраховане” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2603 от 13.12.2017 г. по в.гр.д. № 5455/2016 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, втори състав, само в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на С. В. законна лихва върху главницата от 25 000 лв., начислена за периода от 01.10.2011 г. до 20.04.2012 г. и законна лихва върху главницата от 1 330 лв., начислена за периода от 13.10.2011 г. до 20.04.2012 г. Касаторът поддържа доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните части, с позоваване на чл.111, б.”в” ЗЗД. По съображения в жалбата претендира отмяна на атакувания съдебен акт, с произтичащите правни последици. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния правен въпрос: Какъв е приложимият давностен срок по отношение на лихвата за забава върху присъденото обезщетение за вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и въведено от него възражение за погасяване на акцесорната претенция по давност. Касаторът твърди, че даденото от съда разрешение се отклонява от константната практика на ВКС – решение по т.д. № 3060/2013 г., І т.о., решение по т.д. № 610/2010 г., І т.о., решение по т.д. № 323/2010 г. и решение по т.д. № 475/2008 г., ІІ т.о., съответно приложени към изложението. Ответникът по касация – С. С. В., както и наследниците на третото лице – помагач, не са заявили становища. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел, че ответното застрахователно дружество е изпаднало в забава в момент, съответстващ на забавата на делинквента – изрично уреден в чл.84, ал.3 ЗЗД, а релевираното правопогасяващо възражение за изтекла на основание чл.111 ЗЗД погасителна давност правилно е зачетено от СГС в допълнителното решение само по отношение на доброволно заплатените от застрахователя суми. С оглед ползваната процесуална възможност за препращане към мотивите на първата инстанция, следва да се счете, че въззивният състав е възприел изцяло становището на СГС за дължимост на компесаторни лихви за целия претендиран с исковата молба период, основано и на чл.69, ал.1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част. Поставеният от касатора правен въпрос е от значение за изхода на делото по акцесорните искови претенции. Доказана е и поддържаната допълнителна предпоставка, предвид приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение