Определение № 3303 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. К. П. срещу решение № 1454/30.11.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1112/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 260276/21.01.2022 г. по гр. дело № 337/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), предявените от жалбоподателя срещу ЗАД „А. иншурънс“ АД осъдителни искове са частично отхвърлени, както следва: прекият иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 21.10.2018 г. – за разликата над сумата 15 000 лв. до сумата 50 000 лв.; и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата част от горното обезщетение – за периода 29.11.2018 г. - 25.04.2019 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя; 2) кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди; и 3) при какви критерии намира приложение разпоредбата на чл. 106, ал. 5 от КЗ в условията на предявен иск срещу застрахователя и кой е началният момент, от който се дължи законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение по чл. 432 от КЗ в условията на изискани от застрахователя доказателства, с които увреденото лице не е имало възможност да се снабди. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като сочи, че обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с ППВС № 17/18.11.1963 г., ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 19/19.04.2019 г. по търг. дело № 1408/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 276/12.12.2018 г. по търг. дело № 2346/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 60139/09.11.2021 г. по търг. дело № 1703/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 354/23.01.2019 г. по търг. дело № 840/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 128/04.02.2020 г. по търг. дело № 2466/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 167/30.01.2020 г. по търг. дело № 2273/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Насрещните страни – ответникът ЗАД „А. иншурънс“ АД и третото лице, негов помагач А. В. М., в отговорите си касационната жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът взе предвид следното: Въззивният съд, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (като по този начин ги е приобщил към своите мотиви и ги направил неразделна част от тях), е приел следното: На 21.10.2018 г. около 4.55 ч., при управление на лек автомобил А. М. (третото лице – помагач на ответника) е нарушила правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинила на пресичащия пътното платно отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила пешеходец – ищеца Д. П., средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на костите на дясната подбедрица и трайно затруднение на движението на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Ищецът е предприел пресичането на пътното платно на място, което не е обозначено като пешеходна пътека, навлязъл е на платното внезапно, без да се огледа и без да съобрази опасността от преминаващия автомобил. Скоростта на движение на автомобила (50 км/ч) е позволявала ищецът да възприеме приближаването му още преди да предприеме пресичането – при проява на елементарно внимание, тъй като движението не е било натоварено. Едва след като е достигнал средата на пътното платно – на осевата линия, ищецът вместо да продължи пресичането, внезапно е спрял и вдигнал ръка срещу приближаващия автомобил. Съдът е приел, че с тези свои действия и бездействия ищецът е нарушил правилата за движение, установени с чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП. Приел е също, че приносът на пострадалия ищец, като пешеходец, за настъпването на вредоносния резултат, не е малозначителен, защото липсващото в случая правомерно поведение от негова страна би дало възможност за предотвратяване настъпването на пътния инцидент, независимо от факта, че и водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение. Изтъкнато е и че допуснатите от ишеца нарушения имат толкова важно значение в конкретиката на механизма на настъпване на инцидента, че фактически са довели до обективна непредвидимост на поведението му в конкретната ситуация. Прието е и че фактът, че и водачът на лекия автомобил е допуснал сериозни нарушения на ЗДвП, не може да игнорира съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия ишец, който с поведението си пряко и непосредствено е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат – в равна степен с водача на автомобила. По тези съображения, съдът е достигнал до извода, че приносът на пострадалия ищец е 1/2 част, съпоставимо с обема на пряката причинно-следствена връзка, както и че тази съразмерност в съпричиняването следва да бъде взета предвид при определяне на окончателния размер на дължимото застрахователно обезщетение, при условията на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. На следващо място съдът е приел за установено, че вследствие на претърпяната пътнотранспортна злополука ищецът е получил следните травматични увреждания: многофрагментно счупване на костите на дясната подбедрица, изразяващо се в множествени диафизарни и разместени фрактури на костите на дясната подбедрица; разкъсно-контузна рана на десния лакът; мекотъканни увреждания на главата, тялото и крайниците. След инцидента ищецът е получил спешна медицинска помощ в болнично заведение, където раната на лакътя е била обработена хирургично, а счупената подбедрица е била обездвижена с гипсива лонгета. След три дни – на 24.10.2018 г. ищецът е бил опериран, като е било извършено открито наместване на счупените кости на дясната подбедрица и стабилизиране на костните фрагменти с метална остеосинтеза – титаниев интрамедуларен пирон. След гладко протекъл следоперативен период, на 29.10.2018 г. ищецътт е изписан в добро общо състояние от болницата и лечението му е продължило амбулаторно. В продължение на 4 месеца той се е предвижвал с помощта на патерици. В периода 20.02.2019 г. - 23.02.2019 г. е проведено ново оперативно лечение за премахване на металната остеосинтеза. Лечението след това е продължило амбулаторно с рехабилитация с натоварване на крака. До 25.03.2019 г. ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност. Вещото лице по делото е установило, че раната на десния лакът е зараснала окончателно за срок от 10-12 дни. Счупените кости на дясната подбедрица са зараснали за срок от 4 месеца, след което е последвала рехабилитация, а пълно натоварване на крака е достигнато в края на петия месец, считано от деня на инцидента. Общо лечебният и възстановителен период при ищеца е приключил за срок от 5 месеца. През това време той е търпял болки и страдания, които са били интензивни само през първите 2-3 седмици непосредствено след злополуката и в продължение на 2-3 седмици по време на провеждането на началната рехабилитация на увредения крайник. Извън посочените периоди, ищецът е търпял само периодично явяващи се болки в зоната на дясната подбедрица и мястото на фрактурите, но тези болки са отзвучавали след употреба на обезболяващи средства. Не са налице клинични или документални данни за настъпване на негативни последици и усложнения в здравето на пострадалия ищец и той е с напълно възстановено здраве. Счупените кости на дясната подбедрица са зараснали, а движенията на десния долен крайник са в пълен обем и сила, като ищецът се предвижва без помощни средства и с нормална походка. При така установените обстоятелства, съдът е посочил, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка са изложени съображения, че за определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, съдът съобразява няколко групи от фактори, а именно: естеството и характера на получените от ищеца телесни увреждания, както и наличието на пряка причинно-следствена връзка между конкретния механизъм на настъпване на процесното ПТП и конкретно понесените травми; лечебният и възстановителен период, който е продължил и приключил в рамките на пет месеца; младата възраст на ищеца, както и обстоятелствата, че той е имал социални и битови затруднения, тъй като контузеният крайник е наложил придвижване с патерици; липсата на негативни последици за здравето на ищеца, което е напълно възстановено. В тази връзка съдът се е позовал на трайната практиката на ВКС, която приема, че понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с конкретна преценка на конкретните обективни и субективни фактори. Приел е още, че в контекста на дефинирания от закона принцип на справедливостта, при определяне на размера на обезщетението, освен лимитите на застрахователните обезщетения по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ за 2018 г., съдът отчита и социално-икономическите условия към момента на настъпването на вредите – размерите на минималната и средната работна заплата за периода, данните на НСИ за средната издръжка на домакинство и др. икономически данни. Изложени са и съображения, че именно социално-икономическите критерии за справедливост са правно значимата условна граница между адекватния размер на обезщетението и неговата прекомерност. Нито една травма и свързаната с нея болка не е обективно съизмерима с пари, но тъй като обезщетението има компенсаторна функция, то размерите на обезщетенията трябва да бъдат разумни и съответни и на обществените разбирания за справедливост, а не само формалистично да бъдат съобразявани само със застрахователните лимити. В заключение, съдът е намерил, че справедливият размер на застрахователното обезщетение за понесените неимуществени вреди, което е легитимиран да получи ищеца, е оценимо на 30 000 лв, като за сравнение е посочил, че през 2018 г. минималната работна заплата е от 510-560 лв. На основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, така определеното застрахователното обезщетение е намалено от съда, като е редуцирано с 1/2 част – съобразно приетия размер на съпричиняването – до присъдения размер от 15 000 лв., респ. – прието е, че над този размер искът за обезщетение за неимуществените вреди е неоснователен. Относно иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, имащ за предмет присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 496, ал. 1 и чл. 497, ал. 1 от КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от следните две дати: 1) изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 1 от КЗ; 2) изтичането на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ, считано от предявяването на претенцията по реда на чл. 380 от КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 1 от КЗ. Съдът е изтъкнал, че ищецът не е представил доказателства за твърдението си, че на 29.11.2018 г. е предявил застрахователната си претенция по реда на чл. 380 от КЗ. Приел е още, че с представеното от ищеца писмо от 28.12.2018 г. ответникът-застраховател го е поканил по реда на чл. 106, ал. 1 от КЗ да представи документи, необходими за установяване на застрахователното събитие и за размера на обезщетението. Предвид изричното признание на ответника, съдът е приел и че на 03.04.2019 г. ищецът е представил по заведената щета последното доказателство, необходимо за определяне на обезщетението, поради което съдът е намерил, че съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ, ответникът дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 25.04.2019 г., респ. – приел е, че акцесорният иск за присъждане на законната лихва е неоснователен за 29.11.2018 г. - 25.04.2019 г. Видно от гореизложеното, въззивният съд, включително чрез приобщаването по реда на чл. 272 от ГПК на мотивите на първата инстанция към своите мотиви, по никакъв начин не е обсъждал, „при какви критерии намира приложение разпоредбата на чл. 106, ал. 5 от КЗ“, каквато е постановката на първата част от третия правен въпрос, формулиран в изложението на касатора. При излагането на съображенията си относно началния момент, от който се дължи законната лихва за забава върху присъжданото застрахователно обезщетение, съдът е приел за установено, че в случая ответникът-застраховател е изискал от ищеца по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ доказателства, които са необходими за установяване на застрахователното събитие и за размера на обезщетението, като в тази връзка съдът не обсъждал обстоятелства и/или доводи, които да попадат в хипотезата, визирана в останалата част на третия въпрос – увреденото лице (ищецът) да не е имало възможност да се снабди с изисканите от него доказателства. С оглед това, третият правен въпрос, поставен от страна на касатора, не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение, поради което този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите два правни въпроса (първият и вторият) в изложението на касатора са обуславящи правните изводи на въззивния съд, но той ги е разрешил в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Отговор на първия въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е даден със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора: решение № 19/19.04.2019 г. по търг. дело № 1408/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 276/12.12.2018 г. по търг. дело № 2346/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 60139/09.11.2021 г. по търг. дело № 1703/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 354/23.01.2019 г. по търг. дело № 840/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с: начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът трябва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и в мотивите към решението да посочи конкретно същите обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на техния анализ и съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. По втория правен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, както е прието и в посоченото от жалбоподателя решение № 354/23.01.2019 г. по търг. дело № 840/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, също е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., доразвита в множество решения на ВКС по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена практика, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, само ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина на същия. Затова и не всяко нарушаване от увредения на правилата за движение по ЗДвП и ППЗДвП е основание за приемане съпричиняване на вредата, водещо до намаляване на дължимото му се обезщетение за обезвреда, а само това, при което вредоносният резултат е следствие от действията или бездействията на последния, с които той обективно е създал предпоставки за настъпването му в някаква степен, улеснил е това настъпване или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск. Приносът всякога трябва да е конкретно изразен и доказан, но не и да е предполагаем. Кога това поведение – действие или бездействие, обаче, е рисково и дали е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – делинквент или застраховател, а съдът следва да прецени степента на приноса за вредата на всеки един от участниците в пътния инцидент, при съобразяване задължението на водачите на моторните превозни средства по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така цитираната практика на ВС и ВКС, формирана по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД, а напротив – съображенията на съда и постановеният с обжалваното решение краен резултат по спора, са в съответствие с нея, поради което не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два въпроса, поставени с изложението към касационната жалба. Следва да се отбележи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 80 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение