Определение № 934 от 15.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 553/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по две частни касационни жалби, подадени от страните по в.ч.гр.д. №10600/2023г. на СГС, ЧЖ-I-Л състав, срещу определение с № 11350/28.09.2023г., с което е потвърдено определение № 1789 от 16.01.2023г., постановено по гражданско дело № 33469/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 160-ти състав, за прекратяване на производството по делото в частта по предявеният от „Ви Паркет“ ООД иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК срещу ответника „Рос Паркет“ ЕООД като недопустим, поради липса на правен интерес, както и за изпращане на делото по подсъдност на РС – Варна. В първата частна касационна жалба, подадена от „Рос паркет“ ЕООД чрез управителя Р. Ж. Б., се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че е налице правен интерес от иска, тъй като в бъдещ процес, предходно щяла да бъде указана истинността на документа. Касаторът счита, че винаги е налице интерес от установяване истинността на документ, с който се намалява /опрощава задължение от 300 000 лв. на 100 000 лв. Поддържа, че в образувани и висящи към момента съдебни производства ответникът „Инвестиционна компания“ АД неизменно оспорва документите и с оглед субективния характер на експертизите, те не били еднозначни. Счита, че ако бъде разгледан и уважен така предявеният иск, ще бъде установено със сила на пресъдено нещо между страните истинността на документите и всякакви бъдещи оспорвания по чл. 193 ГПК ще бъдат недопустими. Твърди, че първоинстанционният съд дължал служебна проверка за нищожност на документа, предмет на делото, и съгласно приложимо ТР, при проверката за нищожност като задължителни необходими другари е следвало да бъдат конституирани всички страни, подписали документа. В частта по изпращане делото по подсъдност на РС –Варна изтъква, че актът е постановен в грубо нарушение на процесуалния закон, тъй като ищецът е упражнил правото си по чл. 116 ГПК и подсъдността е стабилизирана, а всички последващи факти са ирелевантни. С оглед гореизложените мотиви претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СРС за последващи процесуални действия. В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният касатор се позовава на хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като поставя следния въпрос: „Следва ли да участват в производството по нищожност, валидност, истинност и неистинност на документ, всички страни, подписали процесния документ?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и конкретно ТР 1/2020 от 27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСГТК относно необходимото съдействие на съда по чл. 7 ГПК, както и с ТР №7/2020г. от 13.01.2023г. по т.д. №7/2020г. на ОСГТК относно необходимите задължителни другари. Ответникът по частната касационна жалба - „Инвестиционна компания“ АД оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор от 11.12.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К. Д.. Твърди, че посочените съдебни актове в изложението са неотносими и не могат да обусловят извод за допускане на касационно обжалване на акта на СГС. Втората частна касационна жалба с вх.№ 99574/31.10.2023г. е подадена от ищеца „Ви паркет“ ООД срещу гореописаното определение чрез процесуалния му пълномощник – адв. С. П.. Частният касатор изтъква, че съдилищата неправилно са приели, че е налице начална липса на правен интерес, обуславящ недопустимост на иска му. Сочи, че в бъдещ исков процес по чл. 464 от ГПК, ако бъде установена истинността на спогодбата, ответникът би могъл да претендира евентуално дължима сума в максимален размер от 100 000 лв., а не по-голяма, което означава, че каквато и сума да бъде събрана, по-голямата част ще бъде за него. Поддържа и че във висящи и към момента съдебни производства истинността на документите се оспорва от ответника. Изтъква, че съгласно чл. 7 от ГПК съдът следи служебно за нищожността и с оглед горното следвало служебно да конституира всички страни, подписали документа, чиято нищожност се проверява. Доводите му относно подсъдността са идентични на тези по първата частна жалба, а именно осъществен е избор по чл. 116 от ГПК, съгласно чл. 120 ГПК подсъдността е стабилизирана и последващи факти не могат да обусловят изменението й. С оглед горното претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СРС за последващи процесуални действия. В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният касатор „Ви паркет“ ООД се позовава на хипотезата по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като поставя следния въпрос: „Следва ли да участват в съдебното производство по прогласяване на нищожност и съдебно удостоверяване на валидност, истинност и неистинност на документ, всички страни, подписали процесния документ?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и конкретно ТР 1/2020 от 27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСГТК относно необходимото съдействие на съда по чл. 7 ГПК, както и с ТР №7/2020г. от 13.01.2023г. по т.д. №7/2020г. на ОСГТК относно необходимите задължителни другари. Ответникът по тази частна касационна жалба „Инвестиционна компания“ АД я оспорва по съображения, изложени в писмен отговор от 02.01.2024г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К. Д.. Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частните жалбоподатели, ответниците и материалите по делото, намира следното: От ищеца „Ви Паркет“ ООД са предявени искове срещу ответниците „Инвестиционна компания“ АД, „Рос Паркет“ ЕООД /с предишно наименование „Виал паркет“ ЕООД/ и Р. Ж. Б., с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК за признаване за установено истинността като автентични и подписани от посочените лица на два документа - договор за заем от 19.01.2011г., сключен между „Инвестиционна компания“ АД като заемодател, „Виал Паркет“ ЕООД - заемополучател и Р. Ж. Б. - съдлъжник, и на спогодба от 26.11.2019г., сключена между „Инвестиционна компания“ АД, в качеството му на кредитор, „Рос Паркет“ ЕООД /с предишно наименование Виал Паркет ЕООД/, в качеството на заемополучател и Р. Ж. Б., Евро Паркет ЕООД и Лукс Паркет ЕООД, тримата в качеството им на съдлъжници. С определение №1789/16.01.2023г. СРС е приел, че е налице изначална липса на правен интерес за ищеца „Ви Паркет“ ООД от предявяване на иска с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК срещу ответника „Рос Паркет“ ЕООД и е постановил връщане на исковата молба в частта спрямо този ответник, като поради възражение за местна неподсъдност на спора от ответника „Инвестиционна компания“ АД, делото е изпратено по подсъдност на РС – Варна. СРС е приел, че липсва правен интерес, тъй като със спогодбата се опрощава само задължението на физическото лице Р. Ж. Б., но не и на дружеството „Рос Паркет“ ЕООД, което следва да дължи сумата, и ищецът няма правен интерес от исковете спрямо юридическото лице, тъй като той не оспорва вземането спрямо него нито по основание, нито по размер. С определение № 23411/04.07.2023г. СРС е върнал частната жалба, подадена от Р. Ж. Б. срещу определението с № 1789 от 16.01.2023г. по гр.д. № 33469/2022г. по описа на СРС, ГО, 160-ти състав, и това определение е влязло в сила на 30.08.2023г., след съобщаването му на Р. Б., като необжалвано. С оглед горното въззивният съд – СГС е бил сезиран с две частни жалби, изходящи само от юридическите лица – ищецът „Ви Паркет“ ООД и ответникът „Рос Паркет“ ЕООД. Въззивният съд, за да постанови атакуваното определение, е приел, че правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК е налице когато истинността на документа има значение за други правоотношения между страните, както и че правният интерес трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. СГС е счел, че правният си интерес ищецът е обосновал с бъдещо производството по чл. 464 ГПК, в което ще се ползва от документите, чиято истинност цели да установи, като с този отрицателен установителен иск ще иска от съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че по отношение на „Ви Паркет“ ООД не съществува вземане, отразено в изпълнителен лист, издаден на 15.06.2015 г. по търг. дело № 3416/2016 г. по описа на СГС, TO, VI-7 състав, в полза на „Инвестиционна компания“ АД, но само и единствено срещу лицето Р. Ж. Б.. Приел е, че с двата процесни документа /договор за заем от 19.01.2011 г. и спогодба от 26.11.2019 г./, чиято истинност се иска да бъде установена, единствено физическото лице Р. Ж. Б. се освобождава частично от задълженията, поети по заемното правоотношение, както и че в исковата молба не са изложени твърдения, с които да е оспорено правото на вземане на „Инвестиционна компания“ АД от ответника „Рос Паркет“ ЕООД. С оглед горното е приел, че липсва правен интерес от иска спрямо този ответник, за когото не се твърди да не е налице вземане, нито се оспорва същото по размер. Като е съобразил, че след прекратяването нито един от останалите ответници не е със адрес в района на [населено място], е потвърдил изпращането на делото по подсъдност на РС - Варна, където е седалището на ответника „Инвестиционна компания“ АД. СГС е приел за неоснователни доводите на жалбоподателите, че след като била констатирана нередовност на исковата молба, следвало да се дадат указания на ищеца за отстраняването им, като е посочил, че не се касае за връщане на искова молба поради нередовност, а за изначална недопустимост на предявения иск по чл. 124, ал. 4, пр. 1 от ГПК по отношение ответника „Рос Паркет“ ЕООД. СГС е приел, че са неоснователни и доводите, че е налице стабилизиране на подсъдността на основание чл. 120 ГПК, тъй като е съобразено възражението на ответника „Инвестиционна компания“ АД за местна неподсъдност на спора, направено в срока по чл. 119, ал. 4 ГПК, а разпоредбата на чл. 120 ГПК визира настъпилите след подаването на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, като не е налице такава хипотеза. СГС е посочил и че са неоснователни и доводите относно приложими според частните жалбоподатели тълкувателни решения. ВКС, Търговска колегия, състав на Второ т.о. намира, че частната касационна жалба с вх.№93528/16.10.2023г. следва да се счете, че е подадена само от името на „Рос паркет“ ЕООД, чийто управител е Р. Ж. Б.. Спрямо физическото лице определението на СРС за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на РС - Варна е влязло в сила на 30.08.2023г., след връщане на неговата частна жалба и въззивният съд не е разглеждал частна жалба от Р. Ж. Б.. Частните касационни жалби, подадени от ищеца и ответника „Рос Паркет“ ЕООД - жалбоподатели по ч.в.гр.дело на СГС, са процесуално допустими като подадени от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, тъй като въззивното определение им е съобщено на 10.10.2023г. / съответно на 25.10.2023г./, а жалбите са от 16.10.2023г. и 31.10.2023г. Предвид горното двете жалби следва да бъдат разгледани по същество. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен. В случая не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението на СГС на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалвания акт правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или практиката на ВКС по същия правен въпрос. Частните касатори са поставили един идентичен въпрос, като са налице само стилистични разлики в оформянето му, и се позовават на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК - че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 7 от 13.01.2023 г. по т. дело № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2020 от 27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният въпрос „Дали следва да участват в съдебното производство по прогласяване на нищожност и съдебно удостоверяване на валидност, истинност и неистинност на документ, всички страни, подписали процесния документ“, не може да обоснове допускането на акта до касационно обжалване, тъй като на първо място той не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, който не го е обсъждал. СГС е приел, че липсва правен интерес от така предявения иск срещу дружеството „Рос паркет“ ЕООД, спрямо което от ищеца не се твърди да се оспорва нито размера, нито съществуването на вземането по изпълнителния лист, тъй като спогодбата касае намаляване задължението само на солидарния длъжник Р. Ж. Б., но не и на дълга на юридическото лице. Следователно въпросът не съставлява общо основание за допускане до касация съгласно чл. 280, ал.1 ГПК, но дори и да се приеме, че е обсъждан, с оглед бланкетното посочване в мотивите на въззивното определение, че са неоснователни доводите относно двете ТР, приложими според частните жалбоподатели, то не се обосновава и не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовават жалбоподателите, да е разрешен в противоречие с тях. Тълкувателно решение № 7 от 13.01.2023 г. по т. дело № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС е постановено по въпроса „Задължителни или факултативни необходими другари са страните по договор в производството по предявен от трето лице иск за нищожност на договора?“. В случая не е предявен иск за нищожност на договор, а за истинност на документ, т.е. иск по чл. 124, ал.4 от ГПК, който е различен от визирания в ТР случай. С ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, но горното също е неотносимо към настоящия казус, тъй като предмет на делото не е иск за нищожност на правна сделка / договора или спогодбата/, не са атакувани самите сделки като нищожни, а се твърди само истинност на документа, което е различно от хипотезата на посоченото ТР. С оглед горното поставеният и от двамата касатори въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не отговаря нито на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовават касаторите. Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касаторите не се следват разноски, а ответникът „Инвестиционна компания“ АД не е установил да е направил такива за касационното производство. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.