Определение № 2670 от 27.05.2025 г. на ВКС по д. № 104/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. Б. срещу въззивното решение на Градски съд София /ГС/ по гр.д. №13590/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени частичните искове на касатора срещу Д. България Е. по чл.79, ал.1, вр. с чл.9 ЗЗД – за сумата 25 000 лв. / предявена като част от общата сума 141 190,77 лв./, претендирана като неиздължено възнаграждение по договор за правни услуги от 1.02.13 г., за периода 1.03.15 – 5.12.17 г., ведно със законната лихва от исковата молба и по чл.86 ЗЗД – за сумата от 716 лв./ предявена като част от общата сума 4 713,27 лв./, лихва за забава върху главницата за периода 15.12.17 – 26.03.18 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.

Поставя като значими за спора следните правни въпроси, включени в предмета му:

1. По договор за правни услуги, по който от изпълнителя е поето задължение за разположение / ангажимент/ и страните са се съгласили, че се дължи възнаграждение за разположение и/или предоставяне на услуги, следва ли да се дължи възнаграждение за това, че изпълнителят е бил на разположение, когато не са възлагани конкретни услуги? Намира, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените решения по чл.290 ГПК и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед характера на договора за правни услуги - ненаименован рамков договор, съдържащ елементи на договор за поръчка и за изработка, и с оглед на свободата на договаряне и противоречивото тълкуване на правните норми преди и след възлагане на изпълнението на конкретните услуги.

2. Възможно ли е да се приеме, че предоставянето на писмен отчет по договор, в който се дължат разнородни правни услуги – писмено или устно, вкл. участие в срещи, преговори, съдържащ описание на вида и обема на изпълнени услуги, както и отработените дни и часове и предадени по имейл и на ръка документи в изпълнение на поискани писмени услуги по договор са едно и също? Намира, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е важно да се разграничат двете задължения – по отчитане на резултата от възложената услуга и по описание на всичко извършено по договора с необходимото за това време.

3. Възможно ли е договор за правни услуги, по който не се изисква представяне на отчет, съдържащ описание на предоставените от адвоката услуги и отработените дни и часове да се счита за договор, по който възнаграждението се определя според времевата продължителност на предоставяне на услугите и/ или времето на разположение? Намира, че този правен въпрос също е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото липсват ясно дефинирани критерии и конкретна правна уредба, която да бъде приложена, за да е правилно определянето на природата на договора за правна услуга.

4. Може ли при тълкуване на разпоредби на договор съдът да прилага корективно тълкуване, да придава различен от общоприетия смисъл и значение на понятията, какъвто страните обективно не са изявили и може ли при тълкуване да изменя действителната воля на страните? Намира, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика по чл.290 ГПК.

5. Следва ли при тълкуване на спорни уговорки на договор за изясняване на действителната воля на страните, от значение за определяне на неговия характер, съдът да вземе предвид съществуващите обективни факти и поведение на страните при изпълнение на договора от сключването му и преди спорния период? Намира, че този правен въпрос също е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика по чл.290 ГПК.

6. Следва ли неясна клауза в договор, наложена от една от страните, съгласно принципа „срещу предложителя“ да се тълкува в полза на страната, на която е наложена и срещу интересите на този, който я е предложил? Намира, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото посоченият принцип е наложен в правото, за да се намали неравнопоставеността и е залегнал в чл.147 З., като може да се приложи и между гражданскоправни субекти при наличие на съответните предпоставки – клаузата е предложена и наложена от едната страна, в нейна полза е, а същата страна е и икономически доминираща.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: по подробно изложени мотиви за смисъла и съдържанието на клаузите от договора на страните от 1.02.13 г. въззивният съд е приел, че този договор няма характер на абонаментен, а договореното възнаграждение е дължимо за реално предоставени от ищцата правни услуги в зависимост от времевото им изпълнение. На реално предоставените услуги е приравнено и времето на разположение, през което ищцата е била готова да престира вече поискани от ответника услуги – т.3.1. Затова от страните е постигнато съгласие ищцата да дава писмен отчет на ответника – възложител за вида и обема на услугите, които са предоставени в изпълнение на договора, както и за отработените часове и дни през съответния месец – чл.3,т.3.2. В тази договорна клауза отново изрично е установено, че дължимата на ищцата сума се определя в зависимост от броя на отработените часове в месеца, което кореспондира и на условията по т.3.1 относно начина на формиране на размера на възнаграждението. Със сключеното от страните допълнително споразумение от 21.02.13 г. не е отпаднало изискването ищцата да дава отчет за извършената работа, а само е променена формата на отчета, като е прието, че писмената форма по т.3.2 ще се счита спазена /заменена/ от изпратени от ищцата до ответника имейли с документи, становища, отговори на въпроси, както и с предадени на ръка документи, договори, становища, молби и други. При установената същност на процесния договор ГС е приел, че на ищцата е дължимо възнаграждение само за реално предоставените от нея правни услуги, респ. – за осъщественото разположение по см. на т.3.1 от договора за исковия период от време. Съобразно разпределената с доклада доказателствена тежест по чл.154, ал.1 ГПК ищцата следва да представи доказателства за предоставени конкретни правни услуги/ разположение за процесния период и времетраенето им, с оглед определяне на размера на дължимото за тях възнаграждение. При липса на представени от ищцата доказателства за твърдяното от нея и оспорено от ответника изпълнение на задълженията й по договора за процесния период, ГС е приел изпълнението и дължимостта на претендираното за него възнаграждение за неустановени. Затова исковата претенция е отхвърлена като неоснователна.

При тези данни по делото първият от поставените въпроси излага тезата на ищцата за предпоставките за дължимост на възнаграждението. Въззивният съд е приел, че цитираните в мотивите му договорни клаузи изключват основателността на твърдението на ищцата за дължимост на възнаграждението поради обстоятелството, че тя е била на разположение на ответника за предоставяне на правни услуги при поискване. Според съда от уговорката по чл.3, т.3.1 от договора следва, че страните са постигнали съгласие за заплащане на различни размери на възнаграждението, обусловени от времевото разположение на ищцата за предоставяне на поети от нея конкретни правни услуги и за тяхното реално изпълнение. Затова този въпрос като такъв от съществото на спора/за основателността на иска при представените доказателства/, не обосновава общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Освен това в решаващите си изводи въззивният съд е съобразил сочената от касатора практика / напр. р. по гр.д. №2752/20 г. на четвърто г.о. на ВКС/, в което е прието, че „правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава, когато е налице възлагане и положен труд. При сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за ангажимент – т.е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като договорът е ненаименован (няма законова уредба), поемането на такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е сторено изрично“.Такава изрична уговорка в случая въззивният съд не е намерил, нито е установил чрез тълкуване на договора.

Вторият и третият въпрос също изискват преценка на представените доказателства и формиране на изводи по съществото на спора, което - според цитираното ТР - ВКС не може да направи в производството по чл.288 ГПК.

Четвъртият въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС. В нея е посочено, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание и при това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая, като съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя / р. по гр.д. №1770/18 г. на първо г.о. на ВКС и цитираната в него и от касатора практика по чл.290 ГПК/. В случая въззивният съд е тълкувал уговорките в процесния договор именно във връзка една с друга и съобразно смисъла и целта на целия договор, търсейки / а не подменяйки/ действителната обща воля на страните.

Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по петия поставен въпрос. В цитираната от касатора практика на ВКС / р. по гр.д. №3301/19 г. на второ г.о./ е посочено, че „при тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Тълкуването цели запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при посочването на неговия предмет.“ „ Критериите регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля,включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна“ /р. по т.д. №2787/19 г. на второ т.о./. Наистина в случая въззивният съд е приел за ирелевантни представените от ищцата доказателства за изплатени й възнаграждения от ответника за предходен /преди исковия/ период. Това обаче при изброените, изяснени и разграничени по смисъл чрез тълкуване договорни клаузи за почасово определяне на възнаграждението и обясненото значение на понятието „разположение“, което не придава абонаментен характер на договора, не сочи на противоречие с практиката на ВКС, указваща на изясняване на действителния смисъл на тълкувания договор чрез преценка на редица взаимносвързани клаузи и обстоятелства.

Шестият въпрос също не обосновава общото основание за допускане на касационно обжалване, защото не е поставян във въззивното производство и не е обсъждан от въззивния съд, за разлика от въпроса за нищожността на клаузата на т.3.1 поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД. Освен това договорът не може да се приеме за потребителски/ което прави неприложима и претендираната засилена защита по З./, тъй като по него ищцата е извършвала професионална дейност като адвокат/ арг. от пар.13, т.1 от ДР на З./.

Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват, поради което ВКС на РБ, трето г.о.