Определение № 3296 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1446/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на С. С. Х. срещу решение №6641 от 21.12.2024 г. по в.гр.д № 10 572/22 на СГС, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 20144440/23.06.2021 г. по гр.д. №47193/2019г. на СРС, с което е бил отхвърлен като неоснователен, предявеният от касатора, срещу УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК] - [населено място], иск с правна квалификация чл.26, ал. 1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на т.4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010г, т.4.2, т.4.1 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012г. и Анекс № 3, както и т.4.1, т.4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014г., регламентиращи заплащане на лихва върху просрочена главница и условия за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и в частта, с която е оставена без уважение подадената въззивна частна жалба от ищеца Х. срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК решение № 20043514/21.06.2022 г., в частта, с която със същото е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното решение в частта на разноските, с която е бил осъден същият да заплати разноски по делото в размер на 1199.30 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция. Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на исковете. Навеждат се доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за липса на нищожност на клаузите,с които се договарят лихва за редовна главница, лихва за просрочена главница и наказателна лихва върху текущото задължение. Излагат се и доводи и оплаквания във връзка с неуточненост на уговорката в чл.17 от договора и анекс №3 относно условията, при които настъпва предсрочна изискуемост на целия дълг. Навежда се и оплакване, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията във ВЖ относно приложението на всички наведени в ИМ основания за нищожност на клаузи от основния договор за кредит като неравноправни, а именно тези по: чл.143 т.5, т.9, т.10, т.12, т.14 и т.19 от ЗЗП, а е обсъждал само нищожност по т.12 на чл.143 ЗЗП. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателите се сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 т.2 и т.3 ГПК-противоречие с практиката на ВКС и актове на СЕС по съответните въпроси в изложението към КЖ, Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на СГС е изложил в мотивите следните съображения: В производството е установено и страните не спорят, че на 20.08.2010 г. е бил сключен договор за банков ипотечен кредит между ищеца., като кредитополучател и ответната банка. С този договор Банката е предоставила на ищеца кредит в размер на 74 000 евро за покупка на имот, като не се спори между страните, че кредитът е усвоен изцяло и целево. Крайният срок за погасяване на кредита е 10.08.2034г., като с Анекс № 3 е променен на 25.08.2034 г. В договора и анексите към него № 1/25.08.2010 г., № 2 от 14.11.2012г. и № 3 от 29.04.2014г. са определени всички условия във връзка с правоотношението между страните, в т.ч. лихва върху просрочена главница, наказателна лихва върху текущ дълг, такса за поддръжка и обслужване на кредита, комисионна за управление, както и условия за предсрочно погасяване на кредита. Съгласно т.4.2 от Договора, от Анекс № 2 и от Анекс № 3 /лихва върху просрочена главница/, при допуснато просрочие на погасителна вноска по кредита, върху просрочената главница се начислява и дължи ГЛП, който се определя за периода 20.08.2010г. до 10.08.2011г. на З м EURIBOR + 0,761% премия и е в размер на 8.40%, а за периода от 11.08.2011г. до 10.08.2023г. - изчислен по същата формула размерът е определен на 10.40% за различните периоди. Съгласно т.4.2 от Анекс № 2 от 14.11.2012, ГЛП върху просрочена главница определен в размер на 19.22 % / 19.94% за различните периоди, като е посочено, че се формира от БЛП + рискова премия от 2% и надбавка за просрочена главница от 10 процентни пункта, и, фиксирана надбавка към БЛП. Съгласнот.4.2 от Анекс № 3 от 29.04.2014г. той е определен в размер 19.94% до края на срока на договора, като е посочено, че се формира от БЛП + рискова премия от 2% и надбавка за просрочена главница от 10 процентни пункта, и, фиксирана надбавка към БЛП. Съгласно т.4.3 от договора, записана като т.4.1 в Анекс № 2 и в Анекс № 3, при просрочие на главница и/или лихва и главница по кредита върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница/ се начислява и дължи ГЛП, в размер на 5%, който се начислява едновременно и независимо от лихвите за редовна и за просрочена главница /наказателна лихва/. Съгласно т.4.1 от Анекс №2 и Анекс №3 върху редовния дълг се начислява при посрочие на лихви и/или главница от кредита ГЛП, състоящ се от БЛП плюс ценова рискова премия и фиксирана надбавка, в размер на 9.92% /съгласно Анекс 2/ и 9.94 % /съгласно Анекс 3/ /наказателна лихва/. Съгласно т.5.2 от договора е дължима такса за поддръжка и обслужване на кредита, която е определена в размер на 1.5% върху размера на отпуснатия кредит. Съгласно т.5.3 от договора, записана като т.5.2 в Анекс № 2 и като т.5.3 в Анекс № 3, е дължима комисионна за управление за всяка следваща година или част от нея, в размер на 0.11% върху непогасената част от главницата на кредита на всяко тримесечие. Съгласно т.17 от договора, записана като т.17 в Анекс № 2 и т.17.1 в Анекс № 3 /условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита/, при неизпълнение на всяко едно от задълженията на кредитополучателя по договора или по ОУ и/или при неплащане на което и да е парично задължение по кредита, правото за ползване на неусвоените суми по кредита и/или по всеки друг кредитен инструмент между банката и кредитополучателя се погасява, а ползваният кредит, ведно с лихвите за просрочие, по преценка на банката стават предсрочно изискуеми. При неизпълнение, кредиторът има право да обяви едностранно, без предизвестие част или целия кредит за предсрочно изискуем. Чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ /основна и допълнителна, наказателната лихва по т.4.3 от основния договор за кредит е начислявана от банката върху цялата непогасена главница /редовна и просрочена/ в размер на 5%, като размерът й за периода 10.07.2012 г. до 14.11.2012 г. възлиза на сумата 1279.81 евро /по 10.08 евро на ден/, съответно за периода от 10.11.2010 г. до 14.11.2012 г. на сумата 1290.59 евро при средно 10.20 евро на ден. Съответно, начисляваната по анекс № 2/14.11.2012 г. / т.4.1-наказателна лихва е в размер на 2% върху редовния дълг /при просрочие на лихва и/или главница/ и възлиза на сумата 719.31 евро за периода от 11.11.2013 г. до 29.04.2014 г. /4.26 евро на ден/ или на 2008.96 евро за периода 10.12.2012 г. до 29.04.2014 г. /при 4.26 евро на ден/. Установява се от ССчЕ, че лихва за забава по т.4.2 от договора и анексите е била начислявана върху просрочената част от месечната вноска за главница. Нейният размер за периода 10.11.2010 г. до 14.11.2012 г. е по 0.02 евро на ден; за периода от 14.11.2012 г. до 29.04.2014 г. – 0.06 евро на ден, а след 29.04.2014 г. до 01.07.2019 г. – 0.16 евро на ден. Върху допуснато просрочие на текуща месечна вноска по кредита се начисляват три вида лихви: договорна лихва по редовен дълг, лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху цялата непогасена главница, като за периода от 20.08.2010 г. до 14.08.2019 г. същите възлизат на сумата 59013.53 евро, в т.ч. лихва за просрочена главница 10275.29 евро. Според съда, кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, съответно кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката - ответник се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК по приложението на чл.146, ал. 2 и, ал. 4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/17 г. по т.д. № 535/2016 г. на Въззивнят съд се е позовал на практика на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, относно това, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2 от 6 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Позовал се на цитираните по-горе решения по чл. 290 от ГПК на ВКС за това, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка. Същевременно с решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т.о., е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са уговорени индивидуално - чл. 146, ал. 1 и, ал. 2 от ЗЗП, като преценката за неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора. Възможно е при действието на договор, съдържащ неравноправна клауза, между страните да възникне спор, за разрешаването на който да се сключи спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално уговорени клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна. Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Горното разрешение е споделено от въззивния състав. Последният се е позовал и на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС по въпроса: „Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“ В същото е прието, че анексите, имащи за предмет предоговаряне на кредит, в които задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, са нищожни. Според съда, в практиката на ВКС вече е разглеждан въпросът относно валидността на клаузи с идентично съдържание, като тези в процесния договор / решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о./, като настоящият състав изцяло споделя дадените разрешения. Доводите на ищеца за недействителност на клаузите на т.4.2 от договора и анексите към него уреждащи заплащането на лихва върху просрочена главница, като неравноправни, съдът е приел за неоснователни. Съдът е обсъдил съдържанието на клаузата на чл. 4.2 /от договора и анексите/, отнасяща се до начисляване на надбавка към БЛП при просрочие на главница по т. 11.1.2 от договора т.е. "лихва за забава върху просрочена главница", констатира, че същата подлежи на преценка за евентуална нищожност, с оглед твърдения неравноправен на осн. чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП характер на посочените уговорки. Последните уреждат, че при забава се начислява лихва /надбавка плюс БЛП/ върху основа, формирана от вземане, чието неизпълнение е причина за изпадането в забава – в случая просрочена главница. И е приел, че клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Според изложеното от съда, не са индивидуално уговорени клаузите включени в общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП като доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата - съответната банка. В случая не са ангажирани доказателства за индивидуално договаряне на клаузата на т.4.2 от договора и анексите. Според съда, преценка на неравноправен характер на тези клаузи обаче, както бе посочено се извършва, само ако същите не са ясни и разбираеми. В случая клаузите на т.4.2 относно размера на лихва върху просрочена главница са ясни и съдържат конкретизирано по размер задължение за длъжника да внесе определена сума- БЛП, който е променлив -3 м EURIBOR/ и надбавка към БЛП – 7.639% до 10.08.2011 г. и 9.639% до 10.08.2034 г. или 8.40% и 10.40 %, според договора; БЛП /3 м EURIBOR/ и надбавка към БЛП – 19.22% от 14.11.2012 г. до 14.11.2013 г. и 19.94% след 15.11.2013 г. до 10.10.2034 г. по анекс № 2 и 19.94% от 29.04.2014 г. до 25.08.2034 г. по анекс № 3. 9 Така посочените размери на лихва върху просрочена главница, според съда, са ясни и са определени към момента на сключване на договора, съответно – към момента на сключване на анекс № 1, 2 и 3 към договора, като са начислени от банката върху вноските за главница, за които кредитополучателят е изпаднал в забава /които също са с променлива величана в зависимост от просрочието/. Съответно тези размери на лихва за просрочие не превишават многократно годишната законна лихва за забава изчислена и посочена от експерта в приетата пред първата инстанция ССчЕ. Поради това, съдът е приел, че определената изцяло от банката методика на изчисляване на тази лихва върху просрочена главница /имаща характер на неустойка/ в размер, който не надвишава многократно обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, води до извод, че неустойката не излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г., по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което същата не нарушава добрите нрави. Изводът е формиран при съобразяване с приетото с първоинстанционното решение, че клаузата на предвидената за забава на кредитополучателя наказателна лихва уговорена в т.4.3 от договора /т.4.1 от анексите/ и начислявана върху целия остатък от дълга, а не само върху просрочената част от него, е нищожна, като неравноправна на основание чл.146 ЗЗП, тъй като не е индивидуално договорена и като противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. За неоснователни са преценени от въззивния съд доводите на въззивника-ишец за недействителност на клаузите на т.17 от договора и т.17.1 от анекс № 3 към договора, предвиждащи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при настъпване на определени предпоставки. В уговорките в т.17 от Договора, т.17 от Анекс №2 и т.17.1 от Анекс №3 е регламентирано право на едностранно прекратяване от страна на Банката на отношенията по финансиране на кредитополучателя ищец. Същите предвиждат правото на Банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Досежно тях банката не е провела доказване, че са индивидуално договорени /чл.146 ЗЗП/. Същевременно същите, обаче, според съда, по ясен и недвусмислен начин установяват случаите, при които Банката може да реализира правото си, което е свързано единствено и само с неизпълнение на задълженията на кредитополучателя ищец /чл.147 ЗЗП/. С посочените атакувани разпоредби /т.17 и т.17.1/ по същество е предоставена възможност на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита при съществено неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя според указанията на Раздел 9 от ОУ- т.29 до т.33, както и за всяко друго нарушение на договора, в т.ч., ако кредитополучателят не плати в срок на една или повече вноски по кредита или предоставя неверни сведения, или ако обезпечението стане недостатъчно и не бъде допълнено в срок, или не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние, каквато възможност действащото законодателство /чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл. 432 от ТЗ/ изрично предвижда. В случая, с оспорените клаузи е предвидена възможност на продавача или доставчика да обяви част или целия кредит за изискуем в зависимост от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение. Тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него. Тази възможност, според съда, е в съответствие с действащото законодателство /чл. 60, ал. 2 от ЗКрИ и чл. 432 от ТЗ/. Извлечението от счетоводните книги съдържа най-малко информация за: 1. броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, и общия размер на просрочената сума; 2. общия размер на непогасената част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща главница и непогасената договорена лихва; 3. размера на обезщетението за забава за просрочените плащания. Поради това, предявените искове за прогласяване нищожността на клаузите на т.4.2 от договора и анексите, регламентиращи заплащането на лихва върху просрочена главница, както и на клаузите на т.17 от договора, предвиждащи право на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита като неоснователни следва да бъдат отхвърлени. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите сочат, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК по редица от въпроси, които се свеждат до: критериите, по които една клауза в потребителски договор следва да се счете за нищожна, поради неравноправност; може ли съдът да допълни текста на клауза, за която се твърди, че е нищожна с повелителна норма на националното право; какви са критериите за преценка на процесната клауза за предсрочна изискуемост в потребителски договор като нищожна; и процесуален въпрос за това, следва ли въззивният съд да изложи мотиви по всички въведени от въззивния жалбоподател доводи за неправилност на обжалваното решение; Преценени по критериите в чл.280 ал.1 ГПК материалноправните въпроси са твърде общо зададени, за да бъдат съотнесени към конкретния правен спор и неговия изход. Последният процесуалноправен въпрос, се явява от значение за изхода по спора във връзка с оплакването в КЖ, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията във ВЖ относно приложението на всички наведени в ИМ основания за нищожност на клаузи от основния договор за кредит като неравноправни, а именно тези по: чл.143 т.5, т.9, т.10, т.12, т.14 и т.19 от ЗЗП, а е обсъждал само нищожност по т.12 на чл.143 ЗЗП. По него следва да се допусне обжалване на основание чл. 280 ал.1,т.1 ГПК за проверка за съответствие на действията на въззивния съд със задължителната / ТР №1/2013 г. на ОСГТК/ и посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о.