Определение № 50047 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2615/2022 г.

Обжалвано е решение от 21.02.2022г. по гр.д.№440/2021г. на АС В.Търново, с което частично е уважен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Жалбоподателят – Д. И. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото е и очевидно неправилно. Ответникът- Х. Г. Х., действуващ чрез своя баща и законен представител Г. Х., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично е осъдил Д. И. Търново, да заплати на Х. Г., действащ чрез своя баща и законен представител Г. С., двамата от [населено място], в качеството му на наследник на Д. А. М.-негова майка, поч. на 30.04.2018 г. сумата от 85033,83 /осемдесет и пет хиляди тридесет и три лева и 83 ст./ лева, представляваща задължение по договор за поръчка от 30.04.2018 г., сключен между Д. А. и Д. И., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 18.07.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената главница за периода 30.04.2018 г. – 18.07.2019 г. Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за разликата над 85033,83 лв. до пълния предявен размер от 95000 лв., като неоснователен и недоказан. Установено е, че ищецът Х. Х. е син на Д. М., починала на 30.04.2018 г./Удостоверение за наследници № 94ГГ-8808-1/21.05.2018 г. и препис – извлечение от акт за смърт, издаден на 01.05.2018 г. от [община], район Т., [населено място], Удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № 734/29.04.2017 г. на [община], район Т., София/ и че починалата Д. М. е упълномощила майка си Д. П. – ответница в производството с пълномощно с нотариална заверка на подписа, рег. № 6409/30.12.2016 г., да я представлява пред различни банки по конкретно посочени сметки, както и да я представлявав пред всички банки и банкови институции, банкови клонове на територията на страната и в чужбина, да разкрива и закрива банкови сметки, като се разпорежда неограничено с паричните средства в тях, да получава дебитни и кредитни карти, пин кодове към тях, да извършва активно интернет банкиране към сметките, да получава електронна онлайн информация и др; да внася, тегли и нарежда суми и извършва всички видове банкови операции; да прави искания и получава сведения за движението на паричните средства, като е посочено, че пълномощното е безсрочно, всички точки в това пълномощно следва да се тълкуват изцяло в полза на упълномощения, както и упълномощения има право да преупълномощава трети лица с всички пълномощия, произтичащи от това пълномощно. По делото са приети съдебно икономически експертизи, в които вещото лице е констатирало, че от в три от сметките към 30.04.2018 г. е имало следните наличности: 21538,23 лв., 7226,52 евро и 49409,88 лева са наредени преводи, осчетоводени при банката с вальор 02.05.2018 г., като всичките наличности по сметките са прехвърлени по сметка с титуляр Д. П.. Вещото лице е посочило, че като основание за преводите е посочено „прехвърляне на сума“, а общия размер на прехвърлените средства възлиза на 85033,83 лв. В съдебно заседание по реда на чл. 202 ГПК вещото лице е обяснило, че при постъпване на платежните нареждания в банката на 30.04.2018 г., след 15,30 часа, осчетоводяването се извършва на следващия ден. В подкрепа на това, по делото са представени 3 бр. платежни нареждания от 30.04.2018 г., от които се установява, че от сметките на Д. М. са наредени преводи с получател Д. П. на сумите, съответно: 49405,88 лв., 14090,75 лв. и 21537,23 лв. Върху платежните нареждания е поставен печат от банката, от който се установява, че нарежданията са получени в банката на дата 30.04.2018 г. след 15,30 часа. Не се спори по делото от страните и от констатациите на прокурор при РП София се установява, че преводите са наредени в интервала от 16,59 часа до 17,06 часа, т.е. преди смъртта на Д. М.. Представени са и 3 бр. извлечения от сметките на Д. М. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД с отразено прехвърляне на сума от бенефициент Д. П., с вальор на трите операции 02.05.2018 г. Въззивният съд е приел, че извършеното разпореждане със средства от банковата сметка на починалата Д. М. е подчинено на правилата на договора за поръчка. В случая пълномощникът има задълженията на довереник и е длъжен да предаде на доверителя всичко, което е получил в изпълнение на поръчката, съобразно правилото на чл. 284, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай ситуацията е усложнена от обстоятелството, че в кратък период от време след упражняване на правата по предоставеното ѝ пълномощно, упълномощителката е починала, с което договорът за поръчка се прекратява, с оглед нормата на чл. 287 ЗЗД, като прекратяването действа занапред. Според въззивният съд ответницата не е имала правомощията след смъртта на дъщеря си да прави волеизявления от нейно име и за нейна сметка, включително и пред дарителите на паричните средства. За нея остава само задължението за отчет и предаване на полученото, в случая на изтеглените от сметката средства, което задължение следва да бъде престирано на наследника на доверителя. Установена е сумата общо от 85033,83 лв., за която е извършено разпореждане от банковите сметки на Д. М. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД на дата 30.04.2018 г., преди смъртта ѝ, а средствата са преведени по сметка с титуляр ответницата по делото и към момента не са предадени на ищеца, като законен наследник на упълномощителката, което обуславя основателността на предявения иск за тази сума. Въззивният съд е посичил, че по отношение на разликата от 9966,17 лв. до пълния размер на иска от 95000 лв. не се събраха доказателства такава сума да е изтеглена от ответницата, както от сочените в уточнителната молба банки, така и от сметка на М. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Въззивният съд е приел, че предвид събраните по делото гласни доказателства дарените средства са предоставени безвъзмездно от страна на дарителите като проява на щедрост, от уважение и приятелски чувства, от желание за помощ, което е основанието на договора за дарение. Прието е, че промяната в дарителското намерение от страна на дарителите е недопустима и в разрез с естеството на договора за дарение да се отстъпи подареното веднага и безвъзвратно на надарения, който го приема и в резултат на това да се увеличи неговото имущество, а имуществото на дарителя да намалее. Дори да се приеме, че е допустимо изменение на договора за дарение, чрез въвеждане от страна на дарителите на условие за целево предназначение на средствата и начина на управлението им, това изменение, за да ангажира надареното лице, следва да бъде прието от него, или от неговия наследник по закон, което не е сторено в случая. Въззивният съд е приел, че исковата претенция се явява основателна до размер на 85033,83 лв., за която сума ответницата дължи отчет и предаването й на ищеца, на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, което налага уважаване на предявения иск до този размер. Задължението на довереника по договор за поръчка е изискуемо от получаване на даденото в изпълнение на поръчката, което той е длъжен да отчете незабавно и без покана – задължение, следващо от естеството на мандатното правоотношение, поради което обезщетение за мораторна лихва се дължи от деня на получаване на сумите по договора за поръчка. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Д. П. поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: ако пълномощнникът в кръга на учредената му представителна власт си власт извърши правно действие, за което е упълномощен, а именно преведе по своя сметка определена сума от банкова сметка на упълномощителя, за да изпълни неговата воля може ли да се приеме, че е налице договор за поръчка между тях и довереника дължи ли отчет по нея и длъжен ли е въззивния съд да мотивира заключението си за наличието н договорно правоотношение между две лица уповавайки се на събраните по делото писмени доказателства или може да приеме наличието му по своя преценка, без да са събирани доказателства. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 на същия текст-решението е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси и на сочените основания. В константната практика на ВКС е прието, че когато пълномощникът в кръга на учредената му представителна власт извърши правното действие, за което е упълномощен, може да се приеме, че е налице договор за поръчка между тях в този смисъл е решение от 03.08.207г. по т.д.№901/2016г., І т. о. на ВКС. В посоченото решение е прието, че упълномощаването е едностранна сделка, която поражда материалното субективно право на представителя да ангажира със своето поведение (действия и бездействия) чужда правна сфера, без да създава задължения за него. Упражни ли обаче представителната си власт (преди прекратяване на пълномощието), пълномощникът може да се обвърже от договор за мандат (със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието), доколкото с конклудентните си действия той изявява воля, която съвпада с изявената воля от упълномощителя ( решение № 338/11.01.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., ІV г. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г ., ІV г. о.). В този случай пълномощникът има задълженията на довереник и следва да предаде на доверителя всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Ако не е сторил това, доверителят разполага с правото по чл. 284, ал. 2 ЗЗД да иска прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка и връщане на всичко получено при изпълнение на поръчката ( решение № 323/06.01.2015 г. по гр. д. № 689/2014 г., ІV г. о.). В настоящия случай не е налице отлонение от посочената практика на ВКС. По поставения процесуален въпрос от жалбоподателя за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът отново не се е отклонил от точното приложение на закона и трайната практика. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. На основание чл.78, ал.3ГПК на ответникът по жалба следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски за процесуално представителство в размер на 5000лева. Предвид изложените съображения, съдът