Определение № 112 от 14.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 438/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БИГА СОД-ВИБ“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. П., против въззивно решение № 180 от 06.11.2023 г. по в.гр.д. № 305/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 260158 от 23.04.2021 г. по гр.д. № 148/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик и касаторът е осъден да заплати на Д. А. Б. обезщетение за претърпените от нея имуществени вреди вследствие на неизпълнението на договор за охрана с технически средства на обект № 2416/25.11.2018 г. в размер на 42 880 лв., представляващи стойността на откраднати златни бижута. С касационната жалба решението се обжалва като необосновано и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Д. А. Б., [населено място], чрез адвокат А. У., с който оспорва касационната жалба и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Не претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че делото е образувано по предявен от Д. А. Б. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД, вр. чл. 258, вр. чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да ѝ заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 42 880 лв., които ищцата е претърпяла вследствие неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по сключен договор за охрана с технически средства на обект № 2416/25.11.2018 г., с който ищцата е възложила на ответното дружество охраната на апартамент № 13, находящ се на [улица] [населено място], в резултат на което от въпросния апартамент са откраднати златни бижута на горепосочената стойност, собственост на ищцата. Съдът е приел за установено, че със сключения договор за охрана между страните е възникнала валидна облигационна връзка, по силата на която ответното дружество е поело срещу възнаграждение охраната на процесния апартамент, собственост на едната дъщеря на ищцата, но ползван от самата нея и другата ѝ дъщеря. От свидетелските показания, кредитирани като безпротиворечиви, последователни и логични, е установено притежанието на процесните бижута от ищцата, която ги е държала в апартамента.

От писмените доказателства - разпечатка от мониторинговия център за получените сигнали от охранявания обект, както и от свидетелските показания, съдът е приел за установена следната фактическа обстановка: на 13.03.2019 г., за времето от 20,34 ч. до 20,44 ч. от охраняваното жилище са получени множество сигнали, сочещи на проникване. Патрулният автомобил на ответното дружество пристигнал пред блока в 20,39 ч., като двамата охранители констатирали, че входната врата на апартамента е здрава и без следи от опит за разбиване, като от апартамента не се чували шумове. Те останали пред охранявания апартамент около 40 минути без обаче да влизат в него, въпреки изричното настояване на ищцата, тъй като не разполагали в този момент с даденият им от нея ключ от апартамента. На 14.03.2019 г., в 5,08 ч., алармената инсталация в апартамента подала регулярния тестови сигнал. Същият ден, в 19,14 ч. - 19,15 ч. бил подаден единичен сигнал от датчика след входната врата в апартамента, на който охранителната фирма не се отзовала, поради изолираността му, с оглед възможността датчикът да е активиран от мишка или насекомо. На 15.03.2019 г., алармената система не подала обичайния тестови сигнал, което означавало, че не функционира. На същият ден следобед една от свидетелките заедно с охранители отишли на място и отключили входната врата и установили, че вътрешните врати са разбити, вещите разхвърляни, а сигналната инсталация - изкъртена и повредена.

Въззивният съд е посочил, че доколкото производството е по реда на чл. 294 ГПК, то при новото разглеждане на делото след като е било върнато от ВКС указанията на касационната инстанция са задължителни за него. С отменителното решение ВКС се е произнесъл по поставения правен въпрос относно добросъвестното изпълнение на задълженията и полагането на дължимата грижа от изпълнителя по договор за охрана, както и за предвидимостта на претърпените от възложителя (поръчващия, клиента по този договор) вреди. Прието е, че ответникът, на когото е възложена, охраната на имота, не е извършил вещата преценка на опитен и добър професионалист за риска от проникване в охранявания апартамент, въз основа на сигналите от СОТ, и не е положил дължимата засилена грижа за охраната на имота. Настъпилата вследствие визираното неизпълнение вреда е била предвидима при сключване на договора, с оглед предмета и целта му, както и изрично посоченото от ищцата пред изпълнителя при сключването на договора, че ще пази „много скъпи неща“. В тази връзка е приел, че непосочването от страна на ищцата при сключването на договора за охрана, че в охранявания обект се съхраняват процесните бижута на значителна стойност не е релевантно за предвидимостта на вредата. При установеното съществено неизпълнение на договора, ответникът дължи на ищцата обезщетение за претърпяната от нея предвидима загуба, като отговорността на ответника не е ограничена до размера на предвидената в чл. 6 от договора неустойка, а е на общо основание за всички преки и предвидими вреди от неизпълнението. С оглед специфичния характер на отнетото - златни накити, изискващи специални познания за установяване на стойността им, по делото е назначена оценителна експертиза за стойността на отнетото при проникването в апартамента злато към момента на настъпване на вредата - средата на м. март 2019 г. От заключението на приетата оценителна експертиза, кредитирано като компетентно и обосновано, съдът е приел, че към периода 13.03.2019 г. - 15.03.2019 г. справедливата пазарна стойност на всички откраднати накити е в размер на 43 076 лв. Отхвърлил е възраженията на охранителното дружество, че заключението е необективно, като се е аргументирал, че вещото лице е отговорило подробно и обосновано на всяка от поставените задачи. Посочил е, че доколкото е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес по повод претендираната от ищцата сума, която е на по-малка стойност от установеното от експертизата, то предявеният главен иск е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължителността на договорните клаузи по чл. 9 ЗЗД, който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, регламентираща свободата на договаряне и по-конкретно ТР № 122/1986 г. на ОСГК и решение № 31/22.04.2009 г. по т.д. № 377/2008 г. на ВКС, I т.о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани и следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Следва ли по договори за охрана на домове като предвидимост да бъде заложена и охрана на предмети извън обичайните, които се намират в един дом, като например бижута от благородни метали, скъпоценности и други подобни, без да са индивидуализирани като такива, без за тях да са представени документи, опис или протоколи за приемане и съхранение, и без изпълнителят да се е съгласил и задължил писмено за това, както и без знанието му, че ще охранява скъпоценности?“.

2. „Когато възложителят, сключвайки и подписвайки договор с посочен размер на имуществена отговорност в резултат на виновно неизпълнение от страна на изпълнителя за щети, може ли да се търси по-голям размер от договореното и при какви случаи?“.

3. „Каква е границата на гражданската отговорност, която следва да понесе изпълнителят и съответства ли тя и доколко на заложената в договора предвидимост?“.

4. „Когато в договора е заложено заплащане на обезщетение при настъпване на определени условия, и ако те не са били настъпили, дължи ли изпълнителят заплащане на размера на вредите?“.

5. „За да отговаря изпълнителят по договор за всички преки и непосредствени вреди, следва ли да бъде доказана неговата недобросъвестност, или такава се подразбира, и от какво?“.

6. „Следва ли да се изследва въпросът за недобросъвестността, когато от съда се възлага отговорност на изпълнителя/длъжника за всички преки и непосредствени вреди?“.

7. „В какво се изразява недобросъвестността на изпълнителя в настоящия казус, ако изобщо е налице такава?“.

8. „По какъв начин следва да бъде доказан вида и размера на вредите при условие, че в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване?“.

9. „Следва ли да се приеме, че вредите са такива, каквито си ги е описал сам ищецът, или е необходимо да се събират и други доказателства, и то при условие, че в договора е налице клауза по какъв начин следва да се установят?“.

Твърди се и наличието на „очевидна неправилност“ на обжалваното решение като самостоятелна основание за допускане на касационният контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираните в изложението въпроси касаят предвидимостта на вредите, основанието за ангажиране на отговорността на охранителното дружество, добросъвестното изпълнение на задълженията по договора за охрана, както и доказването на размера на имуществените вреди, като същите са били релевантни в първото касационно производство. С касационното решение по спора, постановено по гр.д. № 2632/2022 г. на трето г.о. на ВКС, са дадени задължителни за въззивния съд указания, поради което тези въпроси следва да се считат за преклудирани /в този см. са т. 6 от ТР № 2/2004 г., р. по т.д. № 116/2009 г. на второ т.о., р. по гр.д. № 3136/2013 г. на второ г.о., по гр.д. № 265/2009 г. на второ г.о., по гр.д. № 7034/2013 г. на първо г.о. на ВКС и др./. В цитираната задължителна практика на ВКС е прието, че за въззивния съд са задължителни указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение относно даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. В първото касационно решение ВКС е приел, че с оглед завишеното изискване на грижата на добрия търговец при изпълнението на дейността му – в конкретния случай охраната на апартамента, ответното дружество не е извършило необходимата преценка и не е предприело необходимите действия за прекратяване на проникването, с което не е изпълнило договорните си задължения и от което са произтекли вреди на ищцата. Според ВКС предмета и целта на договора за охрана обосновават и предвидимостта на настъпилите вреди, които при установеното съществено неизпълнение на договора и на основание чл. 82 ЗЗД следва да бъдат обезщетени в пълен размер, а не само до предвидената в договора неустойка. Споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд при повторното разглеждане на делото е съобразил даденото от касационната инстанция тълкуване и е изпълнил задължителните указания на ВКС за назначаване на оценителна експертиза, въз основа на която е установил размера на вредите. Доколкото отговорите на поставените въпроси са вече дадени с предходното решение на ВКС по настоящия казус и са съобразени от въззивния съд, то въпросите не могат да обусловят повторно допускане на касационното обжалване.

Допълнително, в изложението липсва надлежна аргументация за наличието на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението не е посочена неяснота, непълнота или вътрешно противоречие на сочените в него норми, нито пък остаряла, противоречива или погрешна съдебна практика по приложението им. Аргументите на касатора касаят правилността на обжалваното решение и обсъждането на доказателствения материал, които не са предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения се съдържат в представеното от касатора изложение.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд