Определение № 3020 от 13.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. П. Д. срещу въззивно решение № 1540 /01.12.2022 г. по в.гр. д. № 2223 /2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение в частта му по иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.59, ал.1 ЗЗД на Н. В. К. – М. срещу жалбоподателя Я. П. Д. и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен за сумата 10 350 лева, представляваща сбор от наемни месечни вноски, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищцата от отдаването под наем на неин собствен апартамент без нейно съгласие за периода от 30.04.2019 г. до 03.04.2021 г., ведно със законната лихва.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен за разликата над 10 350 лева до 10 800 лева.

Ответникът Н. В. К. – М. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, след като е разгледал доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел следното:

Ищцата е собственик на процесния имот – апартамент от 1996 г..

Установено е, че ответникът е отдавал апартамента под наем на трети лица за срок от 23 месеца без съгласието на ищцата, както и наемната цена – 450 лева месечно, която ответникът е получавал. Договорът е прекратен с предупредителен протокол, считано от 03.04.2021 г..

Уговорената от ответника и неговия наемател месечна наемна цена е в размер на 450 лева, платим до 5-то число на текущия месец, което е установено от представен по делото договор за наем.

Ответникът не е имал противопоставимо на собственика (ищцата) право да отдава имота под наем.

Собственик на имота през процесния период е била ищцата, поради което е ирелевантно за уреждане на отношенията между страните по делото дали отдаването под наем е било със съгласието на баща и (вуйчо на ответника), който не е бил собственик на имота. Поради което въззивният съд е приел, че ответникът е държал вещта без да има основание за това.

Въззивният съд се е позовал на приетото с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС за елементите от фактическия състав на иска с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и е обосновал тяхното наличие.

Въззивният съд е приел за доказано обедняването на ищцата и обогатяването на ответника в размер на 10 350 лева и връзка между тях.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационният жалбоподател се позовава на очевидна недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск по чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като не е изследвал действителния размер на обедняването на ищцата, който е в размер на средния месечен пазарен наем.

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимо произнасяне от въззивния съд (той се е произнесъл по предявения иск).

Касационният жалбоподател извежда и правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика и осъществяват основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. За дължимата престация за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД - по-малката сума между обедняването и обогатяването, която е в размер на средномесечния пазарен наем, който ищецът би получавал за спорния период, а не от действително получения наем, с който ползващият без правно основание вещта се е обогатил.

Жалбоподателят се позовава на приетото с решение на ВКС по гр.д. № 119 /2015 на IV г.о. и на приетото в посочените в него ППВС, ТР на ОСГК на ВС и решения на ВКС: тълкуването на правната норма на чл.59, ал.1 ЗЗД не е съобразено с указанията в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, че в хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД не е необходимо да има пряка причинноследствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а те да произтичат от един общ факт или от група факти. Както е изяснено, по задължителен за въззивния съд начин, с решения по чл. 290 ГПК по идентични казуси - № 398 /2014 г. на ВКС по гр. № 1993 /2013 г.на ІV ГО и № 193 /2010 г. на ВКС по т.д. № 1087 /2009 г. на ІІ ТО, при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем. В случая е без значение, че обединилият се е община и че вещта е частна общинска собственост: наличието на Наредба на Общинския съвет с определен размер на наем на общинско имущество не значи, че за исковия период от време би се намерил наемател, който да я плаща. Единствен обективен критерий за определяне на размера на паричното обедняване на собственика в случая е само пазарът - търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиката на процесния.

Въпросът не е обуславящ. Между страните не е имало спор по размера на обедняването на ищцата, а единствено по наличието на право на ответника, противопоставимо на ищцата, да отдава процесния имот под наем през процесния период от време и да получава наемната цена. Възражението дали присъдената сума (уговореният и получаван от ответника наем) съответства на средномесечния пазарен наем, е преклудирано и не може да бъде разглеждано за пръв път в касационното производство, поради което свързаният с него въпрос не е обуславящ.

В отговора на исковата молба ответникът не оспорва твърденията на ищцата, на които тя основава иска си, но твърди, че „фактическата обстановка е много по-богата от твърденията в исковата молба“, като излага твърдения за уговорка между майка му, вуйчо му и него за ползването на процесния имот.

В отговора на въззивната жалба ответникът по иска и по въззивната жалба Я. Д. поддържа възражението си от исковата молба.

Нито в отговора, нито във възражението си ответникът Я. Д. не оспорва иска по размер, а само по основание и не сочи, не представя и не иска събирането на доказателства за различен размер на претендираното обезщетение, нито пък твърди, че то следва да бъде в размер на средния месечен пазарен наем, нито, че последният е по-малък от уговаряната и получавана от него сума.

Към това следва да се добави, че приетото от въззивния съд не противоречи на посочените от касационния жалбоподател постановление и тълкувателно решение на ВС и решения на ВКС, в които е разгледана друга хипотеза – в която ответникът е ползвал фактически и без основание за това вещ, която е собствена на ищеца.

2. За противоречие с фактическия състав на предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД.

Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не е съобразил, че не е налице обедняване на собственика, тъй като самата ищца твърди, че е предала ключ на ответника, за да живее в имота.

Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд е приел, че исковата молба е основана на твърдения, че ищцата е собственик на процесния имот; никога не е давала съгласие ответникът да отдава под наем собствения и имот; ответникът е държал вещта без да има основание за това през процесния период (30.04.2019 г. – 03.04.2021 г.); ищцата му го е предоставила да го ползва за 2-3 месеца през 2018 г., докато приключи протичащият в неговото жилище ремонт и с уговорка да върне ключовете, която ответникът не е спазил (на две места в абзац първи на стр.3 от въззивното решение).

3. За задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване.

Въпросът е свързан с довод, че макар съдът да е посочил като основание на иска чл.59, ал.1 ЗЗД, той не е разгледал този иск, а иска по чл.236, ал.2 ЗЗД.

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди – въззивният съд не се е произнесъл недопустимо, а по основанието на иска, въведено с твърденията в исковата молба и искането до съда (по заявения петитум), нито е определил правната квалификация на предявения иск неправилно, нито се е произнесъл по елементите на фактическия състав на иск по чл.236, ал.2 ЗЗД.

4. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо дава вяра на едни свидетелски показания за сметка на други?

Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не е дал вяра на посочения от жалбоподателя (ответник) свидетел, които доказват твърденията на ответника в отговора на исковата молба.

Въпросът не е обуславящ. Както е посочено за мотивите му, въззивният съд е приел, че от самите твърдения на ответника следва извода, че ответникът не е имал противопоставимо на собственика (ищцата) право да отдава имота под наем. Собственик на имота през процесния период е била ищцата, поради което е ирелевантно за уреждане на отношенията между страните по делото дали отдаването под наем е било със съгласието на баща и (вуйчо на ответника), който не е бил собственик на имота. (От самите твърдения на ответника не произтича противопоставимо право, без значение е за какво се е уговарял той с вуйчо си, който не е бил собственик на процесния имот през процесния период от време, тези уговорки не са могли да обвържат действителния собственик – ищцата).

При извод, че неоснователността на възражението следва от твърденията на които то е основано, въззивният съд не е следвало да обсъжда доказателствата за него. Този извод не противоречи на установената практика, че съдът е длъжен да обсъжда само относимите, допустими и необходими доказателства за релевантните за спора факти, по които страните спорят, а не доказателствата за факти, които нямат правно значение.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед този изход на делото жалбоподателят Д. няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата К. – М. сумата 1 000 лева, представляваща разноски за процесуално представителство в касационното производство съгласно списък на разноски, чието уговаряне и заплащане е удостоверено в представения договор за процесуално представителство.

Воден от изложеното съдът