Определение № 60173 от 31.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3243/2021 г.

Производството e по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба с вх. № 261740 от 22.03.2021 г., подадена от П. В. Х. и П. А. Х. чрез адвокат М. П. от АК - Д., срещу въззивно Определение № 260191 от 04.03.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 96/2021 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с оплаквания, че е незаконосъобразно и с искане да бъде отменено. С атакуваното определение е отменено Определение № 260034 от 04.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 403/2020 г. по описа на Районен съд – Генерал Тошево и вместо това въззивният съд е постановил допускане на обезпечителни мярки по предявените от Н. К. А. и от А. Н. К. искове по чл. 108 ЗС чрез обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК – предаване на общо три индивидуализирани тракторни ремаркета на отговорно пазене на арендатора Г. Й. Б. в стопанския му двор в [населено място], [община] – до приключване на исковото производство с влязъл в сила съдебен акт, при условие, че молителите внесат гаранции съответно в размер на 160 лв. за Н. К. А. и 80 лв. за А. Н. К.. Ответниците по касационната частна жалба - Н. К. А. и А. Н. К., не са подали отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни срещу съдебен акт, по отношение на който настоящият състав на съда преценява, че е процесуално допустимо да бъде обект на касационна проверка по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая са е допуснато обезпечение по три обективно съединени иска за собственост върху движими вещи, всеки от които е с цена от 800 лв. По тази причина и на основание чл. 274, ал. 4 ГПК по правило не подлежат на касационна проверка не само въззивното решение по съществото на спора, но и определенията, постановени в производството по делото. В случая обаче атакуваното определение е постановено по реда на чл. 389 - чл. 396 ГПК - в резултат от сезирането с молба за обезпечаване на исковете. С него исканото обезпечение е допуснато от въззивния съд, след отменяване отказа на първоинстанционния съд, поради което актът попада в приложното поле на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Съгласно тази норма, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съставлява специално правило спрямо общата правна норма по чл. 274, ал. 4 ГПК и дерогира приложението на последната. Наред с това, чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК не препраща към чл. 280, ал. 3 ГПК, което мотивира настоящия състав да приеме, че въззивното определение, с което за първи път се допуска обезпечение, подлежи на касационно обжалване, независимо от това дали самото решение по иска, чието обезпечение е допуснато, би подлежало на касационно обжалване. По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С въззивното определение е допуснато обезпечение на предявени искове с правно основание чл. 108 ЗС чрез налагане на обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е намерил първоинстанционното определение за неправилно по съображения, че с исковата молба са представени писмени доказателства, съгласно които всеки от молителите е собственик на регистрирана земеделска техника – А. Н. К. на едно, а Н. К. А. на две индивидуализирани тракторни ремаркета. Въз основа на това е формиран извод за вероятна основателност на претенциите им за установяване на собствеността и предаване владението на процесните ремаркета. Прието е да е налице и обезпечителна нужда предвид твърденията, че ответниците не полагат грижи за вещите (намират се на неохраняемо място; незащитени от външни въздействия, включително от атмосферните условия; възможно е както да бъдат обект на посегателство от трети лица, така и да се ползват от ответниците), което би довело до негативно влияние върху качествата им. Последното може да бъде ограничено посредством предаването им на трето лице на отговорно пазене, което обосновава и извод, че поисканата обезпечителна мярка е съответна на обезпечителната нужда. Независимо от това, съдът е счел, че обезпечението следва да се допусне при условие, че бъдат внесени гаранции в размер на по 10% от цената на всеки от исковете, която е установена с приложени по делото удостоверения за застрахователната стойност на всяка от спорните вещи. В тази връзка е посочено, че наличието на достатъчно доказателства за вероятната основателност на исковете не изключва изискването на гаранция, тъй като производството е в твърде ранен етап, когато ответниците все още не са изложили защитната си теза и не са представили своите доказателства. Така се постига баланс в интересите на страните съобразно принципа за равенство на страните (чл. 9 ГПК). В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпросите: