Определение № 642 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2992/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д. от [населено място] срещу решение № 2094 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 8599/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, І-9 състав решение от 07.09.2018 г. по гр. д. № 8559/2013 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касаторката срещу П. Т. Д.-Ч., Ц. К. Ч. и „Банка Пиреос България” АД обективно и субективно съединени искове: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за признаване за установено, че пълномощно № 3121 и заверка на съдържание № 3122 от 10.08.2008г. е нищожно поради липса на съгласие и евентуален иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на същото пълномощно като подписано при измама. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизвоствените правила и поради необоснованост. Изложени са подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че по отношение на процесната упълномощителна следка не е изпълнен фактическият състав на чл. 29, ал. 1 ЗЗД. Според касаторката, този извод е направен, без да бъдат обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства и събраните в тази връзка доказателства, сочещи недвусмислено, че е налице не само създадена и поддържана у нея от ответницата невярна представа по отношение на личността на същата (че не е омъжена), но и относно характера и последиците на сделката – че подписването на пълномощното и последващото ипотекиране на жилището й ще бъде използвано за закупуване на друг апартамент от ответницата и В. Б. (син на ищцата) с инвестиционна цел. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Има ли измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД, когато въвеждането в заблуждение относно личността на упълномощеното лице и в конкретния случай – семейното й положение – е пряко и неразривно свързано с характера и последиците от сделката и е сторено именно заради (и във връзка с) целения от упълномощеното лице, поддържало това заблуждение, резултат по отношение предмета и последицците на сделката – изразяващи се в придобиване на лична облага в полза на упълномощеното лице във вреда на упълномощения; 2. Представлява ли измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД въвеждането в заблуждение, довело до грешка в съображенията, мотивите на страната, които са въздействали върху волята й при вземане на решения и са я подбудили към сключване на сделката (в случая – че ще бъде закупен апартамент от ответницата и сина на ищцата с цел инвестиция, което не се случва), или за да е налице основание за унищожаване на сделката поради измама по чл. 29 ЗЗД, следва да е установено само въвеждането в заблуждение относно предмета, съдържанието и правните последици на сделката/договора; 3. Налице ли е липса на воля от упълномощителя, когато има въвеждане в заблуждение от страна на упълномощеното лице извън предмета на упълномощаването (а именно, когато въвеждането в заблуждение е относно личността и семейното положение на упълномощеното лице, което получава с упълномощаването права, които да упражни изцяло в своя полза), без което въвеждане в заблуждение да е извършено спрямо нея, страната не би извършила действието по упълномощаването му; 4. Умишленото въвеждане в заблуждение може ли да бъде основание за унищожаване на упълномощаването в случай, когато именно това заблуждение е мотивирало упълномощителя да направи волеизявление за упълномощаването на ответницата и ако без да е извършено, упълномощителната сделка не би била сторена от страна на упълномощителя; 5. За да е налице измама при една упълномощителна сделка, то определящи ли са изградените от упълномощеното лице представи у упълномощителя, нагласата на последния към личността на лицето, въвеждало го в заблуждение и поддържало у него това заблуждение с оглед характера и последиците на сделката; 6. Следва ли съдът при преценката дали е налице измама да обсъди в решението си обстоятелства като последици от сделката и последвалите сделката събития“. По отношение на поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно с – определение № 1077 от 20.09.2014 г. по гр. д. № 1426/2014 г. на ІV г. о., решение № 532 от 29.08.2003 г. по гр. д. № 1142/2002 г. на ІІ г. о. и решение № 23 от 08.02.1999 г. по гр. д. № 511/1998 г. на ІІ г. о. (за първите два въпроса); определение № 306 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 1025/2012 г. на ІV г. о. (за третия въпрос); решение № 100 от 08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на ІV г. о. (за петия въпрос) и Тълкувателно решение № 5 от 22.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС (за шестия въпрос). „Юробанк България“ АД, [населено място], като универсален правоприемник на ответника „Банка Пиреос България” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 11.12.2019 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците по касация – П. Т. Д.-Ч. и Ц. К. Ч., двамата от [населено място] – не ззаявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, на база събраните по делото писмени докаателства и заключенията на изслушаните експертизи, е приел за безспорно установено, че: С нотариален акт № 164/2008 г. от 18.03.2008 г. върху собствения на ищцата Д. Даммянова имот - апартамент в [населено място], [улица], е учредена договорна ипотека като обеззпечение на задължения по договор за банков кредит за сумата 140 000 лв., отпуснат на ответниците П. Т. Д.-Ч. и Ц. К. Ч.; При сключването на договора за ипотека ищцата е представлявана от ответницата П. Т. Д.-Ч. по силата на нотариално заверено пълномощно № 3121 от 10.03.2008 г. със заверка и на съдържанието № 3122 от същата дата; Заверката на пълномощното е извършена в кантората на нотариус В. В., която, в изпратено до съда писмо от 07.08.2015г., е пояснила, че заверените от нея документи – пълномощното и декларация за приемане на общите условия на банка „Пиреос“ са донесени лично от упълномощителката и са подписани от нея след прочитане на текста на документите, като самоличността на упълномощителката е установена от двама свидетели предвид обстоятелството, че паспортът й е бил невалиден; Процесното пълномощно е представено по делото в два варианта: в единия – името на упълномощителката е изписано като П. Т. Д.-Ч., с данни от лична карта, ЕГН и адрес, а другият – в който фамилното име по съпруг и личните данни са заличени; От заключенията на изслушаните по делото почеркови експертизи се установява, че в оригинала на пълномощното, съхраняван при нотариуса, не са налице признаци за извършена манипулация при отпечатване на текста и името „Ч.“ не е дописано след отпечатване на основния текст и полагането на подписа на упълномощителя и ръкописно изписаните имена, нито чрез вмъкване на нов текст на реда, нито чрез допълнителна коммпютърна обработка на оригиналния файлов документ (заключението на вещото лице С. Ч.), като различие между оригинала и копието на пълномощното е установено единствено в съдържанието на печатния текст, изразяващо се в заличаване на текста „…Ч., с лична карта №[ЕИК], иззд. от МВР София на 03.08..2007 г.., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], ул. •••…“ (заключението на вещото лице Г. Л.). Във връзка с изясняване на обстоятелствата, при които е извършено упълномощаването, въззивният съд е съобразил показанията на разпитаната по делото свидетелка Г. Б., внучка на ищцата, според които: ответниццата е била приятелка на баща й 10 години; двамата не са живеели заедно, но са се виждали 3-4 пъти седмично, ходили си на гости, на кино и разходки; свидетелката е познавала сина на ответницата; никой от семейството й не е знаел, че ответниццата е омъжена и че носи фамилията Ч.; тъй като е била малка, свидетелката не е знаела какво ще се подписва, но е знаела, че баща й и ответницата възнамеряват да купят изгодно апартамент, да го продадат и с парите да си подобрят живота, а ипотеката ще се изплаща от ответницата. Взети са предвид и показанията на самата ответница, дадени в досъдебното производство, където същата е признала, че тя е извършила зачеркванията в копието на пълномощното с обяснението, че не е искала ищцата да види домашния й адрес и да я притеснява, както и че фактът, че е омъжена не е бил известен на ищцата. С оглед на изброените доказателства, решаващият състав е приел, че процесната упълномощителна сделка не е нищожна поради липса на съгласие и че не са налице нарушения при нотариалното й удостоверяване. Счел е обаче за установено, че при подписване на пълномощното ищцата е била подведена от ответницата относно семейното й положение. Като логични и житейски достоверни е преценил твърденията на ищцата, че не би се съгласила да учреди ипотека върху собственото си жиллище, ако е знаела, че приятелката на сина й е омъжена. Независимо от това, въззивният съд е направил извод, че не е налице измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД като основание за унищожаване на процесната упълномощителна сделка, тъй като ищцата Д. Д. е била наясно, че упълномощава ответницата П. Д. да учреди от нейно име договорна ипотеака върху собственото й жилище, т. е. не е налице невярна представа за същността на договорната ипотека и за последиците при евентуалното неизпълнение на обезпечените с нея задължения на кредитополучателите. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените в изложението въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Обобщено, въпросите са свързани с поддържаната от касаторката теза, че въвеждането й в заблуждение относно семейното положение на ответницата и целта на получаването на обезпечения с ипотека на жилището на ищцата банков кредит покриват фактическия състав на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, т. е. въпросите обективират несъгласието на касаторката с направения от въззивния съд обратен извод, което обаче може да бъде обсъждано единствено при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Освен, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на така поставените въпроси не е осъществено и единственото заявено основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените с изложението решения на ВКС не установяват твърдяното от касаторката противоречие на въззивното решение с практиката на касационната инстанция, тъй като същите са постановени при различчни факти и обстоятелства. По-конкретно: В решение № 427 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 1426/2014 г. на ІV г. о. (постановено въз основа на допуснато с представеното определение № 1077 от 20.09.2014 г. по същото дело касационно обжалване ), решение № 532 от 29.08.2003 г. по гр. д. № 1142/2002 г. на ІІ г. о. и решение № 23 от 08.02.1999 г. по гр. д. № 511/1998 г. на ІІ г. о. (посочени от касаторката във връзка с първите два въпроса) касаят въвеждането на страната в заблуждение относно последиците на сключената сделка, каквото заблуждение в случая въззивният съд е приел, че не е налице; В решение № 193 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 1025/2012 г. на ІV г. о. (постановено въз основа на допуснато с представеното определение № 306 от 05.03.2013 г. по същото дело касационно обжалване) касае въвеждането на страната-упълномощител, а впоследствие и продавач на недвижимия имот, в заблуждение относно вида и характера на сделката – за сключване на сделка за издръжка и гледане, а не за продажба, каквато настоящата хипотеза също не е; Решение № 100 от 08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на ІV г. о. е напълно неотносимо към въпрос № 5, във връзка с който е представено, тъй като същото третира значението на „специфичните психически характеристики на лицето, които биха способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последицците на сделката“, а не „изградените от упълномощеното лице представи у упълномощителя, нагласата на последния към личността на лицето, въвеждало го в заблуждение и поддържало у него това заблуждение“, в какъвто смисъл е поставеният въпрос; Тълкувателно решиение № 5 от 22.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касатарката по отношение на последния въпрос (въпрос № 6) също е ирелевантна практика, доколкото в него е даден отговор на съвсем различни въпроси – за съдържанието на пълномощното за разпореждане с имущество и за вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът и на договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Що се отнася до въпрос № 4, в подкрепа на заявеното сонование изобщо не е посочена съдебна практика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Юробанк България“ АД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК