Определение № 1409 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 441/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Р. Ж. Б., ЕГН [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 3184 от 27.11.2025 г. по ч. гр. д. № 3194/2025 г. на Апелативен съд – София, ТО, 13-ти състав. С въззивното определение е потвърдено определение № 13722 от 16.07.2025 г., постановено по гр. д. № 4690/2025 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, І-19 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба, респ. е прекратено като недопустимо производството по предявените от частния касационен жалбоподател искове с правно основание чл. 464 ГПК срещу ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД и РОС ИНВЕСТМЪНТ ЕООД за установяване несъществуване на ипотечно право, обезпечаващо вземане на банката от РОС ИНВЕСТМЪНТ ЕООД в размер на 310 417.32 лв. В частната касационна жалба се моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно – постановено в противоречие на процесуалния и материалния закон. Правят се следните оплаквания: Въззивният съд не е извършил собствена проверка на фактическата обстановка по делото, въз основа на каквато е следвало да установи, че след като сумата не се намира вече по сметката на частния съдебен изпълнител, който я е събрал, то искът следва да бъде предявен по реда на чл. 464 ГПК, но не като установителен, а като осъдителен. Въззивният съд е дал неправилна квалификация на иска, с който ищецът в тази ситуация е следвало да се защити, както и неправилно не е отменил определението и не е върнал делото с указания за изясняване вида на иска, съответстващ на фактите по делото. Неправилен е и изводът на съда относно значението на момента, в който частният жалбоподател е придобил легитимиращото го вземане въз основа на договор за цесия от друг взискател. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1/. „В случай на конкретно и ясно формулирани основания и фактически твърдения и ясно заявен петитум, съдът не е длъжен и не е обвързан от квалификацията на предявения иск, но следва ли същият да констатира нередовността на исковата молба и да даде изрични указания за привеждане в съответствие на петитума със заявената искова претенция и активните и пасивни легитимации на страните и съответно (да даде) служебна квалификация на предявения иск?“; 2/. „Недопустим ли е предявен по реда на чл. 464 ГПК иск от титуляр на вземане, което е участвало в предходно изготвено по делото разпределение, в случай, че същият този титуляр на вземане не е бил титуляр на вземането към момента, в който то е участвало в разпределението, а е нов титуляр на същото, придобил впоследствие качество на друг взискател по изпълнението на основание надлежно сключен след изготвяне на разпределението, в което вземането е участвало, договор за цесия?“. Против частната касационна жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва както искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектирането й за разглеждане по същество. Съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и приложими и в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, допускането на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (т. е. такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от страна на съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 и сл. ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В конкретния случай и двата въпроса, поставени от частния жалбоподател, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационното обжалване, доколкото не представляват надлежно формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос не е обсъждан в обжалваното определение и по него не са формирани никакви изводи, още по-малко – такива от значение за изхода на спора, освен това от процесуална гледна точка същият би бил относим изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт. Поставеният въпрос изразява единствено несъгласието на частния жалбоподател с имплицитно приетото от въззивния съд, че предявената от него искова молба е редовна (доколкото изводите на съда по фактите са изведени не от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, а от представените по делото доказателства). Горното е напълно относимо и към следващия въпрос, който също не съответства на решаващите правни изводи на въззивния съд, а именно, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 464 ГПК, тъй като в случаите, когато спорната сума вече е преведена на взискателя въз основа на разпределението, пътят на защита е чрез осъдителен иск. Съдът е основал становището си на практика на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 4396/2023 г. и цитираната в нея, според която правният интерес от установителния иск е налице само и доколкото сумата се намира по сметката на съдебния изпълнител; Приключването на разпределението, включително и чрез прихващане по чл. 461 ГПК, би могло да обоснове интерес от осъдителен иск срещу взискателя с оспорено вземане, с който да върне в патримониума на длъжника недължимо платеното на привидния кредитор. Съставът на ВКС е дал следния отговор на въпроса, обусловил достъпа до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: Взискател, който оспорва съществуване на вземането на друг присъединен взискател (ипотекарен кредитор), което се ползва с право на предпочтително удовлетворение в изпълнително производство, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението, има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, ако сумата, предназначена за взискателя с оспорено вземане се намира по сметка на съдебния изпълнител, като без значение дали искът е предявен в срока или извън срока по чл. 464, ал. 1 ГПК. Когато сумата е предадена на взискателя от съдебния изпълнител, респ. когато разпределението е приключило чрез прихващане по чл. 461 ГПК, защитата на оспорващия взискател е чрез осъдителен иск. С оглед изложеното Върховният касационен съд е обезсилил постановените по делото решения и е прекратил производството по делото поради неговата недопустимост (а не е върнал делото за отстраняване на нередовности на исковата молба, чрез уточняване на вида искова защита). Тъй като съставът на въззивния съд не е формирал решаващата си правна воля въз основа на момента, от който ищецът е придобил качество на присъединен взискател, респ. не е обсъждал и основанието, на което последният е придобил вземане срещу длъжника в изпълнението, вторият формулиран въпрос, освен че не притежава правен характер, няма и нужното значение за резултата по конкретното дело. Неустановяването на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК обуславя извода, че по делото не се доказва приложното поле на касационното обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение