Определение № 222 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4612/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответниците С. И. П., В. А. К. и Т. А. К., чрез пълномощника им адв. Д. Н. от САК, срещу въззивното решение от 17.06.2019 год. по гр. д. № 2941/2019 год. на Софийски градски съд. С него е отменено първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено, че ищецът Н. И. К. е собственик на самостоятелен обект в сграда с посочен идентификатор, представляващ апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 3, ап. 121, с площ 60.81 кв. м., избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и касаторите са осъдени да му предадат владението върху този имот, както и да му заплатят поравно и разделно сумата 1 990 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имота в периода 14.11.2016 год. до 14.04.2017 год., както и направените разноски. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му, като се постанови друго решение, с което предявените срещу тях искове бъдат отхвърлени и им се присъдят разноските по делото. В приложеното изложение се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани въпроси във връзка с действителността на завещанието при релевираната липса на текст в него за разпореждане с права за след смъртта на завещателката и относно разграничителния критерий между хипотезите на чл. 16, ал. 1 и чл. 16, ал. 2 ЗН, респ. какъв е вида на завещанието. Касаторите се позовават на представеното решение № 184 от 31.10.2013 год. по гр. д. № 1438/2013 год., ВКС, ІІ г. о. В представения отговор на касационната жалба ищецът Н. И. К., чрез адв. Хр. М., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Позовава се на приложена съдебна практика и претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да уважи предявените искове, въззивният съд приел, че завещанието на В. П. в полза на ищеца е породило действие, тъй като е действително – волята на завещателката да се разпореди в полза на племенника си Н. е ясна, независимо от използвания в него израз „законен наследник”, както и относно завещания имот, процесният апартамент, по отношение на който въпрос между страните не е имало и спор. Тълкувайки волята на завещателката, съдът се е позовал и на събраните по делото други писмени и гласни доказателства, и въз основа на съвкупната им преценка приел, че ищецът се легитимира като собственик на завещания имот, в който без основание се намират ответниците, като уважил предявения срещу тях ревандикационен иск и иска за обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Съдът приел за недоказана и твърдяната от ответниците неспособност на завещателката да завещава, с оглед представеното по делото писмено доказателство за психиатрична консултация преди датата на завещанието, неоспорено от страните Въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, поради липса на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да е налице същото законът изисква наличието като обща предпоставка произнасяне по конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а формулираните от касаторите в изложението въпроси не са такива. Произнасянето на съда относно действителността на завещанието при релевираната липса на текст в него за разпореждане с права за след смъртта на завещателката е обусловено от преценката на събраните по делото доказателства и вследствие тълкуване на волята на завещателката, в какъвто смисъл е и съдебната практика - напр. Р 833 от 6.01.11 год. по гр. д. № 1221/2009 год. І г. о., в което съдът е приел, че в определени случаи за разкриване на действителната воля на завещателя съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, с препращане към Р 855/11.12.10 год. по гр. д. № 1497/2009 год. І г. о. В същия смисъл е и Р 380 от 31.05.12 год. по гр. д. № 580/2010 год. І г. о. на ВКС и др. Наличието на съдебна практика по този правен въпрос прави безпредметно позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Другият правен въпрос относно разграничителния критерий между хипотезите на чл. 16, ал. 1 и чл. 16, ал. 2 ЗН, респ. какъв е вида на завещанието не е обусловил извода за основателност на иска за собственост поради легитимацията на ищеца като собственик по завещание на имота, поради което и не обоснова наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При това положение и приложената съдебна практика е неотносима към настоящия спор, тъй като касае хипотеза, в която разграничението между общи и частни завещателни разпореждания е относимо към търсената защита с иск по чл. 30, ал. 1 ЗН. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване и по второто релевирано основание по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изхода на спора касаторите следва да понесат разноските за заплатеното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение