Определение № 1296 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 744/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 468 от 09.11.2022 г. по в.т.д. № 407/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3 граждански състав, с което е потвърдено решение № 260050/16.02.2022 г. по т.д. № 1041/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу В. А. Т. и А. В. Т. искове за солидарното им осъждане за заплащане на сумите: разликата над 14 942,76 евро до 23 276,23 евро – главница, 64,43 евро – такси, 400 лева – разноски за покани по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL7800 от 05.04.2006 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение. Наведените от касатора доводи за недопустимост на решението, доколкото се основават на твърдяно съществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд, касаят правилността на съдебния акт. Твърди се от касатора, че въззивният съд неправилно е приел, че уведомяването на страните за извършената цесия и съответно за обявяването на предсрочната изискуемост не било редовно, тъй като представените копия от поканите и уведомленията не съдържали входящ номер и печат на ЧСИ, както и че като доказателство за връчването им бил представен празен лист с положен печат на ЧСИ и отбелязване на връчването, които не можели да бъдат съотнесени едни към други. Твърди се, че въззивният съд не е дал указания за представянето на документите, което представлявало съществено процесуално нарушение, обосноваващо недопустимост на съдебното решение и неговото обезсилване в тази част. Твърди се, че не могат да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно договорите за цесия. Твърди се, че в случая не се спори, че банката е цедирала правата по договора за кредит в полза на трето лице – “Бългериън Ритейл Сървисиз” АД, както и че впоследствие е придобила същите права по силата на договор за “обратна” цесия, за която е уведомен длъжникът. Твърди се, че процесният исков период обхваща вземанията до датата на обявяване на предсрочната изискуемост и вземанията за главница до края на срока на договора с оглед обявената предсрочна изискуемост, доколкото след извършената втора цесия банката разполагала с правото по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Твърди се, че грубо нарушение на съдопроизводствените правила представлява неотчитането на промените, които страните са постигнали с допълнителните споразумения, доколкото в последните две споразумения, сключени с банката, е постигнато съгласие между страните, че предишните споразумения с “Бългериън Ритейл Сървисиз” АД запазват силата си. Твърди се, че клаузите на допълнителните споразумения не са неравноправни по смисъла на ЗЗП, тъй като същите са сключени по инициатива на кредитополучателите с оглед влошеното им финансово състояние и невъзможността за изпълнение на задълженията по договора за кредит, за да се избегне начисляването на наказателна надбавка от 10% съгласно чл. 3, ал. 3 от процесния договор и съответно влошаването на финансовото състояние на длъжниците. Твърди се, че са неправилни изводите на въззивния съд относно капитализацията на сумите, както и относно прилагането на правилата за капитализиране единствено между търговци. Твърди се, че приетото в допълнителните споразумения преструктуриране на дълга и олихвяване на просрочената договорна лихва, прибавена по силата на допълнителните споразумения към главницата по кредита, не е анатоцизъм. Твърди се, че ответниците не са представили никакви доказателства, че клаузите не са договорени индивидуално, а единственият начин за доказване на това са свидетелските показания на свидетеля Т., от които категорично се установява, че договорните клаузи са индивидуално договорени. Твърди се, че тези показания неправилно не са кредитирани от съда, доколкото подходът бил формален и не бил съобразен със закона и действителността, тъй като процесният договор от 2006 г. бил сключен преди 16 години. Твърди се, че с допълнително споразумение от 29.11.2013 г. е уговорено прилагането занапред на нов референтен лихвен процент ПРАЙМ по различна методология, а като е приел, че за целия срок на договора бил в сила базовият лихвен процент, който според съда е с неясна методология, въззивният съд е достигнал до неправилен извод.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. При установяване на извършени капитализации на главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси, застраховки и други, следва ли съдът да прогласи цялото допълнително споразумение за нищожно или само клаузата отнасяща се до капитализация на лихви, с оглед на това, че в практиката на ВКС е прието, че капитализирането на други суми, различни от лихва е действително?

2. Нищожна ли е капитализацията, извършена с допълнителни споразумения към договора, на просрочени главница, такси, комисионни и застраховки, произтичащи като задължение от договор за банков кредит? Следва ли от капитализираните суми да бъдат премахнати само и единствено лихвите, а за останалите суми капитализацията да се приеме за действителна, с оглед приетото в Решение № 66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/2018 г., II т.о. на ВКС?

По отношение на тези два въпроса се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на ВКС – решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

3. Необходимо ли е уведомления за цесия, които се връчват чрез частен съдебен изпълнител, да съдържат изходяща дата и номер или регистрационен/входящ номер, за да бъде удостоверено, че се връчва точно посочения документ и съдържащото се в него волеизявление е достигнало до длъжника?

4. Може ли съдът да направи преценка дали уведомлението е документът, който е връчен, без да бъде изискан оригиналът на същото?

5. Може ли тълкувайки волята на страните да се изведе знанието на длъжника за извършената цесия и че прехвърлянето на вземането му е съобщено, с оглед на това, че същият е сключил последващи допълнителни споразумения с цесионера, както и поради това, че е заявил знанието си, че вече е сключил допълнителни споразумения с цесионера, след обратното прехвърляне на вземанията към първоначалния кредитор, като изрично е заявил, че тези допълнителни споразумения запазват силата си?

По отношение на третия, четвъртия и петия въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба А. В. Т. възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответника В. А. Т..

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, е приел, че са неотносими към спора възраженията на ответниците за ненадлежно връчване на уведомленията от 21.06.2019 г. за предсрочна изискуемост на кредита, съответно оплакванията на жалбоподателя във въззивната жалба, доколкото с връчването на препис от исковата молба, с която е предявен осъдителен иск, и приложенията към нея се реализира и връчването на волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Приел е също, че с приложените документи не е удостоверено, че именно уведомленията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за съобщаване на цесиите са били връчени на ответниците на 21.09.2019 г. чрез приемането им от ответника А. Т., положила подписа си лично и със задължение да предаде на В. Т. в качеството на съпруга. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че фактът, че ответниците кредитополучатели са подписали допълнителните споразумения, не означава, че с полагане на подписа си са узнали за двете цесии, защото от съдържанието на тези споразумения не може да се обоснове такъв извод за знание за прехвърляне на вземанията. Приел е, че не са налице доказателства и не са сочени такива, че договорът за прехвърляне на вземания от 02.05.2006 г. е надлежно съобщен на длъжниците от предишния кредитор (“Българска пощенска банка” АД), за да има действие по отношение на тях съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Приел е, че в чл. 4 от допълнителните споразумения главницата по кредита е преоформена, като всички дължими от ответниците плащания, включително и просрочена възнаградителна лихва и такси, са служебно натрупвани като редовна главница, което има за последица т.нар. “анатоцизъм” по смисъла на чл.10, ал. 3 от ЗЗД, поради което тези клаузи от споразуменията са нищожни като противоречащи на закона. Приел е, че поради това допълнителните споразумения са недействителни като водещи до анатоцизъм. Приел е също, че допълнителните споразумения са недействителни и на друго самостоятелно основание - размерът на задължението в тях е определен при прилагане на действащи в договора неравноправни клаузи. С оглед формулировката си разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, предвиждащи едностранно изменение на условията на договора и конкретно – размера на възнаградителната лихва, обвързани с промяна на базовия лихвен процент на банката, са неравноправни по смисъла на чл.35, ал. 2, т. 9 и съответно т. 10 от ЗЗППТ (отм.) – действащия закон към момента на сключване на процесния договор за кредит. Приел е, че формирането на БЛП е сбор и претегляне на много финансови инструменти, които формират политиката на Банката. Приел е, че този извод не се променя от клаузите на допълнително споразумение от 29.11.2013 г., с което страните са уговорили прилагането занапред на нов лихвен процент “Прайм” по различна методология. Приел е, че в случая не се касае за индивидуално уговорени клаузи, доколкото това не се доказва от жалбоподателя, включително и с показанията на свидетеля Т. – служител във “Финансов отдел, център Пловдив” на банката, който не притежава конкретни впечатления от начина, при който е договорен процесният договор, нито пък от показанията му може да се направи извод, че не се касае за предварително изготвен типов договор (дори и при положение, че параметрите на договора се обсъждат с клиента). Приел е, че като последица от сключването на договора в нарушение на принципа за добросъвестност нищожните – неравноправни клаузи, включително и подписаните въз основа на тях допълнителни споразумения (недействителни и на други основания), не създават задължение за потребителя, а съгласно чл. 37, ал. 5 от ЗЗППТ (отм.) сключеният между търговец и потребител договор се прилага, ако би бил сключен и без неравноправните клаузи. Въззивният съд е приел, че с оглед на това са приложими условията на първоначалния договор за кредит (при възнаградителна лихва от 7,9 %), както е изчислен вариант в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, и е стигнал до извода, че правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд исковете за разликата за главница над 14 942,76 евро до предявения размер от 23 276,23 евро и за такси от 64,43 евро. Приел е също, че е неоснователна претенцията от 400 лева – нотариални разноски по кредита, тъй като връчването е нередовно, а и договорът за кредит не съдържат клаузи, вменяващи в тежест на кредитополучателите заплащане на нотариални разноски.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора първи и втори материалноправни въпроси са неоснователни. Същите не са обусловени от решаващата воля на въззивния съд. В случая въззивният съд, с оглед наведените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение предвид ограничението по чл. 269 от ГПК, е приел, че допълнителните споразумения са недействителни като водещи до анатоцизъм, както и предвид определяне на размера на задължението в допълнителните споразумения при прилагане на действащи в договора неравноправни клаузи по смисъла на чл. 35, ал. 2, т. 9 и съответно т. 10 от ЗЗППТ (отм.) - чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, предвиждащи едностранно изменение на условията на договора и конкретно – размера на възнаградителната лихва, обвързани с промяна на базовия лихвен процент на банката. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, а доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно неотчитане на преоформяне на кредита с допълнителните споразумения чрез прибавяне на такси към главницата и тяхното олихвяване не се сочи да са въведени с въззивната жалба. От друга страна, съдържащите се в изложението към касационната жалба оплаквания на касатора за възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на допълнителните споразумения касаят спора по същество и правилността на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не подлежат на проверка в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради горното по така поставените два въпроса не може да се обоснове наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация.

С оглед на това се явява неотносимо и цитираното от касатора решение № 66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

Поставените от касатора трети, четвърти и пети въпрос са фактологични, тъй като предпоставят преценка на конкретни факти и релевантността им към спора. Това излиза извън обхвата на преценката в селективната фаза на касационното производство. В допълнение, следва да се посочи, че така поставените въпроси не са и обуславящи за решаващата воля на въззивния съд. В случая въззивният съд относно връчването на уведомленията за цесиите е изложил решаващи мотиви, че не са налице доказателства и не са сочени такива, че договорът за прехвърляне на вземания от 02.05.2006 г. е надлежно съобщен на длъжниците от предишния кредитор (“Българска пощенска банка” АД), за да има действие по отношение на тях съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Следователно решаващият извод на въззивния съд е, че в случая не се установява уведомяване от първоначалния кредитор на длъжниците за сключването на първия договор за цесия, за да породи същия действие за длъжниците съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. По отношение на уведомяването на длъжниците за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита въззивният съд е приел, че това е сторено с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея. Въззивният съд е приел, че допълнителните споразумения са недействителни на самостоятелно основание, като водещи до анатоцизъм, както и на друго самостоятелно основание - размерът на задължението в допълнителните споразумения е определен при прилагане на действащи в договора неравноправни клаузи, с оглед на което е намерил, че се прилагат условията на първоначалния договор за кредит. Поради гореизложеното по така поставените от касатора три въпроса не се обосновава наличието на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по поставените пет въпроса изключва необходимостта от обсъждане на сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и съответно т. 3 от ГПК.

Касаторът се позовава и на вероятна недопустимост на въззивното решение, за което съдът следи служебно. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт (“свръх петитум”), др. В случая оплакванията на касатора относно конкретните изводи на въззивния съд за незачитане на представени от него копия на уведомления и покани до длъжниците, както и за липсата на дадени указания от съда за представянето им в оригинал, не сочат на такива пороци, които биха могли да обусловят вероятна недопустимост на въззивното решение. С оглед на горното не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

По разноските:

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответниците по касационната жалба не претендират разноски пред касационната инстанция, поради което такива не им се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,