Определение № 2286 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3176/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 307 от 01.04.2024г. по гр.д. № 208/2024г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2450 от 08.12.2023г. по гр.д. № 3040/2023г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на предявения от Е. И. П., Р. Р. О., Р. Р. О. и Р. С. О. против П. С. Г. и Р. С. Г. иск за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], предназначение - жилище, апартамент с площ от 84 кв.м., ведно с прилежащите избено и таванско помещения и съответните ид.ч. от общите части на сградата, както и 17/48 ид.ч. от поземления имот, в който е построена сградата, който е с идентификатор *** по КККР на [населено място], целия с площ от 311 кв.м. Касационната жалба е подадена от ищците Е. И. П., Р. Р. О., Р. Р. О. и Р. С. О. чрез адв. И. М.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и поради очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба Д. Г. Г., Г. П. Г. и Д. П. Г., които са наследници на починалия в хода на делото ответник П. С. Г., представят писмен отговор чрез пълномощника си адв. М. Д.. Изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Ответникът Р. С. Г. не е представил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба във фазата по допускане. Предмет на делбата е самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с предназначение - жилище, апартамент, с площ от 84кв.м., ведно с прилежащите избено и таванско помещения и съответните ид.ч. от общите части на сградата, както и 17/48 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Ищците поддържат наличието на съсобственост между страните върху имота, който в документите за собственост е описан като отделни помещения, притежавани от ищците и от ответниците. Тезата на ответниците по иска е, че посоченият от ищците самостоятелен обект всъщност представлява два самостоятелни апартамента, т.е. че съсобственост не съществува и делба не следва да бъде допускана. Безспорно е, че ищците Е. П., Р. О., Р. О. и Р. О. са наследници на Р. Н. С., починала 2003г. и И. К. С., починал 2022г. Ответниците П. Г. и Р. Г. са наследници на С. П. Г., починал 2008г. и Г. А. Г., починала 2020г. Установено е, че първоначално по силата на нотариален акт за дарение от 1944г. собственик на втория етаж от триетажната къща, построена на 136 кв.м. и на 1/3 ид.ч. от дворното място е К. Н. В. К.. При проследяване на извършените след това разпореждания и наследствено правоприемство е безспорно, че наследодателите на ищците към 1971г. се легитимират като собственици на 1/6ид.ч. от дворното място, представляващо към настоящия момент ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 311 кв.м., както и на част от втория етаж от триетажната сграда на [улица], („Д.“) № 24, [населено място], а именно: три лицеви стаи и салона, които граничат на изток с [улица](понастоящем [улица]), на юг - с [улица], терасата откъм [улица]и [улица], с общо ползване на клозета от етажа, заедно с югоизточното избено помещение и западната половина от избения коридор, електромера и водомера за втория етаж, който ще се ползва и от останалите собственици на етажа. Впоследствие от страна на праводателите на ищците са извършвани сделки, в които имотът е описван като идеална част от втория етаж при реално ползване на горепосочените помещения. Праводателят на ответниците С. П. Г. с няколко прехвърлителни сделки се легитимира като собственик към 26.05.1972г. на 1/6 ид.ч. от дворното място, както и апартамент на втория етаж на сградата, състоящ се от северозападната стая, западния балкон пред нея, югозападната стая, антрето, водещо за югозападния балкон, коридор, самия югозападен балкон, кухня (бивше помещение за баня), северната половина от североизточното избено помещение, източната половина от избения коридор и съответните ид.части от общите части на сградата, при общо ползване на клозета на етажа заедно със собственика на останалата част от етажа. Според приложената по делото схема № 15-426398-20.04.2023г. на процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място] обектът обхваща целият втори етаж. В схемата е посочено, че обектът е с площ 84 кв.м., а според доказателствата целият втори етаж е с площ от 136 кв.м. Приложено е удостоверение № 3909/20.VІІ.1964г. на ГНС-Бургас и писмо изх.№ 5755/18.10.1974г. на ГНС-Бургас, съдържащи отрицателно становище по въпроса за поделяемостта на апартамента на втория етаж. Приетата техническа експертиза констатира на място, че са обособени и съществуват две жилища на втория етаж. При тези данни съдът е приел че решаващият за спора въпрос е дали извършените с нотариалните актове от 18 октомври 1956г. и от 20.10.1956г., разпореждания от страна на К. К. с реални части от притежавания от нея втори етаж от триетажната сграда следва да бъдат зачетени и съответно да се приеме, че на етажа съществуват два апартамента, притежавани от двете групи наследници или се касае за един неподеляем обект, който страните са придобили в идеални части. Съдът е възприел първото разрешение. Посочил е, че към извършване на разпорежданията са в сила изискванията на § 155 ППИНМ/Правилник за планово изграждане на населените места/, които предвиждат минимално необходимите помещения на едно жилище, което ще бъде изградено, т.е. занапред, да бъдат: предверие, стая, кухня, клозет, килер, избено и таванско помещение. Тези изисквания е следвало да бъдат съобразени при поделянето на жилище на две или повече самостоятелни жилища. Същевременно са съществували вече построени сгради, които поради отдалечеността на създаването им назад във времето, преди приемане на горната разпоредба, не са отговаряли на посочените изисквания. Тези сгради, респ. жилища, не са извадени от гражданския оборот и за тях е възприет режим на търпимост, а именно да съществуват самостоятелни жилища без баня или самостоятелна тоалетна. Предвид острата жилищна нужда, съществувала към онзи момент, такива обекти са били годен предмет на разпореждане. Така че, при липсата на изрична забрана за това, до публикуването на изменението на §38 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места - изм. ДВ. бр.39 от 17 май 1963г., разпореждането с реални части от жилищни обекти, които не са отговаряли на новите изисквания за „жилище“, е валидно. В случая с извършените през 1956г. разпореждания от Кирякица К. с части от притежавания от нея втори етаж на сградата се налага извод, че преди забраната от 17.05.1963г. са били обособени два отделни апартамента на етажа. Съдът е споделил практиката по Решение № 545 от 19.III.1977 г. по гр.д.№ 2882/76 г., I г.о. и Тълкувателно решение № 96 от 16.XI.1971г. на ОСГК. Според последното: „При делба на заварени към 17.V.1963г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища“. Съдът е посочил, че Тълкувателното решение не предвижда промяна на самостоятелния статут на реално съществували преди 17.05.1963г. апартаменти, които нямат минимално необходимите за жилище помещения и трансформиране на правото на собственост върху подобни жилища в право на собственост върху идеални части от жилища. По тези съображения и по изложените от първоинстанционния съд, споделени съгласно чл.272 ГПК, окръжният съд е приел, че на втория етаж от сградата с административен адрес [улица], [населено място], съществуват два отделни апартамента, притежавани от две групи наследници. Съсобственост не съществува и искът за делба е неоснователен. По отношение на приложеното с въззивната жалба решение № 672 от 3.04.1976 г. по гр.д.№ 329/1976г. на І г.о. на ВС, съдът е посочил, че то застъпва мнение, противоречащо на цитираното Тълкувателно решение. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира следното: На първо място касаторите поставят материалноправните въпроси: Дали чрез разпореждания с реални части от жилища, извършени с нотариален акт преди изменението на СПН от 17.05.1963г., е могло да се обособят две отделни жилища, ако нямат самостоятелна баня и тоалетна? Ако преди 17.05.1963г. чрез разпоредителни правни сделки от един жилищен имот фактически са обособени отделни жилища, то приобретателите на последните станали ли са собственици или са придобили по давност идеални части от бившия жилищен имот, съответстващи на реално ползваните части от него? Считат, че по тези въпроси е налице противоречие с Тълкувателно решение № 96/1971г. Тезата на касаторите е, че тълкувателното решение се отнася само за делба на съсобствени жилищни сгради, но не и за действия на разпореждане с реални части от жилища - такива разпореждания според тях са нищожни. Така застъпеното виждане не може да бъде споделено. Вярно е, че даденото разрешение в тълкувателния акт визира конкретно делба на съсобствени сгради. Въпреки това, няма съмнение в практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд, последвала това тълкувателно решение, че за допустимо се приема притежаването на такива етажи или части от етажи, които са обособени като такива преди 17.05.1963г. и които не отговарят на изискванията на §39 СПН. Съответно, разпореждането с такива етажи или части от етажи не е нищожно. В този смисъл са решение № 44 от 12.09.2012г. по гр.д. № 699/2011г. на II г.о., Решение № 371 от 14.02.2012г. по гр.д. № 84/2011г. на III г.о., посочени от касаторите, както и Решение № 5 от 03.02.2022 г. по гр.д. № 1984/2021 г. на I г.о. и др. На следващо място касаторите повдигат въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви във връзка с всички доводи и възражения на страните. Този въпрос те считат за разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е обоснован с оплакване, че съдът е отказал да обсъди доводите на ищците, произтичащи от приложеното решение № 672 от 3.04.1976 г. по гр.д.№ 329/1976г. на І г.о. на ВС, което според тях напълно се отнася за процесния случай; не е обсъдил и доводите им за невъзможност да имат в своята част кухня, мивка, баня и самостоятелен клозет. Невярно е, че липсва обсъждане на представеното решение на Върховния съд, напротив - съдът е казал, че не го възприема, защото то противоречи на тълкувателния акт. Изрични съображения по доводите за невъзможност да имат баня и тоалетна в настоящия момент съдът не е излагал, но тези доводи не са определящи за наличието на съсобственост и пропускът не рефлектира върху изхода на спора. При тези констатации следва извод, че въззивният съд е изпълнил надлежно задълженията си и посоченият въпрос не е предпоставка за допускане на касационно обжалване в случая. По-нататък касаторите считат, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за разкриване на точния смисъл на нормата на § 155 от ППИНМ - дали тази изисквания са се отнасяли само занапред - за жилища, чието изграждане предстои или и при преустройство на съществуващи жилища и отделяне на части от тях. Касаторите сочат практика на Върховния съд и Върховния касационен съд по този въпрос, но считат, че има нужда от съвременно тълкуване. Този аргумент е неоснователен. Налице е практика на Върховния касационен съд, която е еднопосочна и не се нуждае от съвременно тълкуване най-малкото защото не може да се осъвременява тълкуване на действали до 1963г. правни норми. Горепосоченото решение № 44 от 12.09.2012г. по гр.д. № 699/2011г. на II г.о., на което се позовават касаторите, дава разрешение на въпроса: при хипотеза на изградена жилищна сграда към 1949г. за приложимите строителни правила и норми при извършване на преценката дали част от жилищната сграда представлява самостоятелен обект - следва ли да се вземат предвид строителните правила и норми към момента на построяване на сградата или към момента на извършване на разпоредителната сделка. Прието е, че е приложимо Тълкувателно решение № 96/1971г. и даденото в него разрешение се прилага и при преценка възможността такива обособени преди 1963г. етажи или части от етажи да бъдат годен обект на разпореждане, макар и да не отговарят на изискванията на действащите към момента на сделката строителни правила и норми за самостоятелен обект. Изтъкнато е, че водещ е фактическия признак - заварена обособеност в самостоятелно жилище. Това задължително тълкуване е в основата на трайната съдебна практика, според която обособените преди 1963 г. жилища са годен обект на отчуждителна сделка, без да се прилагат действащите към момента на разпореждането строителни правила и норми, т.е. строителните правила и норми, определящи понятието самостоятелен обект на разпореждане, не се прилагат за заварените случаи в посочената хипотеза. Същото виждане е изразено и в посоченото по-горе Решение № 371 от 14.02.2012г. по гр.д. № 84/2011г. на III г.о. Решение № 599 от 26.02.2010г. по гр.д. № 766/2009г. на I г.о. е неотносимо, защото разглежда случай на сграда, построена през 1969г. и в него изрично е посочено, че не е от категорията на сградите, построени преди 17.05.1963г., за които не се изисква наличието на всички елементи на едно жилище така, както е разяснено в ТР № 96/1971 г. по приложението на чл. 38 от Строителните правила и норми. В обобщение, наличието на трайно установена практика на Върховния касационен съд изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Очевидната неправилност касаторите обосновават с довода, че те нямат сервизно помещение в тяхната част на етажа, а клозет ползват общо с ответниците, като преминават през общ коридор; това създава неудобство и затова е наложително да се извърши делба. Изложените съображения по никакъв начин не се вместват в утвърденото в практиката разбиране за очевидната неправилност като квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, допуснати са нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Ответниците Д. Г. Г., Г. П. Г. и Д. П. Г. са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., които следва да им бъдат възстановени от жалбоподателите. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.