Определение № 2941 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3113/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10776/02.05.2023 г. на Д. С. П. и П. С. В., подадена чрез адвокат Р. М., срещу въззивно решение № 316/13.03.2023 г. по в. гр. д. № 2374/2022 г. на Окръжен съд - Варна. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Фактическото разделяне на съсобствен имот, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретна част от имота, огради го, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите съсобственици и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имота и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, представляват ли действия, които, преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си; 2. Когато всеки от съсобствениците на недвижим имот е установил самостоятелна фактическа власт върху конкретна част от имота със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да извършва някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици; 3. Заключването на имота от ищците, ограждането му, след предаване на владение на продадените идеални части на останалите съсобственици и преустановяване на достъпа на тези съсобственици в него, представлява ли действие на отблъскване на владението; 4. Действията, които са извършвали ищците – постоянно обитаване на процесния недвижим имот и жилището в него, извършването на ремонти, подобряване на имота, озеленяване и др., представляват ли такива по манифестиране намерението им за своене на имота при положение, че останалите съсобственици живеят в съседни на процесния недвижими имоти и действията на своене от страна на ищците са ставали ежедневно тяхно достояние; 5. Посочването в нотариален акт № 182/2002 г., че на ответниците се продават идеални части от процесния недвижим имот, съгласно Заповед № 1611/26.07.2001 г. на Община Варна, издадена на основание чл. 190 ЗУТ за прокарване на временен път до имотите им, за които е установено по делото, че към този момент нямат достъп до път и прилагането ѝ към нотариален акт, води ли до индивидуализиране на продадените им идеални части по местоположение, площ и граници, при положение, че и от заключението на вещото лице по СТЕ и събраните гласни доказателства се установи фактическото владение от тях на идеални части от имота в южната му част, граничеща с техните собствени имоти; 6. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да изложи мотиви по същите и да прецени всички допустими доказателства събрани по делото. Ответниците по касационната жалба – Ж. Б. Ч., чрез адвокат Д. Й., и Ж. Г. Д., чрез адвокат С. П., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация, като оспорват жалбата и по същество. Претендират сторените в производството пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 2686/12.08.2022 г. по гр. д. № 7656/2021 г. на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от Д. С. П. и П. С. В. против Ж. Г. Д. и Ж. Б. Ч. искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на следния недвижим имот – новосъздаден УПИ *, кв. 35 по ПУП на местност „С. Н.“ [населено място], съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с площ от 750 кв. м., тъй като при изработването на кадастралната карта и кадастралните регистри е допусната грешка, изразяваща се в погрешното вписване в кадастралните регистри на ответницата Ж. Д., като собственик на 43 кв. м. ид. части, редуцирани до 32, 25 кв. м. ид. части и на ответницата Ж. Ч., като собственик на 68 кв. м. ид. части след урегулирането на поземления имот със Заповед № 099/18.12.2015 год. на кмета на Община Варна по чл. 16, ал. 5 ЗУТ и защото съгласно Заповед № 099/18.12.2015 год. на кмета на Община Варна по чл. 16, ал. 5 ЗУТ при определяне на новообразувания урегулиран поземлен имот *, кв. 35 по ПУП на местност „С. Н.“ [населено място], общинска собственост са останали 127 кв. м. във връзка с провеждане на улична регулация, като процесните 111 кв. м. попадат именно в тези 127 кв. м. Въззивният съд е приел, че с договор за дарение от 26.12.1969 г. С. Н. П. е придобил собствеността върху лозе от един декар, находящо се в землището на [населено място], местност „В.“. Видно от представеното по делото удостоверение за наследници, С. П. е починал на 03.01.2002 г., като е оставил за свои наследници преживялата си съпруга Н. Д. П., починала на 02.12.2016 г., и двете им деца – Д. П. и П. В.. Със заповед от 26.07.2001 г. на кмета на община Варна, издадена на основание чл. 190 ЗУТ, е разпоредено прокарването на временен път до влизането в сила на регулационния план на почивна и вилна зона „С. Н.“, с ширина 3 м. и дължина 88 м. за обслужване на множество парцели. Със заповедта са определени и размерите на паричните обезщетения, които собствениците на парцелите, които временния път обслужва, следва да заплащат на собствениците на служещите имоти. Като неразделна част от заповедта е включена и скица, на която прокараният временен път е показан в син цвят. По делото са представени два договора за продажба от 18.03.2002 г., от които се установява, че Н. Д. П., Д. С. П. и П. С. В. са продали на И. М. М. 68 кв. м. идеални части, а на П. Н. - 43 кв. м. идеални части от процесния имот, съставляващ УПИ * в кв. 28. С договор за продажба от 02.10.2008 г. И. М. е продал на Ж. Б. Ч. ПИ *, идентичен с ПИ * по плана на местност „С. Н.“ [населено място], ведно с построените в него вила и гараж, както и 68 кв. м. идеални части от ПИ *, идентичен с процесния ПИ *. Установено е още, че с договор за замяна от 22.10.2003 г. П. Н. и Р. Н. са прехвърлили на П. Р. М. правото на собственост върху закупените 43 кв. м. идеални части от процесния недвижим имот. На 11.06.2004 г. е сключен договор за дарение, с който П. М. е дарила на Л. С. придобитите 43 кв.м. ид. ч. от процесния имот. С решение от 30.06.2010 г. на ОбС-Варна е одобрен на основание чл. 16, ал. 1 ЗУТ, ПУП - ПРЗ на[жк], [населено място]. От заповед от 18.12.2015 г., влязла в сила на 21.12.2015 г., на кмета на община Варна, издадена на основание чл. 16, ал. 5 от ЗУТ, се установява, че за новосъздадения УПИ *, кв. 35, идентичен с ПИ с № * с площ от 1000 кв.м. по документ за собственост и площ от 877 кв.м. по предходен кадастрален план на [населено място], е определено урегулирането му в ПИ ***, с площ от 750 кв. м. Съгласно заповедта, при определянето на новообразувания урегулиран поземлен имот, публична общинска собственост остават 127 кв. м., отредени за улична регулация. В заповедта, като собственици на описания имот, са посочени Н. Д. П., Д. С. П., П. С. В., Л. Н. С. и Ж. Б. Ч.. На 11.02.2016 г. Л. С. сключила договор за замяна с Ж. Г. Д., по силата на който е прехвърлено правото на собственост върху притежаваните от нея 43 кв.м. идеални части, редуцирани до 32, 25 кв.м. ид. ч. след урегулирането на процесния имот. От заключението на техническата експертиза е установено, че УПИ *, кв. 35 е идентичен с ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и е с площ от 750 кв.м. В кадастралния регистър имотът е записан като съсобствен между Н. П., Д. П., П. В., Ж. Ч. и Ж. Д., за която е посочено, че притежава 32,25 ид. ч. кв.м. от него. Посочено е, че в кадастралния план от 1977 г. имотът е заснет като имот с пл. № *, с площ от 1020 кв.м., измерени аналитично. По плана за новообразуваните имоти, одобрен със заповед от 08.08.2007 г. на областния управител на [населено място], процесният имот е заснет като ПИ * и е с площ от 877 кв.м. Понастоящем, съгласно ПУП – ПРЗ от 2010 г., имотът е с площ от 750 кв.м, тъй като са отнети 127 кв.м., предвидени за улична регулация – защриховани в жълто на скица № 2 към заключението. Имотите * и *, описани в заповед от 2001 г. на кмета на бщина Варна за прокарване на временен път за достъп до тях, съответстват на имоти с идентификатори *** и ***. Вещото лице е пояснило, че защрихованата в жълт цвят площ на скица № 3 към заключението се ползва от ответниците като път за достъп до имотите им и за складиране на материали, а площта за временния път не съответства на реално ползваната земя. При оглед на място вещото лице е установило, че има материализирана ограда от мрежа на бетонни колове и южно от нея има метална асма с лози и дърво от вида „туя“. Съдът е констатирал, че изменението на кадастралната карта от 2011 г., според което имотът с идентификатор *** е отразен с площ от 750 кв. м., е извършено именно въз основа на влезлия в сила ПУП по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, в съответствие с изискването на чл. 16, ал. 6 ЗУТ. От свидетелските показания е прието за установено, че предходните собственици - И. М. и К. А., не са имали достъп до своите имоти, съседни на процесния. След като получили разрешение да изградят път, през 2002 г. ищците им продали малка част от своя имот за неговата направа. След продажбата И. М. поставил ограда, засадил асма и орех. Всички имоти били оградени, а южната граница на процесния имот не е променяна след 2002 г. Ищците разполагали с вратичка на оградата към продадената част, която ползвали рядко. Посочено е, че след като Ч. купила имота през 2008 г., тя имала ключ за вратата на съседния имот, която представлявала телена мрежа с винкел, заключвала се с катинар. Понякога паркирала там лекия си автомобил. При тези фактически данни съдът е направил извод, че ишците претендират установяване на правото на собственост върху процесния имот към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване съдебното дирене във въззивната инстанция, тъй като се позовават и на изтекла в тяхна полза придобивна давностq с начало на владението от 18.03.2002 г. Прието е, че ишците черпят своите права въз основа на наследствено правоприемство от С. П., като с два договора за продажба са продали на праводателите на Ж. Ч. и Ж. Д. съответно 68/1000 ид. ч. и 43/1000 ид. ч. от процесния имот. За недоказано е преценено твърдението на ищците, че с договорите за продажба от 2002 г. те са продали на праводателите на ответниците реални части от имот с пл. № * по кадастралния план от 1977 г. Съдът е отбелязал, че в самите нотариални актове изрично е посочено, че се продават идеални части от процесния имот. В тях липсва описание на границите на продадени реални части, съответно 68 кв.м. и 43 кв.м. Продажбата на идеални части от имота се установява от конкретното и недвусмислено съдържание на договора и описанието на самия имот. Позоваването от страна на ищците на заповедта от 2001 г. на кмета на община Варна по чл. 190 ЗУТ не води до друг извод, доколкото прокарването на временни пътища не е свързано с разместване на правото на собственост, нито с придобиване на ограничени вещни права – чл. 190, ал. 4 ЗУТ. Посочено е още, че продажбата на реални части в посочените размери би била нищожна, като противоречаща на закона, съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ, при действието на която разпоредба са сключени договорите за продажба, без да установява наличие на изключенията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. С одобряването на ПУП на[жк], на основание чл. 16, ал. 1 ЗУТ, съсобствениците на бившия имот с пл. № * по кадастралния план от 1977 г., които са били: двамата ищци, наследодателката им Н. Д. П., ответницата Ж. Б. Ч. и Л. Н. С. – праводателка на ответницата Ж. Д., са придобили в съсобственост новообразувания УПИ *, кв. 35, съставляващ поземлен имот с идентификатор ***, при същите квоти, каквито са притежавали и върху неурегулирания поземлен имот, като за придобиването на собствеността върху новообразувания УПИ в полза на съсобствениците е била издадена и заповед на кмета на общината по чл. 16, ал. 5, сега ал. 6, ЗУТ. Ето защо съдът е приел, че не е налице грешка в кадастралния регистър при вписване на ответниците като собственици на процесния поземлен имот. За неоснователно е преценено и наведеното възражение от ищците за изтекла придобивна давност, тъй като от момента на сключването на договорите за продажба през 2002 г. ищците са станали държатели на вещта по отношение на идеалните части на праводателите на ответниците. Съдът е посочил, че не може да се обоснове извод, въз основа на събраните по делото доказателства, че ищците са завладели идеалните части на ответниците от имота, обръщайки държането им във владениеq и че това завладяване е манифестирано пред тях чрез действия, отблъскващи тяхното владение. За ирелевантен е преценен фактът на преместване на оградата през 2002 г. от страна на ищците след извършване на сделките, както и фактът на фактическо ползване от страна на праводателите на ответниците, а след това и на самите ответници, на реални части от имота, доколкото при съсобствеността е налице съпритежание на правото на собственост върху цялата вещ, а не собственост върху конкретно обособена част от вещта. Прието е по делото още, че най-късно към 2020 г. ответницата Ж. Ч. е имала достъп до процесния имоти, като е паркирала там лекия си автомобил. Направен е извод, че не е налице завладяване на идеалните части на ответниците от страна на ищците. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите пет въпроса относно промяната в намерение за своене на имота при упражняване на фактическа власт върху него, не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на решението. С него е прието, че фактическото владение от страна на ищците не е започнало с намерението да владеят целия имот като свой, за да придобият по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, поради което върху тях е осъществено единствено държане. Това разрешение съответства на установената задължителна практика на ВКС. В ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК е прието, че поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В случая съдът е приел, че ищците не са установили владение върху целия имот, отричащо владението на ответниците. Фактическото разпределение между съсобствениците на ползване на конкретни части от имота не обосновава извод за намерение за тяхното своене. Съдът е посочил, че дори такава промяна в намерението да е осъществена в съзнанието на ищците, то тя не е открито демонстрирана спрямо праводателите на ответниците, за да се обезпечи възможността последните да предприемат действия за защита на правото си. Извод за завладяване на чуждите идеални части не може да бъде направен при неопределеност в намерението и липса на недвусмислено външно обективиране. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационните жалби основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Шестият въпрос също не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Той е свързан със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд са твърденията на касаторите относно преместване на оградата от тяхна страна след извършване на сделките през 2002 г. и фактическото ползване на конкретни части от процесния имот, доколкото по силата на тези сделки праводателите на ответниците са придобили идеални, а не реални части от целия имот. Оттук следва, че правото на собственост върху площта, отредена за улична регулация, няма отношение към настоящия правен спор. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото, Д. С. П. и П. С. В. следва да заплатят на Ж. Г. Д. и Ж. Б. Ч. разноските по делото, съответно 600 лева и 1800 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.