Определение № 247 от 25.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4411/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Е. А. С., М. Ш. С. и И. Ш. С. чрез процесуалния пълномощник адв. Ал.Г. от САК са обжалвали въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 2925 от 27.06.2019г. по гр.д.№ 978/2018г., с което е отхвърлен предявеният от тях отрицателен установителен иск за собственост. Ответниците са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна. Поддържат, че доказателствената тежест не е разместена, а в производството ищците не са доказали наличието на законоустановените предпоставки за земеделска реституция в полза на ищците. В отговора по чл. 287 ГПК не е изразено становище по основанията за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ал.3 т.1 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Благоевградският районен съд е отменил първоинстанционното решение на Разложкия районен съд № 4354, постановено на 09.08.18 г. по гр.д.№ 520/16 г. и е решил делото по същество като е отхвърлил предявения от Е. А. С., М. Ш. С. и И. Ш. С. против И. С. Ш., А. С. Ш., А. С. Ш., А. С. М., А. Д. Ш., А. М. Д., Е. М. Ш. и М. М. Ш. отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците не са собственици на 0.174дка, попадащи в северозападната част на ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място], през 2011г. целият с площ от 1 145кв.м. Въззивният съд е приел, че ищците не са доказали защитимо собственическо право върху процесния имот, подлежащо на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. На наследодателя на ищците Ш. М. С. е възстановено с решение от 06.07.1994г. ОСЗГ [населено място] правото на собственост в съществуващи стари реални граници на нива от 0,300дка в м.“К. к.“ в землището на [населено място], прието за доказано с емлячния регистър на селото. В този регистър наследодателят на ищците Ш. С. е декларирал ред имоти, сред които и 30 ара в м.“К. к.“, без други данни за местоположението. Вещите лица са установили, че липсва картен материал, в който да е заснет процесният имот, а нанасянето му в изготвените от тях скици е вследствие „показването“ му от ищците. Точното местоположение не е установено според съда и от показанията на свидетелите след преценката за достоверността на техните показания. От друга страна вещите лица са установили, че по КРП от 1961г. имотът е извън регулация, а по плана от 1987г. вече е урегулиран, което налага според съда да се преценят предпоставките на чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ, с която е предвидена възможността за запазване правата на приобретателите,ако УПИ е построена сграда от трети лица при спазване на всички нормативни изисквания или законно разрешеният строеж при учредена суперфиция е започнал към 01.03.1990г. Съдът е приел, че ответниците се легитимират за собственици на ПИ ..... и образуваните от него урегулирани поземлени имоти на наследство и делба въз основа на договора за доброволна делба от 14.04.1971г., а оспореното от ищците удостоверение №АО-738/20.07.16г. за идентичност между делбения имот и този, включен в имот с идентификатор по ..... по КККР на [населено място], не е неистинско по съдържание. Съдът е посочил също, че дори да се приеме за доказано правото на собственост на ищците към момента на кооперирането, то с придаването на 140кв.м. от същия към парцел ..... при изменението на КРП от 1987г, съгл. чл.110 З. /отм./, по силата на непосредственото отчуждително действие на регулационния план, правото на собственост на парцела, се разпростира и върху придадените му части. Ищците са завладяли след 1987г. придаваемите им се части като правото на вземане за обезщетение за придадени по регулация имот е погасено по давност по арг.чл.110, ал.1 ЗЗД, така регулацията се счита за приложена и планът запазва действието си при влизане в сила на ЗУТ. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Касаторите посочват в изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК, че изводите на въззивния съд са неправилни и в тотално противоречие на доказателствата по делото. Това твърдение се обосновава с подробен анализ на събраните по делото писмени доказателства, заключенията на вещите лица, показанията на свидетелите; посочва се, че единственият орган, който разполага с правомощия да индивидуализира с точност имотите, това е Общинската служба по земеделие което е нейно задължение при постановяване на окончателното решение за възстановяване на собствеността и др. Развити са и доводи за погрешно разпределяне на доказателствената тежест между страните по предявения отрицателен установителен иск, основан на земеделска реституция за ищците. Така изложените доводи не се вписват в необходимото съдържание на основанията за допускане на касационното обжалване според разясненията в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК, защото се отнасят за правилността на обжалваното решение, а тя не се проверява в производството по селектиране на касационните жалби. Относими за тази фаза на касационното обжалване съгласно чл. 288 ГПК са само поставените в задължителното приложение към касационната жалба правни въпроси. Тези въпроси обаче не могат да бъдат произволни, а трябва да са разгледани от съда в обжалваното решение и да са формирали крайните му изводи. Освен поставянето на такива въпроси като общо основание за допускане на касационното обжалване, следва да са налице и да са обосновани от касатора останалите специални предпоставки на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК: разрешаване на правните въпроси в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280 ал.1 т.1 ГПК/, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз/т.2/ или въпросите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. По тези съображения от изложението по настоящото дело следва да бъдат разгледани само формулираните правни въпроси по приложението на чл.5 ал.2 от Конституцията и за защитните възражения на ответника по иск за собственост, по който ищецът се позовава на земеделска реституция. Правните въпроси за пряко прилагане на Конституцията на Република България не са обуславящи за делото, защото породеният между страните спор за собственост се регулира от действащи закони ЗС и ЗСПЗЗ и не е необходимо за уреждането на правоотношенията да се прилагат конституционни норми. Касаторите не излагат доводи за непълнота на закона или противоконституционност на приложима за решаването на спора материалноправна норма. Техните доводи за неправилност на решението се основават на необоснованост и нарушение на процесуалните правила при разпределяне на доказателствената тежест на страните, за които няма конкретна конституционна уредба -те се регламентират от действащия процесуален закон. Вторият правен въпрос е за вида на защитата на ответника по иск за собственост, по който ищецът се позовава на земеделска реституция. Поддържа се, че изводите на въззивния съд за необходимостта да изследва правото на собственост на ищците /касатори/ са в противоречие с решенията по гр.д.№ 5/2013 г. и по гр.д.№ 6153/2013 на ВКС, I г.о. Според тази съдебна практика проверката за валидността и законосъобразността на решенията за възстановяване на собствеността, която гражданският съд извършва по реда на косвения съдебен контрол, е ограничена в рамките на установените от закона изисквания за постановяването им и не може да обхваща проверката дали е налице идентичност между притежавания от ищците респ. от техните наследодатели имот и възстановения. Това е фрагментарен случай на защита на ответника срещу иск за собственост, по който ищецът се позовава на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Същевременно в ТР 9/2012г. на ВКС, ОСГК не се отрича възможността ответникът по иск, по който ищецът се позовава на земеделска реституция да може да се брани с възражения, които изключват правото на възстановяване на собствеността. В разглеждания случай въззивният съд е разгледал оспорването от ответниците на правата на ищците в рамките на задължението да установи налице ли е посоченият от тях правен интерес от провеждане на отрицателния установителен иск. Съобразно ТР 8/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК по този иск ищецът е длъжен да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес. Ищците по настоящото дело заявяват бъдещи правни очаквания /за постановяване на окончателно решение за възстановяване на собствеността в реални граници/ и те трябва да докажат легитимността на тези правни очаквания. Именно в унисон с приетото в ТР8/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК въззивният съд е изследвал първо въпросът дали по принцип е възможно да се проведе земеделска реституция и е приел, че е налице ограничението по чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като имотът на ответниците, върху реална част от който ищците отричат собствеността им, попада в регулация и е застроен. По тези съображения не е налице противоречие между посочената практика на ВКС за недопустимост да се оспорва правото на собственост на ищците респ.-техния наследодател и изводите на съда, които са свързани с предмета на доказване на всяка от насрещните страни. Съобразяването на практиката на ВКС по основния въпрос за невъзможността да бъде проведена земеделска реституция за процесния имот поради ограничението на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ изключва хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на обжалваното решение. С оглед на изложеното, основанията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК не са налице и касацинната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Разноски на ответниците не следва да се присъждат, защото такива не са поискани. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение