Определение № 385 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5405/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Е. В. и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 137 от 27.07.2023 год., постановено по в.гр. дело №196/2023 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, като ищецът го обжалва в частта му, в която след частична отмяна на решение № 69 от 27.02.2023 год., постановено по гр. дело № 1073/2022 год. по описа на РС – Ловеч, е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до размера от 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 28.01.2022 год. с постановяването на решение № 19 от 28.01.2022 год. по НОХД № 787/2020 год. на ВКС, която мярка е търпяна в периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2022 год. до окончателното й изплащане, а ответникът – в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ е уважен за сумата от 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 28.01.2022 год. с постановяването на решение № 19 от 28.01.2022 год. по НОХД № 787/2020 год. на ВКС, която мярка е търпяна в периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно тълкувал факти и обстоятелства, които са от значение за правилното решаване на спора, не отчел изтъкнатите от ищеца обстоятелства и обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препращал чл. 4 ЗОДОВ. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани правни въпроси, които ВКС обобщава и уточнява по следния начин, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Как се прилага общественият критерий за справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и в частност кои са релевантните обстоятелства които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в период на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ на пострадалия, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 214 от 08.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3921/2017 год., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 29.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 5462/2014 год., III г. о., ГК, решение № 276 от 06.11.2017 год. на ВКС по гр. дело № 106/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 439 от 14.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1730/2011 год., IV г. о., ГК и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответника за липсата на пасивна процесуална легитимация. В исковата молба липсвали твърдения за конкретно незаконосъобразно бездействие на орган на Прокуратурата, станало причина за задържането на ищеца над определения срок с влязлата в сила присъда. В периода от 26.12.2018 год. до 31.09.2019 год. наказателното производство се намирало в съдебна фаза, поради което компетентният орган длъжен да съобрази условията на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, да отмени мярката за неотклонение и да освободи ищеца бил съдът. Т.е. ответникът не бил легитимиран да отговоря по иска за този период – не можел да бъде процесуален субституент на държавата, тъй като в съдебната фаза на наказателния процес нямал ръководни функции и компетентност да отменя/изменя мярката за неотклонение „задържане под стража“, както и всяка друга мярка за процесуална принуда. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени по следния начин: 1/ Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на основателността на предявения иск? 2/ Пасивно легитимирана ли е Прокуратурата на Република България да отговаря по иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за вреди от нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, а вторият въпрос е от значение за прилагането на закона. Ответникът по касационната жалба В. Е. В. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за да бъде уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, следва да бъдат установени следните факти и обстоятелства: 1/ влязла в сила осъдителна присъда с наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца; 2/ лишаване от правото на свобода чрез действия по ЗМВР и НПК – чл. 64, ал. 2-4 НПК /бездействие/; 3/ времетраенето на ограничението на свободното придвижване да е по-голямо от размера на наказанието „лишаване от свобода“; 4/ претърпени болки и страдания за периода на лишаване от правото на свобода /вреди/; 5/ получените вреди да са вследствие на по-дългия престой на свободното придвижване /причинно-следствена връзка/. Дали действията са противоправни или не, това е правен извод, на чиито въпрос съдът следва да отговори /противоправност/. По отношение на размера на причинените вреди съдът е обвързан единствено и само от посочения диапазон в исковата молба, а техният размер се присъжда по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД /Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2021 год., ОСГТК /. При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи следните факти: влязла в сила осъдителна присъда, бездействието на органа, продължителността на бездействието, вредите и размера на вредите. Отговорността по ЗОДОВ е обективна, поради което не се изисква установява на вина. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, като в тази връзка позовавайки се на Решение № 60317 от 01.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 597/2021 год. на ВКС, Решение № 117 от 25.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 4815/2017 год. и Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 год. по тълк. дело № 5/2013 год., ОСГК, е приел, че материално легитимиран да отговаря на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, когато от наложеното наказание не може да се приспадне „задържане под стража“, „домашен арест“ или арест по ЗМВР, е държавата чрез процесуалния субституент Прокуратура на Република България. Въззивният съд е посочил, че между страните няма спор, че с присъда № 82 от 25.10.2018 год. по НОХД № 2351/2017 год. по описа на ОС – Пловдив ищецът е признат за виновен, в това че на 12.04.2014 год. като помагач на други лица е извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 7 и т. 9 вр. с чл. 115 вр. с чл. 18, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. с ал. 1 вр. с чл. 58, б. „б“ НК /опит за убийство с користна цел и предумишлено като помагач/, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца. Със същата присъда ищецът е признат за виновен в това, че на 09.01.2014 год. като съизвършител е извършил деяние по чл. 330, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК /палеж на леки автомобили със значителна стойност/ за което му е наложено наказание „лишаване от свобода за срок от 2 години и 8 месеца. Със същата присъда ищецът е признат за виновен, като извършител, самостоятелно и в съучастие с други лица, при условията на продължавано престъпление, в извършването на деяние по чл. 216, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК /продължавано престъпление като извършител и съучастие повредил и унищожил леки автомобили/, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 4 месеца. При кумулирането на тези наказания и тяхното увеличаване по реда на чл. 23 – 24 НК на ищеца е наложено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 6 месеца. С Решение № 45 от 16.03.2020 год. по ВНОХД № 75/2019 год. по описа на АС – Пловдив, горецитираната присъда е изменена, като наказанието „лишаване от свобода“ на ищеца за деянието по чл. 216, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК е намалено на една година, а кумулираното и увеличено наказание по чл. 23 – 24 НК е намалено на 1 година и 4 месеца. Присъдата е потвърдена в останалата част. С Решение № 19 от 28.01.2022 год. по КНД № 787/2020 год. по описа на ВКС, присъдата на ищеца е изменена като е отменено увеличението на наказанието по чл. 24 НК, като присъдата и решението са потвърдени в останалата част, т.е. общото най-тежко наказание „лишаване от свобода“, наложено на ищеца е за срок от 3 години и 11 месеца. Въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл. 354, ал. 4, изр. последно НПК, решението на ВКС не подлежи на обжалване, поради което и горепосочената присъда влиза в сила на 28.01.2022 год., с което наказанието по чл. 23 НК за реално извършените деяния, става изпълняемо, на основание чл.354, ал.6 НПК. Едва от тази дата подсъдимият се счита за виновен с наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 11 месеца. На следващо място въззивният съд е приел за установено, че ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 29.01.2015 год. до 31.05.2019 год., а именно за период от 4 години, 4 месеца и 2 дни. Общата продължителност на задържането на ищеца /по ЗМВР, по чл. 64, ал. 2 НПК и „задържане под стража“ по чл. 64, ал. 4 НПК/ по процесното наказателно производство е 4 години, 4 месеца и 6 дни, а наказанието е за срок от 3 години и 11 месеца. Извел е от правна страна, че задържането над наказанието е незаконно, тъй като нарушава правото по чл. 5, § 1 ЕКПЧ. Законно щяло да бъде задържането в периода в размер на 3 години и 11 месеца, с началата дата – датата на задържането по ЗМВР, а именно 25.01.2015 год. Така законният период с продължителност на 3 години и 11 месеца започва на 25.01.2015 год. и приключва на 25.12.2018 год. Следователно периодът на незаконно задържане обхваща периода от датата, следваща датата на изтичане на законното задържане /26.12.2018 год./ до датата на пускане от ареста /31.05.2019 год./, която дата не се включва в периода. Този период съвпада с периода, посочен в исковата молба – 5 месеца и 5 дни или 156 дни /а не 153 дни, както е приел първоинстанционният съд, макар постановеният период в диспозитива на решението да съвпада със заявения/. След влизане в сила на присъдата с обратна сила са отпаднали последиците /законосъобразността/ на задържането, респективно на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ и заповедта по ЗМВР. Държавата дължи обезщетение за неимуществени вреди, които ищецът търпи по причина на нарушеното негово право на свобода, произтичащо от чл. 5, § 1 ЕКПЧ за периода от 156 дни. Когато присъдата е влязла в сила и от нея не може да се приспаднат задържанията на ищеца по чл. 64, ал. 2 – 4 НК е налице обективната отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ /т.7 и т. 8 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК/. В случая противоправното деяние на органите на наказателното производство се изразява в бездействие – незаконно задържане на пострадалото лице в нарушение на правото по чл.5, § 1 ЕКПЧ. Въззивният съд е посочил, че в хода на първоинстанционното дело ищецът не е ангажирал доказателства /писмени или гласни/ и не е поискал експертиза за установяване на вредите – болки и страдания от незаконното задържането в размер на 156 дни /5 месеца и 5 дни/, а в исковата молба се позовава на емоционални, психически и психологически терзания и възникнало чувство на накърнена чест, достойнство и право на труд и образование, както и че вредата включва и сумата, която би получил, ако е лежал в затвора и работил в общежитие от открит тип, имал е работа и е получавал награди. Изложил е съображения, че в производството по ЗОДОВ ищецът следва да докаже осъществили се вреди, а не абстрактни и със степен на вероятност, а в случая нито се твърди, нито се установява настъпването на вреди извън обичайните, които да са в пряка причинна връзка с незаконното задържане в периода от 26.12.2018 год. до 31.05.2019 год., като по делото е установено, че от 2014/2015 год. ищецът е студент с прекъснати права и през това време не е бил трудово ангажиран. Касае се за задържане, което по човешка презумпция е свързано с негативни изживявания и има отрицателни последици върху психиката на човека. Нормално е да се приеме, че по време на целия престой от 5 месеца и 5 дни ищецът е изпитвал неудобства, чувствал се е унизен, а също така е бил притеснен и се е накърнило социалното му общуване. Въззивният съд е приел, че са налице обичайни морални, физически и емоционални увреждания, които са настъпили в причинно-следствената връзка със задържането, както и че искът е доказан по основание. По отношение на размера на обезщетението за неимущестевни вреди въззивният съд е приел, че е неприложимо Решение № 214 от 08.01.2019 год. по гр. дело № 3921/2017 год. на ВКС, на което ищецът се позовава, тъй като същото е постановено по предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ – изпълнение на наказание, което е над присъдата, а не когато наказанието не може да бъде приспаднато от задържането под стража или домашен арест - чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ и съдът е използвал статистически данни, за да обоснове инфлацията и размера на вредите през изследвания период, а не е обосновал присъдената сума по определена изчислителна методика въз основа на статистически данни. Като е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост /чл. 52 ЗЗД/ и се е позовал на указанията в ППВС № 4/1968 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год, ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че следва да бъдат съобразени всички обективни обстоятелства, релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществените вреди, а именно: 1/ естеството на неимуществените вреди /изживян стрес, депресивно състояние, отрицателни емоции – безсъние, социална апатия, неудобства, чувство за унесеност, душевни притеснения, накърнявания на социалното общуване/; 2/ периодът, през който ищецът е задържан незаконно /26.12.2018 год. – 31.05.2019 год., близо 5 месеца и 5 дни, 156 дни/ и е търпял неимуществените вреди; 3/ ищецът е бил в работоспособна възраст – той не е бил ангажиран трудово, но е могъл да работи и да получава заплата, не е бил студент. Бил е спортист, получавал е награди; 4/ минималната месечна работна заплата за 2018 год. е била 510 лева, а за 2019 год. – 560 лева. Счел, че уважаването на иска в пълния претендиран от ищеца размер ще наруши принципа за обезщетителния характер на чл. 2 ЗОДОВ и ще го превърне в правен инструмент за неоснователно обогатяване, както и че с оглед общоикономическите показания за минималната работна заплата и данните на НСИ, евентуалният доход, който човек може да получи за месеците февруари 2018 год. – май 2019 год. е в размер на 2 900 лв., поради което и в случая справедливото обезщетение е в размер на 3 000 лв., което е дължимо ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2022 год. – влизането в сила на присъдата, с която е определен размера на наказанието „лишаване от свобода“, до окончателното й изплащане /т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК/. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът е уважен за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 5 000 лв., която претенция е отхвърлена, а в останалата част, в която релевираната претенция е уважена до размер на сумата от 3 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси. При изложените от въззивния съд мотиви първият формулиран от ответника въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е бил разрешен в съответствие с формираната последователната практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите на решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК /цитирано от касатора/, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, Решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, Решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, Решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, Решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК и др. В разглеждания случай при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтича претенцията за неимуществени вреди на ищеца и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните, в т.ч. по възражението на ответника, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ. Вторият формулиран от касатора въпрос обуславя изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС, обективирана в Решение № 117 от 25.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 4815/2017 год., IV г. о., ГК, в което е прието, че процесуалната субституция на държавата в ангажиране на нейната отговорност по деликтните състави, предвидени в ЗОДОВ, осъществява органът на публичната власт, от чиито незаконни актове следват вредите /чл. 7 ЗОДОВ/. Процесуален субституент по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ е Прокуратурата на Република България. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с тази практика. Поставеният от ищеца въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60317 от 01.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 597/2021 год., IV г. о., ГК, решение № 70 от 29.03.2016 год. на ВКС по гр. дело № 5257/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 166 от 08.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 631/2016 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Когато в основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗОДОВ са въведени твърдения, че нарушението на чл. 5, § 1 КЗПЧОС е изразено в периода на незаконно приложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ над наложеното с присъдата наказание „лишаване от свобода“, което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени неимущестевни вреди, понесени от пострадалото лице след срока на определеното наказание „лишаване от свобода“. Значими за определяне на размера на обезщетението са вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, причинени от незаконното лишаване от свобод. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди с оглед всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са от значение за критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД – продължителността на приложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ в нарушение на правото по чл. 5, § 1 КЗПЧОС – 156 дни, претърпените от ищеца негативни психични изживявания във връзка с това, неговата възраст и е отчел социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането, като изрично е посочил, че по делото е доказано настъпването на вреди в рамките на обичайните такива. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото доказателства, но мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. С първите три цитирани и приложени към изложението на ищеца решения действително са присъдени по-високи по размер обезщетения за неимуществени вреди, но при установяване и на други обстоятелства /в решение № 214 от 08.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3921/2017 год., IV г. о., ГК – постановено по иск по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, е прието, че са установени и обстоятелства, сочещи на морални, физически и емоционални увреждания над обичайните; решение № 95 от 29.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 5462/2014 год., III г. о., ГК и решение № 276 от 06.11.2017 год. на ВКС по гр. дело № 106/2017 год., IV г. о., ГК са поставени по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в хипотези, при които определените обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение обхващат и вредите от незаконно задържане под стража/, а в четвъртото решение е посочено, че по отношение на ищеца не е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд