Определение № 2208 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3605/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Д. В. Е., чрез адвокат Р. А., срещу въззивното решение № 820/13.06.2025г. постановено от Апелативен съд – София по в. гр. д. № 3261/2024г. в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу В. В. Ж. иск за признаване и допускане изпълнението на територията на Република България на влязлото в сила решение от 27.06.2019 г., постановено от Окръжен съд на седемнадесети съдебен окръг Б., Ф., САЩ, по дело № 2019 – 004201, семейно отделение 33 в частта Родителски план – „Приложение А“, отнасяща се до задължението на бащата В. В. Ж. да заплаща месечна издръжка на детето В. В. В., чрез майката Д. В. Е., в размер на 617 щатски долара, на 1-во число на всеки месец и при всички случаи поне веднъж месечно. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Насрещната страна В. В. Ж. с писмен отговор, чрез адвокат Т. Д., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси са по същество и не кореспондират с действителните мотиви на въззивния съд, което ги прави неотносими. Неотносима е и посочената съдебна практика. Твърди, че не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 4464/03.10.2025г. към настоящото производство е присъединена частна жалба подадена от Д. В. Е., чрез адвокат Р. А., срещу определение № 2004/29.07.2025г. по в. гр. д. № 3261/2024г. на Апелативен съд – София, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските. В жалбата са наведени твърдения за незаконосъобразност на определението. Твърди се, че предмет на производството са четири установителни иска – за прекратяване на брака, родителските права, местоживеенето на детето и режим на лични отношения, както и един осъдителен иск за издръжка, а по делото са представени доказателства за направените от страната разноски. Навежда се и довод, че съдът не е съобразил решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, както и практиката на ВКС по приложение на правилото на чл.78, ал.5 от ГПК. Направено е искане за отмяна на обжалваното определение и присъждане на разноските за разглеждане на делото в пълен размер. Ответникът В. В. Ж., редовно уведомен не е депозирал писмен отговор по частната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбите са допустими. Подадени са в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, постановил друго, с което отхвърлил предявения от Д. В. срещу В. В. Ж. иск за признаване и допускане изпълнението на територията на Република България на влязлото в сила решение от 27.06.2019 г., постановено от Окръжен съд на седемнадесети съдебен окръг Б., Ф., САЩ, по дело № 2019 – 004201, семейно отделение 33 в частта Родителски план – „Приложение А“, отнасяща се до задължението на бащата В. В. Ж. да заплаща месечна издръжка на детето В. В. В., чрез майката Д. В. Е., в размер на 617 щатски долара, на 1-во число на всеки месец и при всички случаи поне веднъж месечно, както и в частта за разноските. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: На 03.10.2012 г. страните сключили граждански брак пред длъжностно лице по гражданско състояние на Столична община и са родители на детето В. В. В., родено на 14.03.2013 г. С влязло в сила решение от 27.06.2019 г., постановено от Окръжен съд на седемнадесети съдебен окръг Б., Ф., САЩ, по дело №2019 – 004201, семейно отделение 33, бракът между страните бил прекратен. Със същото чуждестранният съд одобрил постигнатото между тях споразумение за разтрогване на брак без имущество и деца на издръжка или непълнолетни, заведено като „Приложение Б“, както и Родителски план – „Приложение А“ относно: признаване юрисдикцията на чуждестранния съд (чл. 1); споделена родителска отговорност по отношение на роденото от брака дете на майката и бащата, които запазили пълните си родителски права и отговорности по отношение на него (чл.2); графика за споделяне на време с детето, съобразен с пребиваването на детето на територията на САЩ и осъществяването на 70 % от нощувките при майката и 30 % за бащата (чл.3); други разпоредби, свързани с детето (чл. 4); издръжка на детето и здравни грижи, като бащата се задължил да заплаща на детето, директно чрез неговата майка месечна издръжка в размер на 617 щатски долара, съобразен с декларираните от родителите пред чуждестранния съд месечни доходи – 3 000 щатски долара на бащата и 1 200 долара на майката. Съдът приел за установено и обстоятелството, че по споразумение между родителите, бащата се е установил да живее постоянно с детето на територията на Република България, а майката продължила да живее и работи в САЩ. Посочил, че през 2020 г. детето било записано да учи в софийски училища и същото преминало обучението си от първи до трети клас с отличен успех. На 02.08.2023 г. пред Софийски районен съд било образувано производство за промяна на режима на лични отношения между родителите и детето, упражняването на родителските права и издръжката на детето. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че във воденото пред чуждестранния съд производство ответникът е бил редовно призован и е подписал споразумението за прекратяване на брака. Постановеното от чуждестранния съд решение е влязло в сила, а развилото се пред него производство било идентично с установеното българския Семеен кодекс производство за прекратяване на брак със споразумение. Въззивният съд приел, че признаването и допускането на изпълнението на чуждестранното решение в частта, с която е одобрено споразумението за поетото от бащата задължение за плащане на месечна издръжка на детето в размер на 617 щатски долара, на 1-во число на всеки месец и при всички случаи поне веднъж месечно, ще противоречи на българския обществен ред. Развил съображения, че понятието за обществен ред е по-широко и поглъща както съблюдаването на правовия ред (спазването на законите), така и спазването на етиката и добрите нрави в общуването и в личното поведение. Отбелязал, че допускането на изпълнението на чуждестранното решение в частта за издръжката означава да се отворят вратите за изпълнителен процес и за принудителното събиране на определената по размер парична издръжка от чуждестранния съд от бащата за минал период от четири години, които суми ще се предоставят на майката, чието установено местоживеене е в САЩ. Приел, че това ще доведе до неоснователното обедняване на бащата, който до този момент е поел пълната издръжка на детето, съответно до неоснователното обогатяване на майката. Съобразил и доказателствата за образувано висящо производство за изменение на режима на упражняване на родителските права, режима на лични отношения на родителите с детето и неговата издръжката. Изложените съображения обосновали крайния му извод за неоснователност на предявения иск за признаване на влязлото в сила чуждестранно решение по отношение на издръжката на детето В. В.. С определение №204/29.07.2025г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, въззивният съд допуснал изменение на решението в частта за разноските, като осъдил В. В. Ж. да заплати на Д. В. Е. сумата от 450лв., разноски за адвокатско възнаграждение. Отхвърлил искането за присъждане в полза на молителката на разноските за разликата над 450лв. до претендираните 6 850лв. Касаторът е направил искане за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: 1/ При предявен иск по чл.191, ал.1 от КМЧП ответникът следва ли да носи доказателствената тежест за установяване на твърдените от него факти и възражения, предвидени като основание за отказ за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно решение, включително касаещи преценката на съда по чл.117, т.5 от КМЧП; 2/ Изключва ли изричната разпоредба на чл.117, т.5 от ЗМЧП, приложението на общите правила на ГПК за разпределение на доказателствената тежест; 3/ Следва ли ответникът по искане за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение по реда на чл.119, ал.1 ЗМЧП да установява липсата на основанието по чл.117, т.5 от ЗМЧП. Твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №97/11.07.2017г. по т.д.№1649/2016г. на І т.о. включително и задължителната – определение №126а/25.10.2010г. по т.д.№993/2009г. Навел е довод, че в производството по екзекватура съдът не може да проверява правилността на чуждестранното решение, като съответно пререшава спора, който вече е разрешен от чуждия правораздавателен орган (решение №630/28.07.2004г. по гр.д. №1832/2003г. на ВКС, ІІ т.о.). Направил е искане за допускане на обжалването по тези въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставил е и въпросите: 1/ При оспорена изцяло искова претенция от ответника в първата инстанция, длъжен ли е въззивният съд да разпредели доказателствената тежест, с оглед възраженията на ответника по факт, който не е обществено известен, съдът не го е обявил за ненуждаещ се от доказване и за доказването, на който не са дадени указания в доклада по чл.146 от ГПК от първоинстанционния съд. Навел е твърдения, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 25/27.01.2012г. по гр.д.№1832/2010г. ІV г.о.; решение №670/15.11.2010г. по гр.д.№695/2009г. ІV г.о.; решение №147/19.06.2012г. по гр.д.№582/2011г. ІV г.о.; решение №222/24.06.2011г. по гр.д.№982/2010г. І г.о.; решение №394/18.05.2010г. по гр.д.№1584/2009г. ІІІ г.о.; решение №183/18.07.2012г. по гр.д.№1387/2011г. ІІІ г.о.; решение №95/21.07.2016г. по т.д.№1280/2015г. І т.о. Във връзка с този въпрос е изложил съображения, че в изготвения доклад първостепенният съд не е разпределил доказателствената тежест по възражението на ответника за липса на условието по чр.117, т.5 от КМЧП, което не е било сторено и от въззивния съд в разпоредителното заседание. Направил е искане за допускане на обжалването на въпроса и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2/ В производството по чл.119, ал.1 от КМЧП, с оглед преценка на условието по чл.117, т.5 от КМЧП – кой и как следва да установи противоречието между признаването, респ. допускането на изпълнение на чуждестранно решение и обществения ред в Република България при направено възражение от ответника с посочване на факт, който не е обществено известен и не е ненуждаещ се от доказване – съдът служебно (предвид факта, че съгласно КМЧП определянето на съдържанието и предметния обхват на понятието „обществен ред“ е дискреционно правомощие на отделните държави) или страната, която се позовава на този факт въведен с възражението ѝ. Твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Формулираните въпроси са неотносими към предмета на разглеждане и въведените в производството пред въззивната инстанция възражения. При обжалване решението на първостепенния съд страните не са направили оплаквания за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото свързани с разпределение на доказателствената тежест, поради което такива не могат да бъдат разглеждани в касационното производство. Същите не са и обуславящи правните изводи на съда, според които влязлото в сила решение на чуждестранния съд относно издръжката противоречи на българския обществен ред поради възможността за неоснователно обогатяване на една от страните в производството. Въззивният съд не се е произнасял по доказателствената тежест за установяване на противоречието на влязлото в сила решение с обществения ред, нито по правилността на съдебното решение, чието признаване и изпълнение се претендира. По тези въпроси не е налице общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът е навел довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №1094/13.11.2008г. по гр.д.№2982/2007г. на ІІІ г.о.; решение №1081/07.02.2008г. по т.д.№ 657/2007г.; решение №165/19.11.2009г. по т.д.№103/2009г.; определение №108/19.02.2009г. по ч.т.д.№90/2009г. на ІІ т.о. относно обхвата на проверката по чл.117, т.5 от КМЧП и дали в същата се включва преценката за неоснователно обогатяване. Този въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, поради което по отношение на него са налице предпоставките за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че посочената в изложението съдебна практика е неотносима към въпроса, чието допускане се претендира, тъй като решението по т.д.№103/2009г. на ВКС, ІІ т.о. е постановено по въпроси относно приложението на чл. 49, ал. 4 от НППРЕМПП /отм./ и наличието на надлежно предоставено с посочената наредба правомощие на доставчика на електрическа енергия едностранно да коригира дължимите от потребителя суми; определението по ч.т.д. №90/2009г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, е с предмет жалба срещу разпореждане за връщане на искова молба и със същото е бил разгледан въпрос обуславящ допустимостта на предявения иск свързан с наличието на правен интерес от предявения иск за установяване на задължение за ползвана топлоенергия в определен период. С оглед на изложеното, съдът намира, че са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по поставения въпрос, уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: Проверката за съответствие с българския обществен ред по чл.117 от КМЧП обхваща ли преценка за евентуално неоснователно обогатяване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в обжалваната му част, както и в частта за разноските. Жалбоподателката Д. В. Е. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 12, 78 евро, на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, съдът