Определение № 1279 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1448/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „КОЛЕКТИВ - ТУРИСТИЧЕСКИ КОМПЛЕКС КАЗАНЛЪК“ АД (с предишно наименование „ТУРИСТИЧЕСКИ КОМПЛЕКС КАЗАНЛЪК“ АД) срещу решение № 202/25.05.2023г. по в.д. № 120/2023г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която се потвърждава решение № 260306/01.09.2021г., поправено с решение № 260090/03.08.2022г. по т.д. № 318/2019г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която са отхвърлени два от трите главни иска на ищеца против „БАЛКАНИНВЕСТ” ЕООД за присъждане на обезщетения, както следва: 1/ иск за присъждане на обезщетение в размер на 180 699,87 лева за нарушение /неизпълнение/ на чл.28 от договора за гражданско дружество, сключен на 26.02.2016г.; 2/ частичен иск за присъждане на обезщетение в размер 5 000 лева, част от общо дължима сума на 180 699,87 лева, за нарушение /неизпълнение/ на чл.26 от същия договор; 3/ както и в частта, в която с въззивното решение се потвърждава постановеното по реда на чл.250 ГПК от Окръжен съд – Стара решение № 260122/12.12.2022г. по т.д. № 318/2019г., с което е отхвърлен третият главен иск (предявен при условията на частичност) за присъждане на обезщетение в размер на 60 233,29 лева (по реда на чл.214 ГПК е направено увеличение на размера на иска), като част от общо дължима сума от 180 699,87 лева, поради неизпълнението на чл.27 от същия договор. Касаторът счита въззивното решение за неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон. Претендира присъждане и на направените разноски. Ответникът по жалбата и по делото, “БАЛКАНИНВЕСТ” ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане, а по същество е неоснователна. Претендират се направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С влязло в сила определение № 1084, постановено по настоящото дело на 25.04.2024г., касационната жалба, на основание чл.280, ал.3 ГПК, е върната като процесуално недопустима в частта, в която се обжалва въззивното решение в частта му, с която се потвърждава отхвърлянето на частичния иск за присъждане на обезщетение в размер 5 000 лева (част от общо дължима сума на 180 699,87 лева) за нарушение (неизпълнение) на чл.26 от процесния договор от 26.02.2016г. В останалата част касационната жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е спорно по делото, че ответникът е правоприемник на „ХИГИЕННИ И БИТОВИ УСЛУГИ - КАЗАНЛЪК“ ЕООД с оглед осъществена процедура по чл.262 ТЗ. След анализ на процесния договор и във връзка с постигнатите между страните договорености, визирани в чл.357 ЗЗД, чл.358, ал.1 ЗЗД, чл.360, ал.1 ЗЗД и чл.361 ЗЗД, съдът е достигнал до извода, че същият има характеристиките на договор за гражданско дружество. Също така въз основа на справка по партидата на страните в ТРРЮЛНЦ съдът е констатирал, че към датата на сключването му едноличен собственик на капитала на „ХИГИЕННИ И БИТОВИ УСЛУГИ - КАЗАНЛЪК“ ЕООД е била [община]. В тази връзка е приел, че приложима е действащата към 26.02.2016г. разпоредба на чл.51а, ал.2 от Закона за общинската собственост (ЗОС), според която общината и търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала могат да участват в граждански дружества или да сключват договори за съвместна дейност само с лица, определени по реда на чл.33-39 ЗПЧП. С посочената разпоредба от страна на законодателя е определена процедурата за определяне на частен партньор, като в случая ищецът не е представил доказателства за сключване на процесния договор след изпълнение на същата. Липсват доказателства и за приложимост на предвидените в чл.51а, ал.3 ЗОС изключения от това изискване. Въз основа на гореприетото съдът е достигнал до извода, че процесният договор е сключен в противоречие на закона и следователно е нищожен. Съдът е счел за неоснователно възражението на ищеца, че дружеството не е било публично правна организация по смисъла на §1, т.21 от действащия към сключване на договора ЗОП, тъй като приложението на разпоредбите на ЗПЧП за дружества от този тип става въз основа на препращане от специалния закон - ЗОС. Решаващият състав е намерил, че доколкото процесният договор е нищожен, поради сключването му в противоречие с изискванията на чл.51а, ал.2 ЗОС, същият не е породил действие между страните и следователно не може да се говори за възникнали в патримониума им права и задължения от същия. Липсата на такива изключва възможността да е налице неизпълнение и съответно пораждане на право да се получи обезщетение поради същото. В заключение съдът е достигнал до извода за неоснователност на предявените от ищеца искове за заплащане на обезщетения, на основание чл.29 от договора, поради неизпълнение на чл.26, чл.27 и чл.28 от договора. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следния правен въпрос, за който се поддържа, че е значими за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: Въпросът за приложението на правните норми на чл.51а, ал.3 ЗОС и чл.33- 39 ЗПЧП в действащата към 26.02.2016г. редакция, тяхното съдържание и характер. Твърди се постановяване на въззивното решение в противоречие с: решение № 50112/06.01.2023г. по т.д. № 2499/2019г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 92/22.08.2013г. по т.д. № 1107/2011г. на 2-ро т.о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: С оглед влизане в сила на въззивното решение като необжалваемо в частта за потвърждаване отхвърлянето, поради нищожност на процесния договор, на частичния иск за заплащане на обезщетение, поради неизпълнение на чл.26 от този договор, въпросът за валидността на договора, не може да бъде пререшаван. Договорът е правопораждащ факт, на който се основават всички главни искове за заплащане на обезщетения (вкл. двата иска за заплащане на обезщетения, поради неизпълнение на клаузите на чл.27 и чл.28 от договора), като предвид формиралата се сила на пресъдено нещо по отношение на един от исковете, с която е отречено наличието на общия за главните искове правопораждащ факт, поставеният от касатора въпрос, свързан с валидността на договора, не може да предпостави допускането на касационния контрол спрямо останалите два главни иска. Предвид горното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по исковете за заплащане на обезщетения, поради неизпълнение на клаузите на чл.27 и чл.28 от процесния договор, като на ответника по касацията трябва да се присъдят направените от него разноски за касационното производство в размер на 18600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд