Определение № 86 от 02.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 97/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на синдика на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, чийто правомощия се упражняват от А. Д. и К. М. обжалва определение № 2745/19.10.2021 г. по т.д. 2830/ 20 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определението на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото по исковете на синдика на „КТБ“ АД срещу „Хедж инвестмънт България“ АД.

Излага съображения за нарушение на материалния закон. Освен това сочи, че неправилно е прекратено производството по делото на основание обявяване противоконституционност на разпоредбата на чл. 60 а от ЗБН. Въпросът бил свързан с основателността на иска. Счита, че съдът следва да прецени сочените от ищеца факти, които са основание на иска и евентуално да признае правото на синдика да иска връщане на имущество, претендирано с иска.

Обявяването на противоконститцуионност на цитираната разпоредба нямало за последица недопустимост на производството.

Искът бил предявен за попълване масата на несъстоятелността. Следвало да се приеме, че е въпрос на правна квалификация и същество на спора, произнасянето по предявения иск.

Формулира следните правни въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд:

1. Какъв е характерът на нормата на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН – процесуален или материален?

2. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал.1 от ГПК предявения иск?

3. Обявяването на противоконституционността на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до предявен осъдителен иск?

4. Допустимо ли е прекратяване на производството и връщане на исковата молба в случай на обявена противоконституционност на законовата норма, на която се е позовал ищецът в исковата си молба, на етап от развитие на съдебното производство, когато липсва доклад по делото и спорът не е квалифициран от съда като такъв по обявената противоконституционност на правната норма, на която същият се е позовал в исковата си молба?

5. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото поради обявена противоконституционност на правната норма на която същият се е позовал в исковата си молба?

Счита, че по отношение на всички посочени въпроси е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Освен това сочи основание съгласно чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК.

Моли да се отмени определението.

На ответника „Фабриа“ ЕООД е връчен препис от частната жалба при условията на чл. 50, ал. 2 от ГПК.

На ответника „Петругия“ АД е връчен редовно препис от частната жалба.

Двамата ответници не са подали отговор на частната жалба

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение.

За да потвърди определението за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че са били предявени при условията на субективно евентуално съединение на искове, иск срещу „Петрургия“ АД и „Фабриа“ ЕООД. Поискано „Петрургия“ АД да върне в масата на несъстоятелността на основание чл. 60 а, ал. 1, т. 1 от ЗБН несъстоятелността активи, предмет на договор за покупко-.продажба от 12.04.2017 г., представляващи имущество с произход в „КТБ“АД (н) за придобиването, на което имущество ответникът не е изпълнил насрещна престация, евентуално изпълнената от него насрещна престация е на значително по-ниска стойност от полученото. Евентуално било искано „Фабриа“ ООД да върне движими вещи, предмет на договори за покупко-продажба на движими вещи по реда на ЗОЗ от 29.06.2016 г. и от 05.07.2016 г., представляващи за придобиването, на което имущество, ответникът не бил изпълнил насрещна престация, и евентуално изпълнената била на по-ниска стойност. Въззивният съд е приел, че липсва право на иск, поради отпадане на предвиденото в закона правно основание, тъй като била обявена за противоконституционна нормата на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН. С оглед постановеното решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст.д. 9/2020 г. разпоредбата на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН, въззивният съд е приел, че на основание чл. 151, ал.2 изр. 3 от Конституцията на Р България, неприключилите правоотношения, както и правоотношенията по неприключили съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Така е направен извод, че производството е недопустимо и правилно е прекратено от първоинстанционния съд.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Формулираният въпрос 1 не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. Въззивният съд не е определял характера на правната норма пряко в изводите си. Но е приел, че нормата, уреждаща фактите, сочени в исковата молба от ищеца, е обявена за противоконституционна и като престанала да се прилага, действието й е отменено включително за заварени искови производства. Въззивният съд не е определил дали нормата е процесуалнd или материалноправна, за да прекрати производството по делото. А е определил, че е отпаднало правото на иск, съществувало на основание чл. 60 а от ЗБН (обявена за противоконституционна), като същественият извод, е, че в този случай производството е недопустимо. Следователно произнасянето засяга правото на иск, но не видът на нормата определя извода на въззивния съд. А това означава, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на въпрос 2, също следва да се приеме, че правното основание на предявения иск е посочено като иск, при който сочените от ищеца в исковата молба факти, са включени в хипотезата на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН, която е действала към момента на предявяване на иска. Поради това, дали хипотетично не може да се квалифицира като иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, не е правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора.

По отношение на формулираните въпроси 3 и 4, настоящият съдебен състав намира, че са разрешени от въззивния съд, именно с произнасянето, че искът е недопустим поради отпадане на правото на иск, регламентирано в чл. 60 а, ал. 1, т. 1 от ЗБН. Въззивният съд не се е произнасял с оглед доклада по делото. Но е квалифицирал исковете според посочените обстоятелства и формулирано искане от ищеца. Поради това в тази част поставените въпроси са обусловили изхода на делото и като такива представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Но не е налице допълнително соченото основание от касатора съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма /в частност на нормите на чл.60а и чл.60б от ЗБН/ рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана споделяна от настоящия състав практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл.290 от ГПК разяснения /решение №60167 от 22.12.2021 г. по т.д.№1284/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №60131 от 15.12.2021 г. по т.д.№2676/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60158 от 03.12.2021 г. по т.д.№763/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, ТК/, предвид обявяването за противоконституционни на разпоредбите на чл.60а и чл.60б от ЗБН /с които се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по тези текстове са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал.2, изр.3 от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред /ex nunc/, като с решение №22/1995 г. по конст.д.№25/1995 г. е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение №3 от 28.04.2020 г. по конст.д.№5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага - „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал.1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск /което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно/ и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.

По отношение на посочения 5 въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен. Първоинстанционният съд не е присъждал такси и разноски. Въззивният съд е потвърдил определението на Софийски градски съд, но доколкото потвърденото първоинстанционно определение не съдържа произнасяне по такси и разноски, то и въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос. Освен това и въззивният съд за производството пред него не е определял такси или разноски. Поради това поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на соченото основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Очевидната неправилност като квалифициран вид неправилност, означава нарушение на закона, което може да се установи, без да се извършва същинска проверка съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Съдебната практика е наложила тълкуване на нормата на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, изисква установяване на примерно следните пороци на обжалвания акт на въззивния съд, явно противоречие на закона, извън закона или нарушаване правилата на формалната логика.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение