Определение № 50415 от 13.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1485/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „П. гарден“ ЕООД, съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 25/14.01.2022 г., постановено по т.д.№ 708/2021 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260050/11.02.2021 г. по т.д.№ 383/2019 г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора против „Професионален футболен клуб – Локомотив Пловдив 1926“ АД, [населено място], искове за заплащане на сумата от 57400 лв., представляваща цена на предоставена услуга – подготвителен футболен лагер в хотелски комплекс в [населено място], общ. Разлог, проведен през месец юни 2014 г. и за сумата от 17475,10 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 16.05.2016 г. до 16.05.2019 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът по иска – настоящ касатор е придобил от „П. лодж“ ЕООД с договор за цесия от 23.06.2017 г. вземане в размер на 57400 лв. срещу ответника, произтичащо от фактура № 71/03.07.2014 г. за предоставена услуга „подготвителен футболен лагер“, за което ответникът е уведомен на 23.06.2017 г. от цедента. Изложени са съображения, че във връзка с направените оспорвания на ответника, по делото не е доказано какви са били уговорките между страните „П. лодж“ ЕООД и „Професионален футболен клуб – Локомотив Пловдив 1926“ АД по предмета на твърдения договор, както и периода на ползване на хотелския комплекс в [населено място], броя на футболистите и треньорите, количеството нощувки, осигурените закуски, обеди и вечери, осигурената вода за тренировките и срещите, нито цената, дължима за услугата. Посочено е, че представеният списък на футболистите и треньорите, които се намирали в лагера, бил подписан от треньора Е. В., който не е представител на ответното дружество. Публикациите в сайтове на електронни медии за провеждан лагер през месец юни 2014 г. представлявали частни свидетелстващи документи, които не изхождали от ответника и от тях не се установявало съдържанието на договорните уговорки. Прието е, че правилно първоинстанционният съд не е допуснал свидетелски показания за установяване на съществуването на договорна връзка, тъй като прехвърленото вземане е над 5000 лв. и попада в забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. С оглед недоказаност на възникването на договорно правоотношение предявените искове за заплащане на цената на предоставена услуга са отхвърлени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя шест въпроса за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият поставен въпрос за доказването на договорно правоотношение с косвени доказателства, обвързан с издадената данъчна фактура и направеното оспорване на исковата претенция, и четвъртият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички представени по делото доказателства не са от значение за крайния резултат от спора. Въззивният съд е направил обсъждане на представените по делото доказателства, като е формирал извод, че не са установени определени факти, поради което е счел за недоказано възникването на договор между страните с конкретно съдържание и при уговорена цена за предоставена услуга. Вторият въпрос за признанието на неизгодни факти не отговаря за общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване предвид липсата на признание на факти, които въззивният съд е приел за релевантни за спора. Третият въпрос за обвързващата сила на актовете на прокурора не е обсъждан от въззивния съд, а цитираната от касатора практика на ВКС не е относима към спора по делото. Шестият въпрос е теоретичен – за полагане на дължимата грижа, но в контекст за „пропуск за обезпечаване с писмен документ за доказване“ на определени факти, не е коментиран изрично от въззивния съд и поради това не е от значение за решаващите изводи на инстанцията по същество. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въведения трети въпрос за допустимостта със свидетелски показания да се установят спорни факти като времето и характера на извършена услуга, периода на извършването й и съществуването на трайни търговски отношения между страните. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 1497,50 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд