Определение № 1919 от 23.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1023/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Инвестбанк“ АД, подадена чрез адв. Н. Г., срещу определение № 3156/05.12.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 2738/2024г. на САС в частта, с която е потвърдено определение № 3417/09.09.2024г. по т.д. № 1748/2022г. на СГС за оставяне без уважение на молбата на частния касатор за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение чрез присъждане на пълния размер на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 36 144лв. с ДДС.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и в противоречие с чл. 125, чл. 134 от КРБ, чл.2, чл.4 и чл.19 от ДЕС, чл.5, чл.101 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС и с практиката на ВКС и СЕС. Според частния касатор в нито едно от решенията на СЕС, в което е обсъждан въпросът за приложение на НМРАВ, не е отречено действието на ЗА и на НМРАВ, а напротив - изрично е посочено, че не е налице нарушение на чл.101, § 1 на ДФЕС, ако с въведеното в наредбата ограничение се преследват легитимни цели и организацията действа в интерес на обществото, а в мотивите е акцентирано на това, че СЕС прави своите заключения единствено въз основа на представените пред него доказателства и очертана правна рамка, а местната юрисдикция е тази, която съобразно действащата в страната рамка прави оценка на целите, които преследва нормативният акт, и дали органът, който го е приел, има делегирани публични функции, като в България тази преценка е предоставена на административните съдилища и на КСРБ. Частният касатор намира, че предоставянето на всеки национален съд да извършва преценка по реда на чл.26 ЗНА на действащата правна норма е в противоречие с чл.125 КРБ и такъв съдебен акт е недопустим, а допускането на подобна практика е в грубо противоречие и с принципите на субсидиарност и пропорционалност, които са задължителни за местните съдилища. Изтъква, че целите, които преследват приетите от адвокатурата актове, са предмет на отделно производство, съобразно чл.26, ал.2 ЗНА, поради което е недопустимо по отношение на тях да се осъществява косвен съдебен контрол. По подробно изложенисъображения частният касатор намира, че до изричната отмяна на разпоредбата на чл.36, ал.2 ЗА е недопустимо да бъде дерогирано действието й, както и на приетата въз основа на нея НМРАВ. Същевременно частният касатор поддържа, че нормата на чл.36, ал.2 ЗА не противоречи на чл.101 ДФЕС, тъй като адвокатурата няма белезите на предприятие. Изтъква, че акцентът на решението по дело С-438/22 на СЕС е по-скоро ограничение на конкуренцията на правните услуги на вътрешния пазар в рамките на ЕС, а не на факта, че има въведени минимални прагове на адвокатските възнаграждения като цяло, каквито има въведени в редица европейски държави и същите са значително по-високи от тези в България. Частният касатор оспорва и извода, че в случая адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано, поради облекчения предмет на доказване. Искането е за отмяна на определението в обжалваната част и за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане на пълния размер на направените от частния касатор разноски за адвокатско възнаграждение. Претендира за присъждане на разноски в настоящото производство.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност, са въведени основанията по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи в постановения от него акт самостоятелни мотиви относно спорните въпроси, с които е сезиран с въззивната или частната жалба? Частният касатор счита, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 60117/01.02.2022г. по т.д. № 667/2020г. на ВКС, II т.о.; решение № 60119/08.11.2021г. по т.д. № 1449/2020г. на ВКС, II т.о.; решение № 60301/17.01.2022г. по гр.д. № 479/2021 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 50109/18.01.2023г. по т.д. № 1495/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 60117/01.02.2022г. по т.д. № 667/2020г. на ВКС, II т.о.; решение № 194/11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 237/11.01.2021г. по гр.д. № 1553/2020г. на ВКС, IV гр.о.

2. С оглед разпоредбата на чл.2, ал.1 от ЗА, следва ли адвокатурата да се третира като предприятие, след като тази дейност е предвидена в чл.134 от Конституцията като необходима за защита свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица?

3. Извършването на проверка за законосъобразност или нищожност на дадена правна норма, съобразно правото на ЕС, допустимо ли е да бъде извършен от всеки национален съд в Република България или с оглед принципа на субсидиарност и чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, това следва да бъде направено по установения правен ред в страната?

Не е постъпил в срок писмен отговор от насрещната страна, ответника „Българска агенция за експортно застраховане“ ЕАД.

Съставът на I т.о., след като прецени данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, като депозирана от надлежна страна, в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният съд е сезиран с молба на ищеца/ сега частен касатор/, с правно основание чл.248 ГПК, за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение, с което по релевираното от ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, са редуцирани направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд в размер на 36 144лв. с ДДС на 10 000лв., при преценка на фактическата и правна сложност на спора и осъществените от адвоката действия и положените от него усилия.

С постановеното по чл.248 ГПК определение № 3417/09.09.2024г. по т.д.№ 1748/2022г. на СГС молбата на ищеца е оставена без уважение.

С определение № 3156/05.12.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 2738/2024г. на САС постъпилата срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК частна жалба на ищеца/ сега частен касатор/ е частично уважена/отхвърлена. С необжалваната част на посоченото въззивно определение е отменено частично първоинстанционното определене по чл.248 ГПК и е изменено в частта за разноските първоинстанционното решение чрез присъждане допълнително на разноски на частния касатор над присъдения размер с първоинстанционното решение от 75 92.09лв. до размера от 93 063.39лв.

С въззивното определение в сега обжалваната част е потвърдено в останалата част първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че въведеното с правилото на чл.36, ал.2 ЗА ограничение за договаряне на адвокатско възнаграждение в размер, по-нисък от наредбата, издадена на осн. чл.36, ал.2 ЗА, е нарушение на конкуренцията по см. на чл.101, § 1 от ДФЕС. Като се е позовал на даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, е приел, че правилото на чл.36, ал.2 и НМРАВ, към която то препраща, не следва да се прилагат. Счел е, че посочените в НМРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения могат да служат като ориентир при определяне от съда на адвокатските възнаграждения, но без да са обвързващи за него. Констатирал е, че в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца/ сега частен касатор/, изчислен по правилото на чл.7, ал.2, т. НМРАВ/ ред. с изм. и доп. ДВ бр.68/2020г., действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие на 31.08.2022г./, е 30 144лв., а заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 36 144лв. надхвърля този размер. Изтъкнал е, че не могат да бъдат игнорирани видът и количеството на извършената от адвоката работа до постановяване на определението от 09.02.2024г., с което съдът е указал на страните, че ще зачете СПН на решението, с което са уважени частичните искове- изготвените до този момент от адвоката ИМ и подробна ДИМ, в която са заявени реплики и доводи срещу възраженията в ОИМ. Направен е извод, че, макар предметът на доказване да е сведен до размера на вземанията, с оглед положения труд, материалния интерес и участието на адвоката в две ОСЗ, разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат редуцирани до ½, а именно – до 15 072.29лв., поради което по съразмерност на ищеца се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 15 034.86лв. без ДДС, 18 041.83лв. с ДДС.

Както е изяснено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, извън хипотезите на чл.280, ал.2, предл.1 и 2, допускането на касационно обжалване е обвързано от посочените от касатора основания. Общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба ( чл.290, ал.1 ГПК). Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не може да го изведе от изложението, а може само да го уточни и конкретизира. Така даденото нормативно тълкуване е приложимо и в производството по частни касационни жалби по чл.274, ал.3 ГПК, каквото е настоящото.

Въпрос № 1 е свързан със задължението за мотивиране на съдебния акт. По него приложното поле на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с въведените доводи, че въззивният съд само формално е посочил, че чл.36, ал.2 ЗА и НМРАВ ограничават конкуренцията по см. на чл.101 ДФЕС, поради което не следва да намерят приложение, но липсват аргументи защо приема, че това е така. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. От мотивите на обжалваното определение не се констатира отклонение от формираната по въпроса съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. посочената от частния касатор. В обжалваното определение въззивният съд е изложил свои собствени мотиви защо намира, че направеното възражение на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя е частично основателно, като е извършено и позоваване на решение по дело С-438/22 на СЕС. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната след приемане на решение по дело С-438/22 на СЕС практика на ВКС, според която съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същите могат да служат само като ориентир и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги. Дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят видът на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа (Определение № 940/24.03.2025г. по т.д. № 48/2024 г. на ВКС, I т.о.; Определение № 2910/08.11.2024г. по т.д. № 1631/2023г. на ВКС, I т.о.; Определение № 391/06.02.2025г. по т.д. № 1444/2024г. на ВКС, I т.о.).

По другите два въпроса (№ 2 и № 3) частният касатор не обосновава общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите, въззивният съд не е обсъждал следва ли адвокатурата да се третира като предприятие и не е извършвал косвен съдебен контрол за законосъобразност или нищожност на правна норма. Отговорите на тези въпроси не би променил крайния изход на спора. Поради липсата на общата предпоставка, не следва да се обсъжда въведената по въпросите допълнителна предпоставка за допускане на обжалване.

Не следва да се допуска обжалване и на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика на касационния съд приема, че очевидната неправилност трябва да е установима пряко от самите мотиви на акта. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведените в случая доводи касаят законосъобразността на обжалваното определение, но не могат да обосноват допускането му до обжалване.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

На частния касатор не се присъждат разноски не само с оглед на изхода на спора, но и предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК, в което не се присъждат разноски на страните.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,