Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г.

Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 ГПК по касационната жалба на адвокат Ил. Д. като процесуален представител на "С. м. -т. л. П." /С. П./ Е. П. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 7.Х.2010 г. по гр. д. № 503/2010 г., с което е потвърдено решението на Пловдивския РС от 28.ХII. 2009 г. по гр. д. № 7611/2009 г., с което "С. м. -т. л. /С./ П." Е. е осъдена да заплати на Н. Т. Ч. 6050 лв. неизплатени трудови възнаграждения - за м. ноември 2008 г. - 550 лв., по 1000 лв. за месеците през периода декември 2008 г. - април 2009 г. и 500 лв. за м. май и юни 2009 г., ведно със законната лихва от завеждането на делото до окончателното изплащане, както и разноски и държавна такса. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 241 от 15.II.2013 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса "дължи ли се трудово възнаграждение, ако работникът/служителят не престира работната си сила". Ответникът по касационната жалба Н. Т. Ч. от [населено място] не е заявил становище пред настоящата инстанция. По поставения от касатора въпрос настоящият състав на ВКС счита следното: Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, че страните са били в трудово правоотношение за длъжността "зъботехник" по договор от 3.ХI.2008 г., прекратено от 15.VI.2009 г.; че през част от процесния период ищецът полагал труд и при друг работодател при 4 часов работен ден по допълнителен трудов договор по чл. 111 КТ за външно съвместителство; че допълнителния трудов договор не засяга валидността на основния трудов договор, сключен с ответника; по време на съществуване на трудовото правоотношение работодателят следва да осигури условия за изпълнение на трудовите задължения на служителя и при неосигуряването им следва да заплаща трудово възнаграждение; с оглед признанието на законния представител на ответника, че поради преместване на лабораторията не е създал условия на ищеца да престира работната си сила, уговореното трудово възнаграждение се явява дължимо предвид и липсата на доказателства за освобождаващи ответника от това задължение обстоятелства. Касационната жалба е частично основателна. Необосновано и незаконосъобразно въззивният съд е оценил като основателен предявеният иск за присъждане на трудово възнаграждение за периода февруари - юни 2009 г. От показанията на разпитаните по делото свидетели, от представените от ответника неоспорени писмени доказателства, в т. ч. заявление на ищеца за назначаването му на работа в различно от ответното дружество, считано от 1.II.2009 г., съдържащо негово изявление, че до момента не е работил на друго място и че това е първото му назначаване по трудов договор, и сключен между него и другото дружество трудов договор, по който Ч. е постъпил на работа на 1.II.2009 г., което е отразено и в трудовата му книжка, е несъмнено установено, че от 1.II.2009 г. до края на исковия период /15.VI.2009 г./ ищецът не е полагал труд по трудовото му правоотношение с ответника, като той не е въвел твърдения /не е основал претенцията си/ това да се дължи на престой по вина на работодателя или на производствена необходимост /в какъвто случай основанието на иска би било различно/. Ето защо и предвид отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, за този период той няма право да му бъде заплатено трудово възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено в уважителната му част за сумата 3550 лв., представляващи трудово възнаграждение за периода февруари - юни 2009 г., ведно със законната лихва от завеждането на делото до окончателното изплащане, и в частта за разноските за разликата над 206 лв. до 500 лв. и спорът бъде разрешен по същество, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, с отхвърляне на предявения иск за посочените суми и период. В останалата му уважителна част въззивното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като е установено по делото /виж в тази връзка и изявлението на представляващия ответното дружество в с. з. на 17.ХI.2009 г./, че през периода ноември 2008 г. - януари 2009 г. ищецът е престирал работната си сила, за което не му е заплатено от ответника уговореното трудово възнаграждение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени и 562 лв. разноски съобразно отхвърлената част от иска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,