Определение № 140 от 18.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 918/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №3329 от 11.05.2012г. по гр.д. № 9987/2009г. на Софийски градски съд, в частта, в която след частична отмяна са отхвърлени исковете на касатора-ищец по чл.266, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 6812,90 лева до пълния претендиран размер от 11 520 лева като дължимо обезщетение по договор за охрана, сключен между страните на 28.02.2006г. и за обект гребна база П. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1626,85 лева до пълния предявен размер от 2893,67 лева, като е осъден касаторът да заплати разноски в размер на 115,30 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Основание ли е за въззивния съд за абсолютно дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на страните, при прилагане на служебното начало по чл.7 ГПК, за съдействие и изясняване предмета на делото?; 2. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата за доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК?; 3. При правната характеристика на договора за изработка като консенсуален, двустранен, възмезден и неформален договор, има ли съществено значение процесът на изработването и при приета работа, дължи ли се възнаграждение за извършената услуга, а при липса на плащане и обезщетение за забава?; 4. Дали приемането на извършената съгласно договора работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД, съставлява не само фактическо, но и правно действие? Поддържа се, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната и казуална практиката на ВКС - основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като касаторът се позовава на: по първия въпрос- на решение № 98/ 21.03.2011г. на по гр.д. № 952/2010г. IV ГО на ВКС; по втория въпрос- на Постановление № 7/27.12.1965г. на Пленума на ВС, Постановление №1/ 10.11.1985г. на Пленума на ВС, решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на IV ГО на ВКС, определение № 391/ 15.06.2011г. по т.д. № 10240/ 2010г. на II ТО и определение № 922/ 19.10.2011г. на II ГО на ВКС; по третия въпрос- на решение № 349/ 16.05.2005г. по т.д. № 349/2004г. на ТК на ВКС и решение №69/ 13.02.2004г. по т.д. № 647/2003г. на I ТО на ВКС; по четвъртия въпрос- на решение № 231/ 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. II ТО на ВКС и решение № 1661/ 06.12.1999г. по гр.д. № 972/99г. на V ГО на ВКС. Ответникът по жалбата, Българска федерация по гребане, оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото се установява само наличие на облигационно правоотношение между страните, възникнало от сключения между тях договор от 28.02.2006г., а по него ищецът е поел задължението за организиране и охрана единствено на гребна база „Пчелина”, но не и по отношение на гребна база П.. Прието е, че по отношение на първия обект е доказано, че през процесния период ищецът-касатор е организирал и осъществил охраната на базата, поради което е изпълнил договорното си задължение и му се дължи заплащане на възнаграждение в размер на 6812,90 лева с ДДС за периода от 01.05.2006г. до 17.08.2006г., за който период се е произнесъл районният съд. Счетено е за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора, поради липса на представителна власт, тъй като договорът е подписан от председателя на Българска федерация за гребане, който съгласно устава и чл.10, ал.1 ЗЮЛНЦ, представлява сдружението. Като неоснователно е прието и възражението за необходимост от изрично решение на УС за сключването на договора, поради това, че уставът изисква наличие на решение на УС само при разпореждане с имущество на сдружението, а процесният договор за охрана не представлява разпоредителна сделка. Направеното за първи път във въззивната инстанция възражение за нищожност на договора, поради липса на надлежна представителна власт на лицето, подписало договора от името на ищеца е счетено за преклудирано, на основание чл.266, ал.1 ГПК, като допълнително са изложени мотиви, че на този факт би могъл да се позовава и черпи правни последици от него само ненадлежно представляваната страна. Решаващият състав е посочил, че прекратяването на 12.07.2006г. на договора за наем между федерацията и „Национална спортна база” сам по себе си не установява прекратяване на фактическото ползване на охранявания от ищеца обект от възложителя по договора за охрана. По отношение на втория охраняван обет- гребна база П. е прието, че не се установява договорът от 28.02.2006г., на който ищецът изрично основава вземането си за този обект, да включва същия. За да отхвърли претенцията за заплащане на възнаграждение за тази гребна база въззивният съд е направил извода, че от съвкупната преценка на доказателствата не се установява сключването на договор за услуга за този обект и по – конкретно – на съгласие на страните относно договореното възнаграждение за услугата, като разпитаните свидетели установяват само факта на предоставянето на услугата. Не са кредитирани издадените за база П. фактури по аргумент, че от тях не е видно основанието за издаването им да е процесният договор от 28.02.2006г., като на второ място, е изведено, че фактурите не са подписани и от законния представител на федерацията. Формулираните от касатора материалноправни въпроси, въпреки, че са относими за спора, не са обусловили изхода му, тъй като касаят предоставянето на услугата и приемането на изпълнението, докато решаващият мотив за частичното отхвърляне на исковете на въззивния съд е изведен от липсата на постигнато между страните съгласие относно другия съществен елемент на договора за услуга - дължимия размер на възнаграждението. По отношение на въпроса, следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата за доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, също не е налице основната предпоставка за допускане на касационен контрол, тъй като решаващият състав е изложил подробни мотиви във връзка с представените и събраните по делото доказателства и доводите на страните, а това, че те не са в исканата от жалбоподателя посока, не е основание за допускане на касация на акта. Налице са, обаче, предпоставките за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Следва ли съдът да оказва съдействие на страните по чл.7 ГПК за изясняване на фактическите твърдения и правните доводи на страните ?”, с оглед проверка за съответствие на въззивния акт с разрешението, дадено в решение № 98/ 21.03.2011г. на по гр.д. № 952/2010г. IV ГО на ВКС по този въпрос. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 89,48 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд