Определение № 60397 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3097/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№900195/19.03.2021 г. и касационна жалба (допълнена) с вх.№900201/22.03.2021 г., подадени от И. П. П., Д. П. П. и М. П. Т. чрез процесуалния им представител адв.М. А., срещу решение № 904477, постановено на 23.12.2020 г., от Първи въззивен състав на ГО на Окръжен съд - Благоевград по в.гр.д. № 62/2020 г., потвърждаващо решение № 3372/22.06.2018 г., постановено по гр.д. № 226/2014 г. по описа на РС – Разлог и допълнително решение № 5417 от 13.11.2019 г. по гр.д. № 226/2014 г. по описа на РС – Разлог.

С решение № 3372/22.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 226/2014 г. по описа на РС – Разлог е:

-отхвърлено като неоснователно оспорването по реда на чл. 193 ГПК на представените от ищеца писмо с изх. № 1202/21.07.2010 г., издадено от МЗХ, Изпълнителна агенция по горите; протокол от 09.12.2008 г., одобрен от А. М.; протокол от 02.09.2008 г., одобрен от А. М.; писмо с изх. № ПО-04-2923/19.12.2008 г., издадено от МЗХ; писмо с изх. № 889/13.06.2008 г.;

-прието е за установено по отношение на И. П. П., М. П. Т. и Д. П. П., че ПИ с идентификатор ....по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. на изпълнителния директор на АК, последно изменение със заповед № КД-14-01-556/13.10.2011 г. на началника на СГКК – Благоевград, с адрес на имота: [населено място], п.к. 2777, местност „Д.“, с площ от 2762 кв.м., с трайно предназначение: горска, начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, стар идентификатор: ...., представлява държавна собственост;

• отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот № .... г., с който въз основа на представени документи И. П. П., М. П. Т. и Д. П. П. са признати за собственици по наследство на имот, представляващ имот № ...., землище на [населено място], с площ от 2.762 дка, представляващ дървопроизводителна гора, находящ се в м.“Д.“;

-И. П. П., М. П. Т. и Д. П. П. са осъдени да заплатят на Държавата – Република България, чрез министъра на земеделието и храните направените по делото разноски.

С решение № 5417, постановено на 13.11.2019 г. по гр.д. № 226/2014г. по описа на СР – Разлог постановеното на 22.06.2018 г. по същото дело решение е допълнено като е отхвърлено като неоснователно оспорването по реда на чл. 193 ГПК на представения от ищеца протокол с изх. № 39-00-2264 от 23.12.2012 г. на Общинска администрация – [населено място], както и на представените с писмо с вх.№ 2345 от 16.03.2016 г. извлечения от компютърна разпечатка на решение № Д-418 от 01.04.1993 г. на Поземлена комисия – Банско на наследници на П. П. П..

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост.

Според касаторите подадената от държавата искова молба е нередовна, тъй като в нея липсват конкретни и ясни фактически твърдения на какво придобивно основание държавата твърди, че е носител на правото на собственост върху процесния имот. Твърдят също така, че с поправената искова молба ищецът не е въвел като спорен предмет фактическо твърдение, че процесният имот е загубил статута си на нива през 1937 г. като включен в горски фонд и залесен на основание т. III от Постановление № 18998 от 01.09.1937 г., както и че в исковата молба липсва фактическо твърдение, че процесният имот е идентичен с този, описан в т. III като имот в м. „Г.“ на П. Ив. Т. (наследодател на Н. Т.) и др. № ....от 12.00 дка, както и че П. Ив. Т. и наследодателя на ответниците по иска (сега касатори) П. П. са едно и също лице.

Твърдят също така, че исковата молба съдържа и взаимноизклюващи се фактически твърдения – в поправената искова молба са въведени факти и обстоятелства, че процесният имот е част от имот с площ от 10 дка горски площи в м. „М.“, които с писмо с вх. № 1086 от 20.10.1965 г. са предоставени от Държавно Горско стопанство Добринище – Разложко на управление „Почивни домове на трудещите се селяни“, което да ползва и построи почивна база за 200 човека, като считат, че това фактическо твърдение противоречи на останалите фактически твърдения, че процесният имот е гора, която е изключителна държавна собственост.

По тези съображения поддържат, че въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение, като считат, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса длъжен ли е бил въззивният съд да остави исковата молба без движение до отстраняване на нередовностите на исковата молба и едва след това да постанови решение по подадената пред него въззивна жалба. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 334 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 786/2009 г. на I г.о. на ВКС; решение № 93 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1329/2012 г. на III г.о. на ВКС; решение № 8 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 1309/2019 г. на I г.о. на ВКС; решение № 151 от 06.11.2017 г. по гр. д № 1683/2017 г. на III г.о. на ВКС.

Навеждат доводи, че според практиката на ВКС (решение № 30 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 2230/2017 г. на III г.о. на ВКС и решение № 243 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5161/2016 г. на IV г.о. на ВКС) когато въззивното решение е постановено по нередовна искова молба то е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Поддържат също така, че според практиката на ВКС (решение № 593 от 07.10.2010 г. на IV г.о. на ВКС) всяко произнасяне по други, освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 100 или чл. 116 ГПК (отм.) фактически основания на иска, би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. По тези съображения считат, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса за възможността съдът да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са въведени от ищеца с исковата молба и да направи извод за основателността на иска въз основа на липсващи основания. Поддържат, че въззивният съд е дал разрешение на така поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на I т.о. на ВКС; решение № 124 от 24.03.2011г. по гр. д. № 882/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 175 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 1244/2011 г. на III г.о. на ВКС.

Според касаторите обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално-правни въпроси:

• за задължението на въззивния съд да отговори на наведените във въззивната жалба доводи и възражения; да обсъди направените от ответника по иска възражения и да съобрази научните, логическите и опитните правила при преценката на събраните доказателства.

• за съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт и отговарят ли те на постановките за съдържанието на мотивите в т. 4 и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни.

Поддържат, че въззивният съд не се е произнесъл по конкретни оплаквания, доводи и възражения, съдържащи се в подадената от тях въззивна жалба в противоречие с практиката на ВКС – т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС; определение № 232 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010г. на IV г.о. на ВКС. Поддържат също така, че мотивите на обжалваното решение не съответстват на установените в практиката на ВКС изисквания, а именно на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. на ВКС; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. №78/2012 г. на II т.о. на ВКС; решение №120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о. на ВКС.

Според касаторите въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по процесуално-правния въпрос при направени във въззивната жалба оплаквания за нарушение на чл. 146 ГПК задължен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, да извърши доклад по делото и да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.

Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд е дал разрешение в противоречие с решение № 40 от 15.09.2014 г. по т. д. № 1554/2013 г. на II т.о. на ВКС; решение № 63 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4054/2014 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на I г.о. на ВКС.

Излагат съображения, че съдът следва да даде ясни и точни указания на страните като изброи фактите, които следва да докаже всяка от тях, както и да посочи за кои твърдени факти от значение за делото страните не са посочили доказателства (решение № 62 от 17.07.2016 г. по гр. д. № 3149/2016 г. на I г.о. на ВКС), а в настоящия случай, че ищецът следва да докаже, че процесният имот е включен в държавен горски фонд преди 1946 г., в частност, че е включен в т. III на Постановление № 18998 от 01.09.1937 г., както и че местностите „Д.“ и „М.“ или „Г.“ са една и съща местност, а ответниците следва да докажат, че процесният имот е внесен в ТКЗС към момента на колективизацията като нива, която се е самозалесила, поради което подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ, както и че местностите „Г.“ и „Д.“ са съседни.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба „Югозападно държавно предприятие“ ДП – гр. Благоевград чрез процесуалния си представител адв. П. И. З., изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Както ОСГТК на ВКС приема в ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено от чл. 280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Прието е също така, че материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, могат да бъдат повече от един, стига да са обусловили решаващите изводи на съда.

В практиката си също така ВКС приема, че при спор за собственост, в хипотези, при които съдът е приел, че правото на ищеца, респ. на ответника, може да бъде изведено от няколко различни основания, своевременно и надлежно въведени в спорния предмет, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, следва да бъдат поставени съответни въпроси по всички основания, въз основа на които съдът е приел, че съответното право съществува, както и така поставените въпроси да се свържат със съдържащите се в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение.

В настоящия случай Република България чрез министъра на земеделието и храните и чрез „Югозападно държавно предприятие“ ДП – гр. Благоевград е предявила против И. П. П., М. П. Т. и Д. П. П. по реда на чл.124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че ПИ с идентификатор ....по КК на [населено място] е държавна собственост, както и искане за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК на н.а. № .... г.

В исковата молба, подадена от „Югозападно държавно предприятие“ ДП – гр. Благоевград се поддържа, че по силата на чл. 18 от действащата Конституция на Република България горите са изключителна държавна собственост, че по силата на чл. 7 от Конституцията на България от 1971 г. горите са държавна – общонародна собственост, че съгласно чл. 1 от Закона за стопанисването и ползването на горите (ДВ. бр. 71 от 27.03.1948 г.) всички гори са държавна собственост, а съгласно чл. 2 от Закона за горите от 1958 г. всички гори са общонародна собственост. Твърди се, че въпреки изключителната държавна собственост на горския фонд на Република България, неправомерно е извършено възстановяване на собствеността върху процесния недвижим имот, като с решение № ПГ1 от 30.06.2000 г. на ОбСЗГ Банско е възстановено правото на собственост на наследниците на П. П. П. в стари реални граници на имот № ....с площ от 3.500 дка, представляващ горска площ, находящ се в м. „Д.“, землището на Добринище. Поддържа се, че изискванията на ЗВСГЗГФ не са били налице, като процесният имот както към 1946 – 49 г. (периода на национализация на горите), така и към настоящия момент е държавна собственост, като държавата не е губила собствеността си върху процесния имот и не е налице доказателство ответниците да са били собственици на имота, като се твърди, че ОбСЗГ – [населено място] е нарушила разпоредбата на чл.14, ал. 5 ЗВСГЗГФ, тъй като липсват доказателства за лична собственост на процесните гори на заявителя или на неговия наследодател, както и че няма данни процесните гори да са били включени в държавния горски фонд съгласно законите, указите и др. актове, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ. Твърди се също така, че върху имота са разположени бунгала, построени през 1965 г. като Държавно горско стопанство – Добринище е дало съгласие и е разрешило за вечно ползване от 10 дка горски площи в м.“М.“ на управление „Почивни домове на трудещите се селяни“ да ползва и построи почивна база за 200 човека. Навеждат се доводи, че в изработената и приета КВС липсва отреден масив за възстановяване на земеделски земи в м.“М.“, като липсват и заявени земеделски земи за възстановяване и постановени решения по реда на ЗСПЗЗ за тази местност, което е обусловено от описаното в Постановление № 18998/01.09.1937 г. на министъра на Министерство на земеделието и държавните имоти, публикувано в ДВ. бр. 218/1938 г., с което се утвърждава протокола от 28.05.1936 г. и отделно от това се определят и земеделските земи, подлежащи на замяна или отчуждаване в м.“Г.“ с номер, площ и собственик. Поддържа се, че тези земи са включени в горския фонд и подлежат на залесяване, като се навеждат доводи, че имотът е бил заявен пред ОбСЗГ – [населено място] и признат за възстановяване в м.“Д.“, която се намира източно от 200 м до 1200 м, а е възстановен в м.“Г.“, която се намира западно от „Д.“ и представлява Държавен горски фонд.

Първоинстанционният съд, като е взел предвид, че съгласно чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ по дела, които се отнасят до земи от държавния поземлен фонд, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието и храните, е оставил исковата молба без движение. В изпълнение на дадените указания е подадена молба с вх.№ 8214/06.01.2014 г. от представляващия Република България министър на земеделието и храните и от директора на „Югозападно държавно предприятие“ ДП – гр. Благоевград, с която се уточнява, че искът цели защита интересите на държавата и защита на държавната собственост, с приложена искова молба, подписана от министъра на земеделието и храните и от директора на държавното предприятие, идентична като текст с първоначално подадената.

Основанията, на които държавата твърди, че към настоящия момент процесният имот е нейна собственост, съдържащи се в исковата молба, следователно са няколко – имотът е отчужден още през 1937 г., т.е. не е отнет по реда на посочените в чл. 2 ЗВСГЗГФ нормативни актове, поради което не са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на този закон; имотът е бил предоставен на „Почивни домове на трудещите се селяни“ за ползване през 1965 г. и е застроен с бунгала, поради което са налице пречки за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ.

Твърдението, че процесният недвижим имот е отчужден преди 1946 г. като включен в терените, посочени в Постановление № 18998/01.09.1937 г., както и че не е бил включен в държавния горски фонд съгласно нормативните актове, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ, се съдържа в исковата молба, а оттам и в предмета на делото, като едно от основанията, на които държавата твърди, че притежава правото на собственост. В предмета на делото като съдържащо се в исковата молба е включено и твърдението, че имотът е предоставен на ведомство за нужди, свързани със социалния отдих и туризма. Поради това тезата на касаторите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за възможността съдът да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са въведени от ищеца в исковата молба и да направи извод за основателността на иска въз основа на липсващи основания, свързана с твърдение, че съдът не е разполагал с правомощието да се произнесе за приложението на Постановление № 18998/01.09.1937 г. към процесния имот, не може да бъде споделена. При изрично въведеното с исковата молба твърдение, че имотът попада в територията по това постановление въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по неговата основателност.

Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за необходимостта от проверка допустимостта на обжалваното решение поради твърдяната нередовност на исковата молба. Както е посочено по-горе, още първоначално подадената искова молба съдържа конкретни фактически твърдения за основанията, на които държавата поддържа, че е придобила и притежава към настоящия момент правото на собственост върху процесния имот. Твърдението, че имотът е отчужден и принадлежал на държавата още преди 1946 г. и твърдението за наличие на пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 6, т. 4 ЗВСГЗГФ не са взаимноизключващи се – твърди се, че имотът е предоставен за нужди, свързани със социалния отдих и туризма и именно с оглед това негово предназначение собствеността не може да бъде възстановена по реда на този закон. Последното не противоречи и на позоваванията на разпоредбите на Конституцията на Република България, доколкото държавата извежда основанията си за придобиване и притежаване на спорното право от последващите си твърдения за осъществяване на конкретни факти и обстоятелства.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че не всички гори по смисъла на чл. 18, ал.1 от Конституцията на Република България са държавна собственост, а само горите „с национално значение“ са изключителна държавна собственост, като законодателят изрично допуска възможност за възстановяване на собствеността върху гори и земи, включени в държавния горски фонд съгласно посочените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ нормативни актове. Поддържат, че не са налице предвидените в този закон отрицателни предпоставки, препятстващи реституцията на имота; че имотът не е застроен, тъй като разположените върху него бунгала са движими вещи и не са трайно прикрепени към земята; че имотът не е предоставян на търговско дружество с държавно участие за осъществяване предмета му на дейност или на ведомства, общини и обществени организации за нужди, свързани със социалния отдих и туризъм; че не са представени доказателства, удостоверяващи правото на собственост на ищеца; че ответниците черпят правото си на собственост по наследство от П. П. П. и възстановено право на собственост по реда на ЗВСГЗГФ с решение № ДГ 1/29.01.2004 г., издадено от ОСЗГ – [населено място]. Становище по останалите твърдения, съдържащи се в исковата молба, не е изразено. Аналогични съображения са изложени в отговор, подаден от М. П. Т. на 17.03.2015 г. с допълнение, че правото на собственост е възстановено на основание данъчен регистър № 447 от 01.01.1950 г., който документ представлява писмено доказателство, годно да удостовери факта на притежанието на правото на собственост по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ.

С оглед така очертания предмет на спора първоинстанционният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже съществуването в полза на държавата на изключителното право на собственост върху процесния недвижим имот в твърдяния обем, а в тежест на ответниците е да докажат съществуването на право на собственост върху процесния недвижим имот в техния патримониум, придобито въз основа на законосъобразно осъществена реституция.

В подадената от И. П. П., Д. П. П. и М. П. Т. въззивна жалба с вх.№ 8022/03.09.2018 г. се поддържа, че първоинстанционният съд в доклада по делото не е дал ясни и точни указания на страните за необходимостта от доказване на конкретни, имащи значение за спора факти и обстоятелства, а само общи указания за доказване на фактическите твърдения, изнесени в обстоятелствената част на исковата молба, с твърдението, че докладът е непълен и поради тази причина не са ангажирали доказателства за точното местоположение на границите на процесния имот към минал момент, както и за това, че наследодателят им е владял имота през определен минал период, считайки, че представеният данъчен регистър № 447 от 01.01.1950 г. е достатъчен като писмено доказателство, допустимо съгласно ЗВСГЗГФ за доказване правото на собственост и годно да удостовери притежанието на това право по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГСГФ. Тезата им не е възприета от въззивния съд и указания за включените в предмета на делото релевантни факти и обстоятелства, както и за необходимостта от тяхното доказване не са били дадени. Твърдения за необходимостта да се събират и други доказателства с оглед твърдението на ищеца, че имотът е предоставен за ползване през 1965 г. на държавно предприятие за удовлетворяване на нужди, свързани със социалния отдих и туризма във въззивната жалба не се съдържат.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че за разрешаването на спора от съществено значение е обстоятелството дали процесният имот е включен в държавния горски фонд по реда на изрично посочените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ нормативни актове, доколкото включването на имотите в горския фонд по друг ред, вкл. по реда на Закона за горите от 1925 г. (отм.) не е основание за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ, независимо дали след включването в предмета на горското стопанство по реда на чл. 20 от Закона за горите от 1925 г. (отм.) имотът е бил надлежно отчужден по реда на чл. 33 от същия закон или незаконно завзет или отнет не по установения в закона ред. Прието е, че е от значение обстоятелството към кой момент и по реда на кой нормативен акт имотът е бил включен в държавния горски фонд, респ. в предмета на държавното горско стопанство, като извършеното преди 1946 г. включване на имота в държавното горско стопанство не е основание за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ.

В обжалваното решение е прието, че имотът, предмет на спора, е включен в Постановление 18998/01.09.1937 г., в т. III – м.“Г.“ на П. П. (наследодател на Н. П.) и др. № ....от 12.00 дка и поради това представлява държавна собственост.

В обжалваното решение е прието, че по подаденото от Д. П. на 30.06.1999 г. по реда на ЗВСГЗГФ заявление има постановени първо решение от 20.04.2000 г., с което е призната собствеността на земя от горския фонд от 3.500 дка в м. Детково, а също и две решения по реда на чл. 13, ал. 5 от този закон с посочване на граници и съседи на имота – от 30.06.2000 г. и от 29.01.2004 г. Взето е предвид, че решението по чл. 17, ал. 7 ППЗВСГЗГФ от 20.04.2000 г. е компютърна разпечатка, заверена от органа, който го е издал, която обаче не представлява административен акт и няма доказателствена стойност поради липсата на установените реквизити за официален документ (подписи на членовете на колективния орган, издал акта).

Въззивният съд е изложил съображения, че са налице и пречки за възстановяване на правото на собственост, които са предвидени в закона и в правилника за неговото приложение, част от които са и когато земите и горите са предоставени за строителство, за минни и енергийни обекти, комуникационни съоръжения, минерални извори, пещери, открити мини, кариери и друго законно строителство, заедно с прилежащите към тях сервитутни зони, или са предоставени на търговски дружества с държавно участие за осъществяване на предмета им на дейност и на ведомства, общини и обществени организации за нужди, свързани със социалния отдих и туризма. Посочено е, че в последните две хипотези самото предоставяне е пречка за възстановяване на собствеността и в този случай е без значение дали са застроени или не и дали застрояването е законно. Взето е предвид, че според заключенията на изслушаните по делото комплексна съдебно-лесотехническа основна и допълнителна експертиза преди издаването на решението за възстановяване на собствеността имотът е би стопанисван от Почивно дело, като в него са поставени дървени бунгала, че същият се е самозалесил и че към 2016 г. бунгалата са преместени извън границите на поземления имот от собственика, но няма доказателства, от които да стане ясно кога е бил застроен този имот и по какъв ред.

Така изложените от въззивния съд съображения за наличието на пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 6, т.4 ЗВСГЗГФ съответстват на възприетото в практиката на ВКС становище. В този смисъл решение № 332 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 5103/2008 г. на V г.о. на ВКС, в което е прието, че по отношение на сградите, посочени в чл. 6, т. 3 и т. 4 ЗВСГЗГФ и по-конкретно по отношение на сградите, построени от ведомствата, общините и обществените организации за нужди, свързани със социалния отдих и туризма, няма изискване за законност на застрояването, т.е. пречка за възстановяването на правото на собственост върху гори и земи от горския фонд, предоставени на ведомствата, общините и обществените организации за нужди, свързани със социалния отдих и туризма, е самото предоставяне на тези гори и земи от горския фонд и в този случай е без значение дали тези гори и земи са застроени или не и дали това застрояване е законно.

В случая данни за предоставянето се съдържат в представеното с исковата молба писмо № 1086/20.10.1965 г. на директора на Държавно горско стопанство Добринище-Разложко, с което горското стопанство дава съгласие и разрешава за вечно ползване от 10 дка горски площи в м.“Г.“ (маяловото) на Управление „Почивни домове на трудещите се селяни“ да ползва да построи почивен дом за 200 човека. Писмото е възпроизведено и в протокол от 02.09.2008 г. на комисия, която е извършила проверка по документи и на място в изпълнение на заповед № РД-10-128/26.08.2008 г. на директора на ОДЗ-Благоевград. При проверката комисията е установила, че с писмо изх. № 1086/20.10.1965 г. Горско стопанство – [населено място] е дало съгласие и разрешило вечно ползване 10 дка горски площи в м.“Г.“ на Управление „Почивни домове на трудещите се селяни“ да ползва и построи почивен дом; че с Акт за държавна собственост № 821/1995 г. е удостоверено, че Туристическата База „М.“, находяща се в м.“М.“, с площ от 433 кв.м. и РЗП 997 кв. м., построена през 1985 г., е държавна собственост и е предоставена за управление на ДФ „Социален отдих“, поделение „Добринище“, като на 17.04.2002 г. и 10.09.2002 г. ЕТ „Лексо-А. Г.“ закупува от „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД общо 65 броя бунгала с обзавеждане, т.е. към момента на влизане на ЗВСГЗГФ в сила имотът е ползван от „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД за нужди, свързани със социалния отдих и туризма. Констатирано е също така наличие на спор между А. Г. и наследниците на Н. П. П.. АДС № 821/28.09.1995 г. е представен като доказателство по делото.

В заключението на изслушаната по делото комплексна експертиза с дата 23.05.2017 г. по т.5 е посочено, че преди издаване на възстановителното решение имотът е стопанисван от „Почивно дело“ като в него са поставени дървени бунгала, които са нанесени и на скица към заключението.

Обстоятелството, че имотът е бил предоставен на държавно предприятие за нужди, свързани със социалния отдих, е въведено още в първоначално подадената искова молба и е било предмет на изследване по делото – поставена е съответната задача на комплексната експертиза, представени са и писмени доказателства.

Материалноправни и процесуалноправни въпроси във връзка с извода на съда, че е налице пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 6, ал. 3 и ал. 4 ЗВСГЗГФ в касационната жалба и изложението към нея не се поставят. Тези констатации и изводи на въззивния съд не се оспорват и при липса на надлежно въведено касационно оплакване, както и на поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос ВКС не разполага с правомощието да осъществи контрол по правилността на този извод, а от съдържащите се в мотивите към обжалваното решение съображения не следва и извод за очевидната му неправилност. Поради това и с оглед изложените по-горе съображения за необходимостта да бъдат поставени въпроси и съответно наведени касационни оплаквания и по това основание, въз основа на което въззивният съд е приел, че предявеният от държавата иск е основателен, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване – в хипотеза, при която са налице пречки за възстановяване на собствеността, обстоятелството дали наследодателят на касаторите е притежавал правото на собственост върху имота към момента на неговото одържавяване, е ирелевантно. Още повече, както вече беше отбелязано, оплаквания и доводи във връзка с непълнота на доклада по делото в частта, касаеща това основание, не са били наведени и във въззивната жалба.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение