Определение № 50289 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1240/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. К. П. срещу решение № 12560/29.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5223/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната част първоинстанционното решение № 3145/11.07.2019 г. по гр. дело № 123/2018 г. на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Обединена българска банка“ АД („ОББ“ АД) отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че касаторът-ищец не дължи на ответната банка, поради погасено по давност право на принудително изпълнение, следните суми: сумата 77 338.77 лв. – главница по договор за кредит; сумата 9 311.62 лв. – договорна лихва за периода 20.12.2011 г. - 17.10.2012 г.; сумата 246.77 лв. – наказателна лихва за периода 20.12.2011 г. - 17.10.2012 г.; ведно със законната лихва от 18.10.2012 г. до окончателното плащане; и сумата 3 320.70 лв. – разноски по делото – държавна такса и възнаграждение за адвокат; всички суми – по изпълнителен лист от 19.10.2012 г., издаден по ч. гр. дело № 1204/2012 г. на Разложкия районен съд (РРС), въз основа на който е образувано изп. дело № 326/2018 г. по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Ш. Д., присъединено към изп. дело № 1955/2012 г. по описа на същия ЧСИ; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

С постановеното по делото определение № 60178/22.06.2021 г. съдът е приел, че касационната жалба на ищеца П. е процесуално допустима, като с нея са направени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушения на процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Със същото определение производството по делото е спряно до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 3/2020 по това тълкувателно дело е постановено и е обявено на 28.03.2023 г., поради което с определение № 50084/05.04.2023 г. производството по настоящото дело е възобновено и делото е насрочено за произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора П., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка сочи образуваното тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като счита за очевидно неправилен извода на въззивния съд, че нова погасителна давност е започнала да тече от 13.01.2014 г. – датата на несъстоял се опис на движими вещи. В тази връзка жалбоподателят излага съображения, че въззивният съд неправилно тълкувал използваната в чл. 116, б. „в“ от ЗЗД дума „предприемане“ като по-широка по обхват, обхващаща и „неизвършване“, предвид което съдът също явно неправилно приел като факт изпълнителното действие (описът на движими вещи), което според касатора било отменено от самия съдебен изпълнител.

Ответникът „Обединена българска банка“ АД в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел за установени следните обстоятелства по делото: На 19.10.2012 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение в полза на ответната банка е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1204/2012 г. на РРС, според който ищецът-длъжник следва да плати на банката-кредитор процесните по делото суми. На 04.12.2012 г. банката е подала до ЧСИ Ш. Д. молба за образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист, като с молбата е поискано насочване на принудително изпълнение и насрочване на опис на недвижим имот, ипотекиран в полза на банката, налагане на възбрана върху имота, извършване на пълно проучване на имущественото състояние на длъжника. Въз основа на молбата е образувано изп. дело № 1954/2012 г. На 13.12.2012 г. до длъжника-ищец С. П. и ипотекарния длъжник Ж. П. са изпратени покани за доброволно изпълнение (ПДИ), получени от тях на 08.01.2013 г., като в поканата до ищеца е посочено, че ЧСИ е наложил запор върху вземанията му, банковите сметки и трудовото му възнаграждение. На 20.12.2013 г. ЧСИ е изготвил уведомления до длъжниците, че пристъпва към принудително изпълнение чрез опис на движими вещи на адрес: [населено място], [улица], насрочен за 13.01.2014 г., като според отбелязванията върху уведомленията, на 08.01.2014 г. връчителят е посетил адреса, но не е открил лица, на които да връчи уведомленията. В протокола за опис на движимо имущество от 13.01.2014 г. е отразено, че при преглед на служебния архив ЧСИ е установил нередовното уведомяване на длъжника-ищец и съпругата му, предвид което ЧСИ е постановил, че не е извършил насрочения за 13.01.2014 г. опис на движими вещи. На 12.03.2018 г. ответната банка е подала до ЧСИ Д. молба за образуване на изпълнително дело въз основа на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист от 19.10.2012 г., издадени по ч. гр. д. № 1204/2012 г. на РРС, и за извършване на действия по принудително изпълнение срещу длъжника-ищец. Въз основа на тази молба ЧСИ Д. е образувал на 12.03.2018 г. изп. дело № 326/2018 г. Също на 12.03.2018 г. ЧСИ е изготвил постановление, с което новообразуваното изп. дело № 326/2018 г. е присъединено към изп. дело № 1955/2012 г. по описа на същия ЧСИ с взискател ответната „ОББ“ АД и длъжник ищеца С. П., образувано въз основа на изпълнителен лист от 24.10.2012 г., издадени по ч. гр. д. № 1203/2012 г. на РРС. Също на 12.03.2018 г. ЧСИ е изготвил и уведомление до ищеца за образуваното ново изп. дело № 326/2018 г., като в графа „забележка“ е отбелязал, че заповедта за незабавно изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 1204/2012 г. на РРС, е надлежно връчена на ищеца на 08.01.2013 г. по изп. дело № 1954/2012 г. С постановление от 13.10.2017 г. изп. дело № 1954/2012 г. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С протокол от 22.06.2018 г. по изп. дело № 1955/2012 г. е обявена публична продан на 02.08.2018 г. на недвижим имот на длъжника-ищец.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 439 от ГПК, като съгласно ал. 1 от този текст длъжникът оспорва вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая ищецът твърди и се домогва да докаже, че поради бездействие на ответната банка за периода 2012-2018 г. и непредприемане от нея на действия по събиране на вземанията по изпълнителния лист от 19.10.2012 г., е погасено правото `и на принудителното им събиране.

Въззивният съд е посочил, че съгласно тълкуването, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и докато трае изпълнителното производство давност не тече, а с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение – че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност и същата не се спира; посочени са изпълнителните действия чрез които давността се прекъсва; прието е и че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; прието е още, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение, откогато започва да тече нова давност.

На следващо място САС е посочил, че както доктрината, така и съдебната практика несъмнено приемат още преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради т. нар. „перемпция“ – по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал нарочно постановление за това, имащо декларативно, а не конститутивно действие.

Въззивният съд е изтъкнал, че различието в двата тълкувателни акта е относно датата, от която започва да тече новата давност, като отново е посочил, че съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Апелативният съд е посочил и съдебната практика, обективирана в решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, според която отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г., на която дата с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е прието противоположното тълкуване, както и че за заварените като висящи от последното производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до 26.06.2015 г. следва да намери приложение задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му до датата на приемането на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Апелативният съд е посочил и образуваното тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е приел, че тъй като в случая изпълнителното производство по изп. дело № 1954/2012 г. е било висящо към датата на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и е прекратено по силата на закона след приемането му, то цитираните по-горе две решения на ВКС са неприложима практика и погасителната давност в случая следва да се отчита от последното по време валидно изпълнително действие по изп. дело № 1954/2012 г.

На следващо място САС е преповторил фактическите си констатации, че на 04.12.2012 г., въз основа на изпълнителния лист от 19.10.2012 г. е образувано изп. дело № 1954/2012 г., че длъжникът-ищец С. П. и ипотекарния длъжник Ж. П. са получили ПДИ на 08.01.2013 г., както и че между 04.12.2012 г. и 13.12.2012 г. върху вземанията на длъжника-ищец е наложен запор.

По-натам въззивният съд е приел, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се смята, че давността е прекъсната, който извод следва от самата разпоредба на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, в която законодателят е използвал думата „предприемане“ на изпълнителни действия, а не „извършени“ или друга подобна формулировка. Апелативният съд е приел също, че след несъстоялия се на 13.01.2014 г. опис на движими вещи по изп. дело № 1954/2012 г., други изпълнителни действия не са предприемани, поради което бездействие на ответната банка-взискател изпълнителното производство по изп. дело № 1954/2012 г. е прекратено съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – по силата на закона – с изтичането на двугодишния срок на 13.01.2016 г. Съдът е приел, че именно от 13.01.2014 г. – датата на неосъществилия се опис, е започнал да тече и петгодишният давностен срок, който изтича на 13.01.2019 г. С оглед това въззивният съд е приел, че преди изтичането на давностния срок са подадени както молбата от 12.03.2018 г. на ответната банка за образуването на новото изп. дело № 326/2018 г. по изпълнителния лист от 19.10.2012 г., така и подадената на 15.05.2018 г. искова молба на длъжника-ищец С. П., предвид което съдът е намерил, че процесните вземания на ответната банка по изп. дело № 326/2018 г. не са погасени по давност и ищецът дължи изпълнение. В заключение САС е приел, че след като давностният срок както за главницата, така и за лихвите е петгодишен съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, и след като към подаването на исковата молба по делото този срок не е изтекъл, то предявеният с нея иск, с който се претендира установаване погасяване на процесните вземания на ответната банка, е неоснователен.

С ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС (до постановяването на което настоящото касационно производство беше спряно) е преодоляно противоречието в практиката на ВКС, като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в тези случаи давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Въззивният съд е разрешил поставения от касатора правен въпрос в противоречие с така приетото в ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС. Това противоречие обаче е без значение за крайния резултат, постановен с обжалваното въззивно решение, тъй като не променя решаващия правен извод на въззивния съд, че петгодишният давностен срок за процесните парични вземания не е изтекъл към датата на подаването на исковата молба по делото – 15.05.2018 г. Това е така, защото съгласно разясненията, дадени със самото тълкувателно решение, този петгодишен давностен срок започва да тече от 26.06.2015 г. (т.е. от по-късна дата, в сравнение с приетата от въззивния съд – 13.01.2014 г.) и би изтекъл на 26.06.2020 г. – отново след подаването на исковата молба по делото на 15.05.2018 г., но подаването `и е довело до спирането на давността (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД). При това положение – след като разрешението на правния въпрос, дадено с новото ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, е без значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, то няма основание касационното обжалване да се допуска в която и да било от хипотезите по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не е налице и наведеното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, страдащо от особено тежък и явен порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, на КС или на СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателят не твърди такива видимо тежки пороци на обжалваното въззивно решение, нито пък обжалваното въззивно решение обективно страда от такъв явен и тежък порок, който да бъде установен пряко и единствено от самото съдържание на решението и на мотивите към него. Соченото от касатора, неправилно според него, тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД от въззивния съд, освен че не може да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК (тъй като съставлява общо оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК), също е и без никакво значение за крайния изход на спора по делото, тъй като именно вследствие на него апелативният съд е приел, че давността тече от 13.01.2014 г., а както стана ясно от изложеното по-горе, съгласно ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС същата тече от по-късната дата 26.06.2015 г. и не е изтекла към датата на подаването на исковата молба по делото.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответната банка, претендираните от нея разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата и в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния и пълномощник по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 100 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение