Определение № 5325 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 422/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 96296/23.10.2023 г., подадена от Ю. Д. Т., чрез особения му представител адвокат М. К., срещу решение № 5055 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 7382/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20217218 от 30.11.2021 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20031059 от 19.04.2022 г., и двете постановени по гр. д. № 51312/2019 г. на Софийски районен съд, с които е допуснато да се извърши делба на поземлен имот с идентификатор *** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място]. район „П.“, ул. •••“ № 2, с площ от 1055 кв.м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***, а по документа за собственост, представляващ дворно място с площ от 1010 кв.м, находящо се във вилна зона „М.“, местност „Г.“ - София, съставляващо парцел *-* от кв. 2 по плана на вилна зона „М.“, местност „Г.“, при съседи: [улица], *-*, *-* и *-*, заедно с построените в имота жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 82 кв.м, на два етажа, и гараж с идентификатор ****, със застроена площ от 24 кв.м, между следните съделители и при следните квоти по отношение на всеки от горепосочените имоти: за И. Д. Т. – 1/2 ид. ч. и за Ю. Д. Т. – 1/2 ид. ч. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения от И. Д. Т. срещу Ю. Д. Т. иск по чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 69 ЗН, за допускане съдебна делба на описаните по-горе поземлен имот и сгради между съделителите, при равни дялове. Намерил е за установено от събраните по делото доказателства, че всеки от съделителите е придобил по 1/2 ид. ч. от имота и сградите на основание наследяване на родителите Д. И. Т., починал на 07.12.1999 г., и М. П. Д., починала на 10.10.2011 г. Наследодателите са придобили поземления имот на основание договор за покупко-продажба, сключен по Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти (отм.), от Д. Т., на 11.07.1968 г., през време на брака им, в режим на СИО (чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г., отм.), а сградите - на основание чл. 92 ЗС, по приращение, чрез построяването им върху поземления имот. Собствеността на наследодателите върху поземления имот е доказана с нотариален акт № 100/11.07.1968 г., като страните не спорят, че продажбата е станала през време на сключения между родителите им граждански брак и имотът е бил със статут на СИО. От представените 3 бр. скици на поземлен имот и на две сгради - №№ 15-394007/11.08.2016 г., 15-394003/11.08.2016 г. и 15-394006/11.08.2016 г., се установява, че върху поземления имот са построени жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 82 кв.м, на два етажа, и гараж с идентификатор ****, със застроена площ от 24 кв.м. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго, като в случая тази презумпция не е оборена. Съпружеската имуществена общност върху имота и сградите е била прекратена, на основание чл. 26, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), на 07.12.1999 г., със смъртта на Д. Т., оставил за наследници по закон съпругата си М. П. Д. и синовете си И. Д. Т. и Ю. Д. Т. (удостоверение за наследници № РСЦ-01-1580/28.03.2016 г.). Преживялата съпруга е получила 1/2 ид. ч. на основание прекратената СИО (чл. 27 СК от 1985 г., отм.) и 1/6 ид. ч. по наследство от съпруга си (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН), общо 4/6 ид. ч. от имота и сградите, а всеки от съделителите - по 1/6 ид. ч. по наследство от баща си (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН). След смъртта на М. Д., настъпила на 10.10.2011 г., нейните 4/6 ид. ч. са били наследени от синовете й (удостоверение за наследници № РСЦ16-УГ01-1131/07.03.2016 г.), като всеки от тях е получил по 2/6 ид. ч. по наследство от майка си (чл. 5, ал. 1 ЗН). Така всеки от съделителите е придобил по 1/2 ид. ч. от правото на собственост. Софийски градски съд е приел за неоснователен довода във въззивната жалба на Ю. Т. за неправилност на първоинстанционното решение, поради невключване в делбата на всички недвижими имоти, останали в наследство от родителите на страните, и неизясняване какви движими и недвижими вещи е включвало наследството, както и какви задължения са оставили наследодателите. Изложил е, че вещите, предмет на иска за делба, се определят от ищеца, като всеки от останалите съделители може до края на първото заседание по делото да поиска с писмена молба да бъдат включени в делбата и други имоти (чл. 341, ал. 2 ГПК). Съдът няма право служебно и без направено от някой от съделителите искане (с исковата молба или с писмена молба по чл. 341, ал. 2 ГПК) да разглежда иск за делба на имот или движима вещ, невключени в предмета на делбеното производство, тъй като това би било нарушение на диспозитивното начало, установено в чл. 6 ГПК. Няма пречка да се допусне и извърши съдебна делба на неподеленото имущество в друг исков процес (чл. 75, ал. 1 ЗН). В случая не е било необходимо и да се събират доказателства относно обстоятелството какви задължения са имали наследодателите, тъй като този факт е ирелевантен при преценка основателността на иска за делба и квотите на съделителите, когато липсва предявен иск по чл. 30 ЗН. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно, предвид обстоятелството, че пред първоинстанционния съд не е било установено какво имущество влиза в делбената маса и има ли оставени задължения от общия наследодател; на жалбоподателя не е била дадена възможност сам да заяви кои имоти да бъдат включени в делбения процес. По същите съображения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, като основание за допускане на касационно обжалване. Твърди, че лишаването на ответника по иска от правото да посочи и други имоти за подялба създава предпоставки за нови дела и за увеличаване разходите му по делбата. Формулира и следните въпроси: 1. „Защо Съдът при условие, че не са внесени всички имоти в делбения процес, е приел, че това не е необходимо, тьй като предмет на делбата може да бъде само един имот на съделителите“; 2. „Защо САС се е произнесъл със свръхпетитум извън служебното начало, заложено в ГПК и с което е снабден по ГПК“. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за недопустимост и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Наличието на задължения на наследодателите е ирелевантно за производството по делба; върху правилността на решението не рефлектира съществуването и на други съсобствени между страните имоти или движими вещи, невключени в предмета на делото, като същите могат да бъдат поделени допълнително (чл. 75, ал. 1 ЗН). Формулираните от жалбоподателя въпроси в изложението към касационната жалба не отговарят на изискванията на закона и не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях не е аргументирано и наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Следва да се отбележи и че Ю. Т. е бил уведомен за делото по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и му е бил назначен особен представител, което е препятствало възможността същият лично да поиска включване в делбата и на други съсобствени имоти. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на направените пред ВКС разноски в размер на 1350 лв. – 750 лв. внесено възнаграждение за особения представител на жалбоподателя и 600 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Ю. Д. Т. следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса по жалбата му в размер на 40 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,