Определение № 5440 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 114/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. и Т. Т., чрез процесуалния си представител адв.Е. И., срещу решение №978/20.09.2024г. по гр.д.№2351/2023г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение №134 от 26.06.2023г., постановено по гр.д.№552 /2022г. от Окръжен съд-Враца в частта, в която Земеделски производител Р. Г. Б. е осъден да заплати на Т. А. Т. и С. А. Т. обезщетение за неимуществени вреди над размера на сумата от 5 500лв. до 25 500лв. /частичен иск в размер на 25 500 лв. от пълния заявен размер от 220 000 лв./, в резултат на непозволено увреждане от животно, собственост на Р. Г. Б., причинило на 26.07.2022г. смъртта на техния баща - А. Т. Х., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2022г. до окончателното плащане, като вместо това е постановено решение, с което исковете им са били отхвърлени за разликата от 5 500лв. до 25 500лв./ частичен иск от 25 500лв. от пълния заявен размер от 220 000лв./, ведно със законната лихва от 26.07.2022г. до окончателното плащане. В касационната жалба са развити доводи за нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба се навеждат доводи за наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.Поставят се няколко въпроси, които са сходни по съдържание и се свеждат до следното: 1/длъжен ли е въззивният съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да направи преценка на всички относими факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на неговия размер. Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд са формирани в противоречие със практиката на ВС и ВКС: ППВС№4/68г., решение №124/11.11.2010г. по т.д.№708/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д.№2974/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на ВКС, І т.о. и решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; 2/Допустимо ли е въззивният съд да основе изводите си на акт и/или доказателствени средства, които са част от доказателствения материал по наказателно производство. Твърди се, че въззивното решение е постановено в отклонение на решение №1042/09.10.2008г. по гр.д.№2978/2007г. на ВКС, ІV г.о., решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №636/24.03.1977г. по гр.д.№3017/76г. на ВС, І г.о. Ответникът по касация Р. Б. е депозирал отговор на касационната жалба, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че починалото лице – А. Т. Х. на 26.07.2022г. е бил изпратен от земеделски производител Р. Б. със стадо едър рогат добитък /крави и един бик с ушна марка №36089009 / да ги пасе, които животни са собственост на последния.На 26.07.2022г., през времевия период от 10.30ч. до 19.00 часа, бикът от стадото на Б., с рог причинил прободна рана в лявото бедро на А. Т. Х., с разкъсване на левите бедрени артерия и вена довело до остра кръвозагуба, вследствие на което лицето е починало. Въззивният съд е приел, че предявените против ответника обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 50 от ЗЗД. Съгласно посочената разпоредба, всеки собственик или лице, упражняващо надзор върху животно, дължи обезщетение за вредите, причинени от последното.Отговорността по чл. 50 от ЗЗД е обективна - каквато и грижа да е положил собственикът, причинена ли е вреда, той дължи обезщетение.Основанието на отговорността за вреди, причинени от животни, е наличието на повишен риск, който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на този риск спрямо трети лица, води до носене на отговорност при нанесена от животното вреда. Приети са за неоснователни възраженията на ответника, че бащата на ищците имал изключителната вина, респ. е допринесъл за настъпването на резултата.За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно.В настоящия случай, по безспорен начин се установи, че единствената причина за настъпилата смърт на А. Т. Х. е била прободна рана на лявото бедро, която е била получена от действието на рог на едро тревопасно животно.В случая не може да се приеме съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като не са установени нарушения, извършени от него, които да са в пряка причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат. Изложени са съображения, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт следва да се съобразят момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.Приети са за основателни оплакванията на ответника, че при постановяване на своето решение първоинстанционният съд е кредитирал единствено и само показанията на свидетелите на ищцовата страна, като не е обсъдил показанията на доведения от ответника свидетел Т. М., както и свидетелските показания, събрани по ДП № 494/2022 год. по описа на РУ на МВР Бяла Слатина.От показанията на доведените от ищците свидетели – М. и Т. въззивният съд е приел за установено, че ищците тежко понасят смъртта на своя баща, били са в добри отношения с него, той им е помагал финансово и те са разчитали на неговата помощ. След неговата смърт те са се променили, не били усмихнати, психически не били добре, при споменаване за смъртта на своя баща започвали да плачат.И двамата свидетели пресъздават своите преки и непосредствени впечатления от състоянието на двамата ищци.Показанията са обективни и взаимно не си противоречат.От показанията на свидетеля Я. съдът е приел за установено, че починалият се е грижел за своите деца, помагал им е, искал е да си намери работа, за да има сигурни доходи.Въз основа на техните показания е прието, че действително ищците и починалия не са живеели заедно, но това е нормално, предвид възрастта им и обстоятелството, че всеки един от тях е пълнолетен и е поел своя път в живота Но баща им е бил морална и физическа опора, отнасял се е с грижа към тях, помагал им е и те са разчитали на него, със смъртта му са загубили опората, която са намирали в негово лице и страдат.От друга страна, съдът е приел за основателно възражението на жалбоподателя, че по делото не се установяват твърденията на ищците за наличието на силна, дълбока и емоционална връзка между тях и починалия – обстоятелство, което налага присъждането на обезщетение в значително по-нисък размер.Този извод е основан на дадените в хода на досъдебното производство обяснения, подписани саморъчно от С. Т. и от Т. Т..Касае се до направени пред държавен орган изявления, с които ищците са признали неизгодни за тях факти. - не са поддържали близки отношения с починалия, но винаги, когато са се виждали на улицата са споделяли кой как е, какво прави и как се чувства.Въз основа на това въззивният съд е приел, че сумата от по 5 500лв. за всеки един от тях е достатъчна, за да ги обезщети за загубата на техния родител.За разликата исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от касаторите част. Формулираният от жалбоподателите въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, поради което е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. Вторият въпрос от изложението на касаторите съставлява оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен / чл. 281, т. 3 ГПК /, и по тях съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Жалбоподателите са освободени от заплащането на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение