Определение № 5553 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от Л. В. Н. и „Уникомс“ ЕООД [населено място], чрез пълномощник адв. Н. Х. Б. от САК, против въззивно решение № 1383/29.11.2023 г., постановено по възз.гр.д. № 294/2023 г. по описа на Апелативен съд - София. С обжалваното решение е потвърдено решение № 2988/31.10.2022 г. по гр. д. № 8735/2021 г. на Софийски градски съд, с което Л. В. Н. и „Уникомс“ ЕООД, са осъдени да заплатят солидарно на К. С. З., [дата на раждане], на основание чл. 240 от ЗЗД, във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 28 848,49 лв. -представляваща непогасена главница по Договор за заем, сключен на 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода от 09.07.2021 г. до изплащане на вземането, и сумата от 3020 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.05.2020 г. до 09.07.2021 г., както и да заплатят на ищеца З. направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания да разпредели доказателствената тежест при направени възражения за нищожност и унищожаемост на договора, когато първоинстанционният съд не се произнесъл по същите и с доклада по чл. 146 ГПК не е разпределил доказателствената тежест на страните?“; 2. „Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/ с останалия доказателствен материал?“; 3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните?“; 4. „Необсъждането на всички доказателства представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила?“; 5. „Какво е правното значение, с оглед на разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК на липсата на оспорване от страна на ищеца на възражението на ответника, че задължението по договор за заем е погасено чрез плащане по сметки на лица, които са посочени изрично от ищеца в кореспонденция между него и ответника?“; 6. „Следва ли съдът да изложи мотиви в решението си, има ли правно значение липсата на оспорване от страна на ищеца на възражението на ответника, че задължението по договор за заем е погасено чрез плащане по сметки на лица, които са посочени изрично от ищеца в кореспонденция между него и ответника?“; 7. „Какво е правното значение на антидатирането и невярното съдържание на договора за заем от 27.04.2020 г. в който е посочено, че на определена дата, на която е подписан договорът е предоставена парична сума, а в процеса ищецът твърди, че на тази дата не е подписал договора и не е предоставил сумата, а че сумата е предадена в предходен период януари или февруари 2020 г.?“; 8. „Ползва ли се в този случай с материална доказателствена сила този антидатиран договор, който е и с невярно съдържание?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“; 10. „Допустими ли са свидетелски показания за изпълнение на задължение по договор за заем чрез плащане на трети лица, когато са налице писмени документи, от които е видно, че заемодателят е предоставил номера на банкови сметки на други лица, по които да се изплати задължението? В горния случай допустими ли са свидетелски показания и относима ли е забраната на чл. 164. ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК?“; 11. „Допустимо и относимо ли е в производство с иск по чл. 240. ал. 1 ЗЗД при направено възражение, че задължението е погасено чрез плащане и когато съдът разполага с писмени доказателства, че ищецът е предоставил номера на банкови сметки на други лица, по които да се изплати задължението, да бъде допуснато доказателствено искане по реда на чл. 176 ГПК ищецът да даде обяснения за основанието на тези плащания?“; 12. „В хипотезата на чл. 172 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка за обективността на показанията и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му?“; 13. „Следва ли съдът да изложи аргументи защо изключва свидетелските показания от доказателствения материал /недопустими са или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено?“ 14. „Може ли съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства?“; 15. „Задължен ли е съдът да следи за допуснато нарушение на императивна материала разпоредба и влияе ли на действителността на договор заем нарушение на императивна правна норма на чл. 3 ал. 1. т. 1 ЗОПБ?“; и 16. „Относимо ли е към доказването на изпълнението на задължението по договор за заем, обстоятелството дали заемодателят е декларирал, твърдяното предоставяна на заем в брой /и то в значителен размер на 14 750 евро/ в ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроси с №№ 2, 3, 4, 5, 6 и 9 се сочи, че са решени в противоречие с ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., TP № 1 от 4 януари 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК; решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г., на IV г.о. на ВКС; решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., на IV г.о. на ВКС; решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., на IV г.о. на ВКС; решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г., на IV г.о. на ВКС; решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., на IV г.о. на ВКС;, решение № 212/1.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., на II т.о. на ВКС и др. По въпроси с №№ 12, 13 и 14 се твърди, че са разрешени в противоречие с противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., на IV г.о. на ВКС. По останалите въпроси се сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата К. С. З., чрез адв. Х. Т. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че от представения по делото договор за заем с дата 27.04.2020 г., е установено следното: между ищеца като заемодател и ответника Н., като „длъжник“ и „Уникомс“ ЕООД, като „съдлъжник“ е сключен договор за следното: заемодателят дава, а длъжникът получава сумата от 14 750 евро като заем, която сума длъжникът признава и потвърждава, че е получил в брой; длъжникът поема задължение да изплати сумата по следния начин – на 3 равни вноски по посочена банкова сметка, със срок за изплащане на сумата до 15.05.2020 г., като „гарант за изплащането“ е посочена фирмата на длъжника „Уникомс“ ЕООД. Договорът бил подписан от заемодателя и посочените длъжници. В отговора на исковата молба ответниците въвели възражения, за нищожност на договора за заем поради липса на воля за сключването му, и че същият бил атидатиран и не били получили посочената в договора парична сума. Твърдели, че между „Уникомс“ ЕООД и „Рол систем“ ООД бил сключен договор за покупко - продажба на недвижими имоти от 28.04.2020 г., във връзка с които ищецът К. С. З. заявил, че ако „Уникомс“ ЕООД иска да придобие недвижимите имоти, предмет на договора, трябва да бъдат преведени допълнителни парични средства на посочени /в разменена между страните ел. кореспонденция/ от него лица с банковите им сметки. Твърдели, че при подписване на договора за заем ищеца К. С. З. не е присъствал, а същият бил представен за подпис на ответника Н. от адв. З., като Н. подписал договора без да има възможност да се запознае с неговото съдържание. Направили са изявление и за унищожаване на договор за заем, тъй като ответникът Н. бил принуден да го подпише без за де запознае със съдържанието му и под заплахата, че няма да бъде сключен окончателен договор за покупко- продажба на недвижимите имоти. При условията на евентуалност изложили твърдения, че в изпълнение на процесния договор за заем, са изплатили сума в общ размер от 67 835,73 лв. на посочените от ищеца лица. Посочено е, че в съдебно заседание, след изготвяне на доклада по делото, ищецът заявил, че представените от ответниците доказателства в по-голямата си част са неотносими към породения от договора за заем спор, а касаят сделката покупко-продажба от 28.04.2020 г. между „Уникомс“ ЕООД - купувач, представляван от ответника Н., и „Рол систем“ ООД - продавач, представляван от ищеца. Уточнил е, че сумата, предмет на договора за заем, била предадена на ответника в началото на 2020 г. - м.01. или м.02, когато не били подписвани никакви документи, а на 27.04.2020 г. - датата, посочена като дата на сключване на договора за заем била оформена документално сделката по повод дадените пари, въз основа на документ, изпратен от ищеца до св. З., като самият ищец, който не владеел български език, подписал договора след 27.04.2020 г., тъй като на посочената дата не е бил в България. От показанията на св. З. /юридически консултант и адвокат на фирмата на ищеца/, е прието за установено, че познава ответника Н., от 2019 г., когато започнали разговорите за продажбата на имот - цех в К., тъй като свидетелят подготвял предварителния договор за продажбата на имота. На 27.04.2020 г. свидетелят предоставил на ответника пълномощно от името на З., за да бъде представляван пред нотариус при подписването на нотариалния акт за продажбата, както и договор за заем, който свидетелят получил едновременно с пълномощното от З.. Последният се обадил на свидетеля и му казал, че Л. му дължи около 15 хил. евро, които не е могъл да си получи, а му ги е дал лично. Свидетелят превел даден му от ищеца договор от гръцки на български език, и при срещата с ответника Н. му предоставил договора за подпис. Срещата се състояла на улицата, в близост до дома на свидетеля, един ден преди изповядването на сделката за продажба на имота. Л. нямал въпроси по съдържанието на договора, погледнал документите и започнал да подписва без да гледа, като подписал договор за заем в 3 екземпляра, които останали при свидетеля с идеята при плащане и те да бъдат унищожени. Свидетелят заявил, че ищецът подписал договора по-късно, тъй като му изпратил и 3-те екземпляра от него. Според свидетеля двамата с ответника били сами на срещата, като документите били подписани на предния капак на автомобила на ответника. Свидетелят дал на Л. само пълномощното, тъй като знаел, че Н. и З. имали договорка всички подписани документи да останат у свидетеля. Свидетелят посочил, че Л. е знаел за договора за заем, тъй като му пратил по имейл екземпляр от договора, веднага щом превел текста, изпратен му от ищеца. От показанията на св. Д. било установено, че същият е бивш служител на „Уникомс“ ЕООД, познава Л. от много години, били приятели, той бил кум на сватбата му. Н. помолил свидетеля да го придружи за кураж, за да вземе документи, които му били необходими за финализиране на договор. Свидетелят, разказал за срещата между ответника и другия свидетел: последният предоставил на Л. едни документи, а други, които носил със себе си, взел. Св. Д. бил в колата, а това което успял да чуе било, че св. З. искал Л. да му подпише „някаква гаранция за продажбата“. Тонът на разговора им бил приповдигнат на моменти. Според св. Д., Л. бил малко по-избухлив, тъй като не му харесвало, че не знае какво подписва. В крайна сметка подписал, защото му бил поставен въпрос „или подписва или няма да му дадат документите, които са му необходими“. Получил документи, които казал на св. Д., че представляват нотариален акт и пълномощно. Свидетелят изказал мнение, че на Л. не му било приятно, че не е чел това, което трябвало да подписва, за което свидетелят направил извод от фразата „Д. ми поне един ден да ги прочета“. Отговорът обаче бил, че за да получи документите си, Л. трябвало първо да подпише „гаранцията“. По отношение на показанията на двамата свидетели въззивния съд изрично е посочил, че подлежат на преценка по реда на процесуалното правило на чл. 172 ГПК, с оглед отношенията на всеки от свидетелите със страната в чиято полза свидетелства и евентуалната им заинтересованост. Въз основа на представените писмени и гласни доказателства, въззивния съд е направил извод, че ищецът- заемодател и ответникът Н., като заемател са обвързани от договора за заем, по който задължението за връщане на заетата сума е обезпечено от втория ответник- „Уникомс“ ЕООД. Предадената от ищеца на ответника парична сума /една от основните характеристики на договора за заем/ възлизала на 14 750 евро, съобразно признанието на Л. Н. за неизгоден за него факт, която сума следвало да бъде върната до 15.05.2020 г. Представения по делото договор съдържал всички съществени елементи на договора за заем. Посочено е, че с оглед формалната доказателствена сила на документа, същият е доказателство, че изявлението, съдържащо се в него, е направено от лицето, сочено за негов автор, а като удостоверяващ неизгодни за издателя му факти се ползва и с материална доказателствена сила относно удостоверените неизгодни факти, макар това признание да не е изключено от оценителната дейност на съда за проверка на достоверността му по аргумент и от чл. 175 ГПК. За неоснователно е прието възражението, за липса на съгласие за сключването на договор за заем, основано на твърдения, че ответникът Н. е подписал „допълнителни документи“ - без да знае какво е съдържанието им и с представата, че се касае за документи, във връзка с уговаряната продажба на недвижим имот - само, за да получи пълномощното за продажба на недвижим имот от името на дружеството, представлявано от ищеца. От гласните доказателства не било установено наличие на действия от страна на св. З. по „закриване“ на по-голяма част от текста на документа. Текстът на договора за заем освен това, бил обективиран на половината от страница от лист формат А4 и за прочит на краткото му съдържание не бил необходим „един ден“, в каквато връзка били показанията на св. Д.. Поради това не можело да се приеме, че ответникът е подписал документ, с чието съдържание и последици не е бил запознат. Като неправдоподобни, с оглед съдържанието на договора за заем, са отхвърлени показанията на същия свидетел, че подписаният на капака на автомобила документ от ответника Н. бил определен от св. З. като „гаранция“ във връзка с продажба на недвижим имот с купувач дружеството, представлявано от Н.. Посочено е, че сключването на договор за продажба на недвижим имот на 28.04.2020 г. между търговски дружества, представлявани от ищеца, и от ответника Н., не е спорно по делото, но не е доказана връзка между заемното правоотношение и това, възникнало по договора за продажба на недвижим имот, извършен с нотариален акт на 28.04.2020 г. Отхвърлено е като недоказано и възражението, че на ответника му било внушено настъпването на неблагоприятни имуществени последици за представляваното от него дружество /втория ответник/, за да подпише договора за заем. Приета е за житейски нелогична застъпваната теза, че за да не се „изгубят“ вече платени авансово суми към 27.04.2020 г. като част от продажната цена на недвижим имот, ответникът подписал документ с неизвестни за него правни последици, евентуално такъв, съдържащ уговорки на договор за заем. Посочено е от въззивния съд, че евентуалното административно нарушение по ЗОПБ, в случай, че сумата е предадена на територията на страната, няма отношение към действителността на договора за заем. Ищецът уточнил, че представеният от него документ има характер на разписка и удостоверявала осъществил се факт. В тази връзка посочил, че тя удостоверява факта на предаване на сумата, записана в документа, в предходен на датата 27.04.2020 г. момент, на която дата документът бил подписан от ответниците /установено и от гласните доказателства/ и на която ищецът признавал, че не е бил на територията на България. Според мотивите на въззивното решение невладеенето на български език от ищеца /при положение, че същия се позовава на документа, който служи за доказване на твърдения от него договор за заем, носещ и негов подпис, независимо кога е положен, обективиращ в писмена форма постигнато съгласие за връщане на заетата сума, и този документ, съставен от св. З. по възлагане на ищеца, представен по делото от самия ищец/, не е основание за недействителност на договора за заем, който е неформален. Определящо в случая според съда, било че документът е съставен на български език и се противопоставя на ответниците, подписали този документ, които владеят български език. Не била доказана и връзка между предоставянето на данни от страна на ищеца за лица с банковите им сметки и плащането на парични суми на тези лица от ответника /преди и след сключването на договора за продажба между „Рол Систем“ ООД представлявано от ищеца, и „Уникомс“ ЕООД, с представител ответникът Н., който е бил пълномощник на продавача/ и заемното правоотношение, предмет на делото. По изложените съображения въззивния съд е приел, че претенцията за връщане на заетата сума предмет на иска за главница е основателна в пълния й предявен размер. Основателността на иска за главница обосновавал и основателност на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва до подаването на исковата молба в претендирания размер /неоспорен самостоятелно/. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първия въпрос не може да се определи като обусловил изхода на делото, доколкото предпоставя липса на указания от първоинстанционният съд по разпределяне на доказателствената тежест, при направени възражения за нищожност и унищожаемост от ответната страна, каквото липса по делото не е установена от въззивния съд. В доклада на първоинстнционния съд изрично е посочено, чия е доказателствена тежест да установи твърдяната нищожност, респ. унищожаемост на процесния договор за заем. Въпроси №№ 2 - 6 и 9 касаят задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС, обективирана ве т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. На ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и служебно известни на настоящия съдебен състав - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., вкл. цитираните от касатора решения. В тази практика се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства /гласни и писмени/. Въз основа на установените от тях правнорелевантни факти е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод, че между ищеца и ответниците е възникнало валидно облигационно отношение, породено от договор за заем, както и че заетата сума била предадена на ответника Н., респ. че са налице предпоставки за ангажиране на търсената договорна отговорност от ответниците, с оглед липсата на доказателства сумата да е била върната на ищеца. В случая ищецът е твърдял, че плащане по заемното правоотношение не е извършвано, а представените доказателства за извършвани преводи на трети лица /с оглед възражението на ответниците, че задължението по договор за заем е погасено чрез плащане по сметки на лица, които са посочени изрично от ищеца в кореспонденция между него и ответник/, са били оспорени от него като неотносими, тъй като касаят друго правоотношение - договор за покупко-продажба. При това положение, при твърдения на ответниците за извършени плащания, чрез трети лица, в тяхна доказателствена тежест е било да докажат при условията на пълно и главно доказване наличието на такава връзка и заплащане на съответното задължение. Въззивния съд изрично се е позовал, липса на доказана връзка между предоставянето на данни от страна на ищеца за лица с банковите им сметки и плащането на парични суми на тези лица от ответника, преди и след сключването на договора за продажба между „Рол Систем“ ООД и „Уникомс“ ЕООД, и заемното правоотношение. Следователно по тази група въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Формулираният въпрос № 7 е фактически, а не правен, тъй като предполага касационният съд да съобразява конкретните факти по спора още в процедурата по селекция на касационната жалба, каквато не е целта на производството по чл.288 ГПК. Въпрос № 8 също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - зададен е общо и абстрактно, а освен това е привързан към твърдения на ответниците за антидатиране и невярното съдържание на договора за заем от 27.04.2020 г., каквито обстоятелства не са приети за установени от въззивния съд. По въпроси с №№ 10 и 11: За да удовлетворяват изискванията за общо основание, поставените въпроси трябва да са правни, а не фактически, и да са изведен от решаващите изводи на въззивният съд, както и да са обусловил изхода на делото /в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед така разяснената със задължителна тълкувателна практика дефиниция на общото основание се налага извода, че поставените въпроси не са релевантни. Въззивният съд не е приемал, че са налице писмени документи, от които да е видно, че заемодателят е предоставил номера на банкови сметки на други лица, по които да се изплати задължението по договора за заем. Както бе посочено, решаващите мотиви на въззивния съд са, че липсват доказателства за връщане на заетата сума, поради недоказана връзка между предоставянето на данни от страна на ищеца за лица с банковите им сметки и плащането на парични суми на тези лица от ответника /преди и след сключването на договора за продажба между „Рол Систем“ ООД и „Уникомс“ ЕООД/ и процесния договор за заем. Следва да бъде посочено освен това, че забраната за разпит на свидетели по чл.164, ал.1, т.4 ГПК предполага паричното задължение да е поето с писмен акт, при което при спор между страните относно погасяването му, е недопустимо събирането на гласни доказателства, ако липсва изрично съгласие на страните по чл.164, ал.2 ГПК. По въпроси с №№ 12-14, представляващи питане как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, в практиката на ВКС /напр.: решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на IV г.о. на ВКС/ е разяснено, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането им и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Посочените правни разрешения са били съобразени от въззивният съд, който е мотивирал решението си обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, достоверността на свидетелските показания, тяхната евентуална заинтересованост, като е коментирал и противоречията в показанията на свидетелите. Оплакванията за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са относими към правилността на постановения съдебен акт, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните два въпроса с №№ 15 и 16 са неотносими, доколкото действителността на договора за заем и изпълнението на задълженията по същия, не са предпоставени от липса на нарушения на нормите на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗОПБ и чл. 50 от ЗДДФЛ. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото на касаторите не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 4500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение