Определение № 532 от 18.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1333/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. М. Б., действаща като ЕТ „М. – М. М.“ чрез адв. О. С. Ш. обжалва решение № 260116 от 25.03.2021 г. по т.д. 1009/21 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което след отмяна на решение № 260273 от 05.11.2020 г. по описа на РС – Стара Загора са отхвърлени предявените искове от М. М. в качеството й на едноличен търговец срещу „А. шоп“ ЕООД искове за заплащане на сумата от 24 558 лв, представляваща цена на доставена стока - неплатен остатък по фактура №[ЕИК] от 26.08.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.03.2020 г. до окончателното й изплащане и заплащане на сумата от 5 471,41 лв, представляваща обезщетение за забавено плащане, на главницата, на основание чл. 86 от ЗЗД, за периода от 30.12.2017 г. до 10.03.2020 г. като погасени по давност и е осъден жалбоподателят да заплати на „А. шоп“ ЕООД разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв и направените пред въззивния съд разноски от 601 лв и възнаграждение от 2000 лв.

Касаторът излага съображения за нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, а именно – неправилно приложение на чл. 116 а от ЗЗД относно признанието на задължението по процесната фактура, като неправилно било изключено признанието с конклудентни действия.

Освен това счита, че решението е необосновано, отменително основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, защото не били взети предвид извършени 5 броя плащания, които означавали признание на задължението. Счита, че с извършените плащания по единственото в настоящия правен спор задължение по фактура № 30 831 от 26.08.2014 г., ответникът по първото производство бил направил признание на задължението си в рамките на давностния срок. Счита, че с тези действия „А. шоп“ ЕООД било прекъснало пет пъти определения от закона давностен срок, като след всяко плащане започвала да тече нова давност. Освен това с две от плащанията, според касатора, от 02.12.2016 г. и от 22.12.2016 г., бил платен начисления по фактурата ДДС, което означавало, че е признато цялото вземане.

Мотивите на въззивния съд били вътрешно противоречиви, липса на установена причинна връзка между доказателствените и юридическите факти, формирането на неправилни изводи, които противоречали на житейския опит.

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, отменително основание съгласно чл. 281, т. 3 ,пр. 2 от ГПК, изразяващи се в липса на анализ на събраните доказателства и нарушение на чл. 12 и чл. 236 от ГПК.

Позовава се на нарушено право на справедлив процес. Липсвало обсъждане на представените документи за плащане, както и отразяването в счетоводството на ответника.

Моли да се отмени обжалваното решение и вместо него да се уважат исковете й.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. От коя дата следва да се приеме, че започва да тече погасителна давност, ако с едно или няколко от плащанията е бил заплатен целият размер на начисления ДДС по издадена от продавача фактура? Не е мотивирано допълнително основание за допускане касационно обжалване.

2. Длъжен ли е съдът след като определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, включително да назначи експертиза когато се налага? В обжалваното решение въззивният съд не бил преценил следните доказателства, а именно, че „А. шоп“ ЕООД бил предприел плащания по издадената фактура за продажба на цигари през м. декември 2016 г. с две последователни плащания ответникът бил погасил задължението си, представляващо начисления ДДС и по-късно бил продължил да плаща суми по издадените фактури. Този въпрос като не е обсъден бил с обуславящо значение за разрешението, дадено от въззивния съд. Счита, че по отношение на този правен въпрос е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК като решението било противоречало на константната практика на ВКС, изразена в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. 761/10 г. IV ГО, както и решение № 15 от 06.02.2012 по гр.д. 311 от 2011 г. на ВКС, II ГО.

Сочи основание за допускане касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът „А. шоп“ ЕООД оспорва касационната жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Счита, че по поставените правни въпроси е налице трайна съдебна практика, съгласно която частичното плащане от длъжника по издадена от кредитора фактура, само по себе си не презумирала признание на вземането. Извод, че било налице признание на вземането от длъжника, би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в предвидения от закона срок.

За да приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ и акцесорният иск за обезщетение за забава, са неоснователни, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за продажба, по силата, на който „А. шоп“ ЕООД е получил доставена стока, цигари „К.“ и „М.“ общо 1 450 стека на стойност 47 058 лв, за което ищецът е издал фактура № 00003083/26.08.2014 г. на стойност 47 058,00 лв. Съдът е приел, че по силата на доставената стока, удостоверена с издадената фактура, за купувача „А. шоп“ ЕООД е възникнало задължение да плати цената. Установено е, че купувачът е осъществил частични плащания в размер на общо 22 500 лв, от които на 02.12.2016 г. от 5 000 лв, на 22.12.2016 г. 2 500 лв, на 25.01.2017 г. 5 000 лв, на 08.08.2017 г. – 5 000 лв, на 29.12.2017 г. 5 000 лв. Останалата неплатена сума била 24 558 лв. Приел е, че е поискано издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 410 от ГПК, била издадена заповед, но срещу нея било постъпило възражение като липсвало предявяване на иска и заповедта била обезсилена.

По отношение на направеното възражение за погасителна давност, на основание чл. 110 от ЗЗД, в срок, въззивният съд е приел, че с оглед датата на изискуемост на задължението, а именно датата на издаване на фактурата 26.08.2014 г., 5 годишният срок изтича на 26.08.2019 г, а искът бил предявен на 12.03.2020 г., т.е. след изтичане на срока. Приел е, че липсва прекъсване на давността на основание чл. 116, б. а от ЗЗД, доколкото плащанията не представлявали признание на вземането по отношение на непогасената част от дълга. Волеизявлението на длъжника, в случая обхващало само погасената част от вземането и липсвала хипотеза на манифестирането на потвърждаване на съществуването на неплатената част от дълга. Липсвала формирана воля относно част от вземането на кредитора, която е непогасена. Прието е, че с предявеното заповедно производство вземане, за което била издадена заповед на основание чл. 410 от ГПК, предвид обезсилване на заповедта, не може да се приеме, че е прекъсната давността, защото с обезсилване на заповедта, били заличени последиците от предявяване на вземането в заповедно производство и съответно прекъсване на давността. С оглед установяване погасяването на главницата по давност, на основание чл. 119 от ЗЗД е прието, че и обезщетението за забава е погасено по давност.

Допускането на касационно обжалване се извършва при предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установи наличие на основание за служебно допускане на въззивното съдебно решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 то ГПК. Извън така посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че има възникнало задължение за заплащане на цена на доставена стока на основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ от дата на издаване на фактура, с която е признато, че стоката е получена. Прието е за валидно възникнало задължение за ответника „А. шоп“ ЕООД да заплати посочената във фактурата цена. След като съдът е обсъдил представените по делото доказателства, е приел, че купувачът-длъжник е погасил частично задължението си чрез осъществени частични плащания, конкретно посочени. На 02.12.2016 г- 5 000 лв, на 22.12.2016 г. 25—лв, на 25.01.2017 г. 5 000 лв, на 08.08.2017 г. 5 000 лв, на 29.12.2017 г. – 5 000 лв. Така е преценил, че от общо възникналото задължение на стойност 47 058,00, непогасената част от дълга е 24 558 лв. Въззивният съд е приел, че в срок ответникът по иска е въвел възражение за погасителна давност. С оглед на това възражение, приема, че е изтекъл предвидения в чл. 110 от ЗЗД срок и вземането е погасено по давност, тъй като вземането е възникнало на датата на издаване на фактурата 26.08.2014 г., срокът за погасяване на вземането съгласно чл. 110 от ЗЗД е 5 годишен и изтича на 16.08.2019 г., а исковата молба е предявена на 12.03.2020 г. По отношение довода за прекъсване на давността, на основание чл. 116 б. „а“ от ЗЗД, въззивният съд е приел, че плащанията на задължението по процесната фактура, не представляват конклудентни действия, с които да се манифестира признание на вземането по отношение на непогасената част от същото. Волеизявлението на длъжника-купувач, изразено чрез плащане на вноски от цялата цена, в този случай, според въззивния съд, обхваща само заплатената част от вземането и не може да представлява манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга. Така е достигнат до извода, че липсва признание на иска, което да доведе до прекъсване на давността.

В случая въззивният съд е изходил от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 98 от 26.07.2013 г. по т.д. 851/12 г., ВКС, I ТО., решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д.№ 1934/2014 г. на ВКС, ТК., І т.о., решение 275 от 08.08.2019 г. по т.д. 1603/17 г. II ТО на ВКС, съгласно, която фактът на извършено частично плащане, не представлява признание на вземането по смисъла на чл. 116 б. „а“ от ЗЗД относно непогасената част от вземането, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част от вземането на кредитора. Волеизявлението чрез конклудентни действия с извършеното плащане обхваща само погасената част от вземането. Съгласно посочената практика, когато има начислен ДДС по фактура, дължимата сума е сбор от данъчната основа и начислен ДДС, нормативно установен. Волята на длъжника, с плащане на ДДС самостоятелно, за да обективира признание на дълга, равен на главницата по фактурата, трябва да сочи конкретен размер на ДДС. Само с посочения ДДС, който е функционално обусловен от вземането за цената и е в определен по силата на закона размер, може да се направи извод, какъв е размерът на главницата, съответно да се приеме, че с плащане на ДДС чрез конклудентни действия се признава по размер вземането чрез определената данъчната основа и съответния размера на вземането, удостоверено с издадената фактура. Освен това, изрично е акцентирано при тълкуване на чл. 116, б. а от ЗЗД от ВКС в посочените съдебни решения, че конклудентните действия по извършеното плащане на ДДС, за да могат да послужат за основание да се приеме, че изразяват прекъсване на давността, следва да представляват формирана воля, че се заплаща не просто част от цената по фактурата, а именно ДДС, в конкретен размер, по конкретна фактура. В случая, въззивният съд е приел, че плащанията са на части от вземането, като не е приел, че се обективира самостоятелно плащане на ДДС. Поради това, не може да се приеме, че поставеният правен въпрос е значим за изхода на спора и с него касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице обосноваване на общо основание за допускане касационно обжалване. На първо място, касаторът не е мотивирал общо основание за допускане касационно обжалване, с посочване липсата на конкретно разрешение и така формулиран поставеният правен въпрос не се свързва с липсата на дадено разрешение от въззивния съд. На второ място, поставеният правен въпрос, ако се приеме, че засяга посочените в исковата молба плащания, извършени през м. декември 2016 г., за които касаторът твърди, че представляват плащане на ДДС, не са необсъдени факти от въззивния съд. Но на тези плащания въззивният съд е приел, че са частични плащания на част от цялото вземане, съдържащо данъчна основа и ДДС. Така не може да се направи извод, че посоченият правен въпрос е обуславящ изхода на спора. В него се съдържа оплакване за необоснованост на съдебното решение, което основание не може да бъде разглеждано в настоящето производство, тъй като е свързано с правилността на съдебното решение. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правните въпроси, свързани с правилността на съдебното решение, анализ на доказателствата и възприетите от съда факти не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посоченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че така посоченото основание в случая не е налице. Не може да се направи извод само от съдебното решение, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Не може да се приеме, че решението е явно необосновано поради допуснато противоречие в мотивите на същото. Възприетият от съда мотив е ясен, а именно –частичните плащания на задължението за заплащане на цена на доставена стока, не представляват признание за непогасената част от задължението респ. вземането на кредитора. Освен това при проверка на мотивите на обжалвания акт, не може да се установи наличие на допуснати съществени процесуални нарушения, които да обосноват неправилност на обжалваното въззивно съдебно решение. По изложените съображения не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване.

С оглед изложеното по-горе не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България