Определение № 2566 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4443/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 261510 от 09.03.2021 г. по въззивно гр. д. № 16507/2018 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, е потвърдено решение № І-35-72 от 16.06.2011 г. по гр. д. № 15761/2007 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Т. Н. Г. срещу Е. Д. К., С. М. К., Е. Й. Л., С. Й. Г., Б. Й. Н., С. И. Ц., И. И. Ц., Р. Н. Д., П. Н. Д., С. К. Л., Н. К. Л., С. Ф. Х. и Столична община искове с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ за установяване, че на основание договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 35, т.ХХІ, дело № 3770/1969 г. ищцата е собственик на недвижим имот с площ 300 кв. м. с граници: от запад- черен път, от север- останалата част от УПИ *- * от кв. 16а от плана на [населено място], от изток- част от имот на В. И., от юг- имот на С. Я., обозначена между букви А-Б-В-Г-А на скица № АГ 1100-633 от 02.11.2007 г., приложена на л. 24 от делото, представляващ реална част от УПИ *-* в кв. 16а по плана на [населено място]. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат Б. Д. като пълномощник на ищцата, в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касация С. Ф. Х., Столична община и Н. Л. К. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след като с решение № 104/03.12.2018 г. по гр. д. № 2947/2017 г. на ВКС, първо о., е обезсилено първоначално постановеното по делото решение. Прието е, че исковата молба е била нередовна – не е индивидуализиран спорния имот съобразно актуалния му регулационен статут към момента на предявяване на исковете. След връщане на делото за ново разглеждане и оставяне на исковата молба без движение, ищцата е индивидуализирала спорния имот по следния начин: реална част от имот пл. № * в кв. 16а по плана на населеното място, с площ 280 кв. м., обозначена на приложената комбинирана скица към заключението на вещото лице Г. с б. М, Ж, З, И, К, Л, М, от които 142 кв. м. попадат в УПИ *-*, нанесени на скицата с б. М, Ж, З, Л, М и 138 кв. м. попадат в улица, обозначена с б. Л, З, И, К, Л. В. съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 26, т.VІІ, дело № 1185/1957 г. С. Д. П. е призната за собственик на недвижим имот, представляващ нива от 2 дка в землището на [населено място]- София, м. „П.”, собственост на член-кооператора Г. П., при граници: от юг- дворни места на братя В. и С. Я., от запад- черен път, от север- блок на ТКЗС и от изток- дере, който имот с протоколно решение от 20.12.1956 г. на комисията по ТПС в [населено място] й е даден в замяна срещу собствения й недвижим имот от 4.5 дка в м. ”У.”, включен в блок на ТКЗС. През 1969 г. С. П. и съпругът й П. П. дарили на своята внучка Т. Н. П. 600 кв. м от този имот при описани в нотариалния акт граници: братя В. и С. Я., черен път, блок на ТКЗС и дарителите, а преди това - през 1959 г., дарили 600 кв. м на своя син Х. П.. Ответникът С. Х. е закупил с нотариален акт № 100/1995 г. празно дворно място с площ 1 000 кв. м., имот пл. № * в кв. 16а, при съседи: наследници на Г. П., наследници на В. Г., наследници на Г. В. и при „новообразувани съседи“: С. М., П. Б., Т. и М. П., С. Д.. Продавачите по сделката са се легитимирали с констативен нотариален акт № 118/07.04.1994 г. за имот, възстановен по реда на чл. 17 и чл. 18 ППЗСПЗЗ с решение № 194-2/19.08.1992 г. на Поземлена комисия – [населено място]. Назначените по делото две еднолични и една разширена тройна съдебно- технически експертизи са установили, че за [населено място] се съхраняват два кадастрални плана - единият изработен преди 1960 г., а другият- през 1984 г. В кадастрален лист № 3 от плана от преди 1960 г. са заснети имоти пл.№ *, * и 2154, които в разписния лист към плана са записани съответно на Т. Н. П., на С. Д. П. и на М. П. П.. Съгласно регулационен план, одобрен през 1977 г. трите имота попадат в УПИ *, отреден за комплексно жилищно строителство. В кадастралния план от 1984 г. имотите са заснети с пл. № *, записан на името на Т. П., пл. № *, записан на В. Н. И. и пл. № *, записан на М. П. П.. През 1993 г. е одобрено частично изменение на регулационния план от 1977 г., като за имот пл. № * е отреден УПИ *-*, за имот пл. № * е отреден УПИ *- * и за имот пл. № * е отреден УПИ *-* в кв. 16а. През 1993 г. на основание решение на ПК- Б. в адастралната основа на плана е извършено попълване, като е заснет нов имот пл. № * „а”, за който е отреден УПИ *-* „а”, записан на ответника С. Ф. Х.. От експертното заключение на вещото лице Г. се установява, че частта от имот пл. № *, попадаща в дарения на Т. П. имот, представляващ имот пл. № * по кадастрален план от 1984 г., обозначена на приложената комбинирана скица с б. М,Ж,З,И,К,Л,М, е с графично изчислена площ 280 кв. м. От тях, 142 кв. м. от имот пл. № *, попадат в УПИ *-*, обозначени на скицата с б. М, Ж, З, Л, М и 138 кв. м. попадат в изградена улица, обозначена на скицата с б. Л, З, И, К, Л. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което исковете са били отхвърлени по отношение на имот, който не е бил индивидуализиран съобразно актуалния му регулационен статут, въззивният съд е обосновал заключение, че не се установява идентичност между процесната реална част и закупения от ответника Х. имот. Същите са „безспорно различни“, като именно въз основа липсата на идентичност са изведени решаващите изводи за неоснователност на установителните искове за собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „кога се счита, че е приложена дворищната регулация по реда на ЗТСУ /отм./“; 2. „в кои случаи следва да се приеме, че е отпаднало отчуждителното действие на дворищната регулация“; 3. „може ли съдът да приеме, че промяната в уличната регулация и в отрежданията за отделните имоти, но без да са представени доказателства за приложена регулация, е достатъчно за промяна на собствеността върху реална част от недвижим имот“; 4. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви за тяхното значение по спора, респективно защо ги приема или отхвърля“; поддържа се противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на второ г. о.; 4. „има ли право съдът да приеме, че действително съществува недвижим имот, при положение, че същият не е заснет и нанесен в нито един кадастрален план“; 5. „може ли съдът да постанови решението си въз основа на доказателства, които не са събрани в същото производство и не са станали известни на страните“; 6. „следва ли съдът да се произнесе служебно по валидността на административен акт, от значение за решаване на делото“. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените материално-правни въпроси, тъй като същите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение. Налице е съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение, предвид извода на въззивния съд за липса на идентичност на имотите, въпреки експертните заключения за съществуването на частична такава. Следва да се извърши преценка дали обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. На касатора трябва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 25 лв., за разглеждането на касационната жалба по същество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,