Определение № 1313 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4765/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2054/8.08.2022 г., подадена от Й. П. А. и К. П. Й., чрез адвокат П. И., срещу решение № 67 от 20.06.2022 г. по гр. д. № 20223400500112/2022 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 260036 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 258/2019 г. на Районен съд – Тутракан за допускане извършването на съдебна делба на нива с площ от 41 610 кв.м в м. „Ч.“, с идентификатор * и на нива с площ от 37 212 кв.м в м. „В.“, с идентификатор * по кадастралната карта на землището на [населено място], общ. Тутракан, между следните съделители и при следните квоти: В. Л. Т. – 4/216 ид. ч., А. В. Т. – 4/216 ид. ч., Л. В. Т. – 4/216 ид. ч., В. Й. Я. – 12/216 ид. ч., С. А. Й. – 4/216 ид. ч., М. Й. Й. – 4/216 ид. ч., К. Й. К. – 4/216 ид. ч., С. К. Х. – 12/216 ид. ч., К. П. Й. – 12/216 ид. ч., Й. П. А. – 12/216 ид. ч., В. Ц. К. – 9/216 ид. ч., Л. Ц. Л. – 9/216 ид. ч., Д. Я. К. – 18/216 ид. ч., В. И. Д.-К. – 9/216 ид. ч., В. Г. Х. – 9/216 ид. ч., С. Х. П. – 18/216 ид. ч., Х. Д. Р. – 18/216 ид. ч., К. Д. К. – 18/216 ид. ч., Д. Г. Н. – 18/216 ид. ч., П. С. Т. – 6/216 ид. ч., Н. К. Г. – 6/216 ид. ч. и Г. К. К. – 6/216 ид. ч.

Въззивният съд е посочил, че пред районния съд Й. П. А. и К. П. Й. (сезирали го с въззивна жалба), са предявили иск против останалите страни за допускане на делбата на процесните имоти, придобити по наследство от К. К. К., починал през 1939 г.

Изложил е, че съгласно копие от решение № Б384/02.10.1993 г. на ПК - [населено място], на наследниците на К. К. е възстановено правото на собственост върху имот № * по плана за земеразделяне, идентичен с имот с идентификатор *** по кадастралната карта на землището, и върху имот № * по плана за земеразделяне, идентичен с имот с идентификатор *** по кадастралната карта на землището, като по делото са представени и скици на тези имоти. Приел е, въз основа на приложени удостоверения за наследници, че първоинстанционният съд правилно е определил кръга на съделителите в производството, по който не се и спори от страните.

С молба от 09.08.2019 г. Л. Ц. Л. и В. Ц. К. са представили споразумителен протокол от 15.05.1995 г., като молят да се приеме, че с него наследниците доброволно са извършили делба на наследствените имоти, като са се образували нови самостоятелни имоти; ако съдът не приеме това възражение, молят делбата да бъде допусната според посочените в исковата молба квоти.

Въззивният съд е споделил съображенията на Районен съд – Тутракан, с които последният е отказал да зачете протокола от 1995 г. като доброволна делба: в него са посочени само площи, които се разпределят, без да са очертани граници или самостоятелни имоти, а освен това в протокола не са подписани като участници трима от съделителите, които са били живи към оня момент. Приел е и че няма основание да се поставя и разисква въпросът за изтекла придобивна давност на база на този протокол, защото такъв довод не е навеждан в първата съдебна инстанция и е преклудиран; освен това, ако някои от страните ще се позовават на придобивна давност въз основа на този протокол, то би трябвало да предявят иск за собственост и отхвърляне на иска за делба, а не да се опитват да легитимират неговото значение в рамките на делбеното производство.

Окръжен съд – Силистра е изложил, че приемайки, че протоколът от 1995 г. няма правно значение, районният съд, след като се е убедил в наследствените права на всеки един от участниците в процеса, както и в правото на собственост на наследодателя им върху делбените имоти, е преминал към делбата им по силата на чл. 21, абз. 3, изр. 2 от Законъ за наследството (отм., действал от 1889 до 1949 г.). Намерил е за неоснователни твърденията на В. Л. Т., А. Б. и Л. В. Т., че делбените квоти следва да се определят като за наследство на покрити имоти.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочат, че атакуваното от тях пред ВКС решение влиза в противоречие с ППВС № 6/1974 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/06.08.012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 4/07.12.2012 г. на по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 313/05.03.2013 г. по гр. д. № 351/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 28/15.03.2017 г. по гр. д. № 2872/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 92/25.04.2016 г. по гр. д. № 6259/2015 г. на ВКС, І г. о. Позовават се и на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2, пр. трето ГПК.

Твърдят, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК;

2. Задължен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка;

3. Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от ответника евентуално възражение за давност, да разгледа и се произнесе по всички относими към това възражение доказателства, доводи и възражения на ищеца;

4. Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност;

5. Може ли наследник, който е придобил реален дял от земеделска земя въз основа на доброволна делба, обективирана в споразумителен протокол, заверен от кмет на кметство, без знание, че тя е била нищожна, да придобие по давност като добросъвестен или недобросъвестен владелец същия дял от наследената земеделска земя. Следва ли съдът да се съобрази със споразумителния протокол и да определи квотите на съделителите съобразно този документ;

6. Как следва да се прилага установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в хипотезата на изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест;

7. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства;

8. Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 КРБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината.

Постъпили са отговори на касационната жалба от К. Д. К. и Д. Я. К., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Някои от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не представляват въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по отношение на останалите липсват допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както същите са разяснени във визираното по-горе тълкувателно решение.

По първия и втория въпроси от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, която е ясна и не се нуждае от промяна или осъвременяване, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Силистра е действал съобразно изложените по-горе изисквания, като включително е взел отношение относно представения споразумителен протокол от 15.05.1995 г. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с направените във въззивното решение изводи, не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос е формулиран изцяло според тезата на жалбоподателите, а не според приетото от въззивния съд в решението му. Освен това, Окръжен съд – Силистра, въпреки че е счел позоваването на придобивна давност за преклудирано, е изложил и други съображения срещу него.

Следващите въпроси, №№ 4-6, не са обсъждани от Окръжен съд – Силистра и не са обусловили решаващите му изводи. В този смисъл същите не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последните два въпроса също не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не изискват принципен отговор, а предполагат проверка правилността на въззивното решение, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК, а е предмет на производството по разглеждане касационната жалба по същество, след допускане на касационно обжалване.

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба, подали отговор на същата, имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,