Определение № 1266 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2085/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „МИВ кънстракшън“ АД срещу решение № 492 от 17.07.2023 г. по т.д. № 66/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260330 от 13.05.2022 г. по т.д. № 1065/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което „МИВ Кънстракшън“ АД е осъден да заплати на „СТАД - Близнаков“ ЕООД на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата 30 932,70 лв. - продажна цена на стоки, за чиято доставка е издадена фактура № [ЕГН]/05.10.2018 г., ведно със законната лихва от 11.06.2019 г. до изплащането на сумата, на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 1 495,08 лв. - лихви за забава, изтекли върху главното вземане за продажна цена в периода от 19.12.2018 г. до 10.06.2019 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт и да отговори на всички възражения и доводи по сезиралата го въззивна жалба, не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и не е изпълнил задължението си да напътства страните и да им съдейства за установяване на обективната истина. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивната инстанция при съблюдаване на въведеното служебно начало и принципа за установяване на обективната истина да обсъди всички направени възражения с въззивната жалба, както и да напъти в хода на съдебното производство въззивника относно доказателствената тежест предвид релевираните съображения в жалбата преди насрочване на първото по делото открито съдебно заседание?

2. Следва ли въззивната инстанция да разгледа и обсъди подробно законосъобразността на действията на първоинстанционния съд относно допускане на направените доказателствени искания от страните и впоследствие приемането и кредитирането на заключението на вещото лице по допуснатата съдебна експертиза при поставени задачи само от едната страна в процеса като част от изследване на направеното възражение от въззивника за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд?

3. Въззивната инстанция при постановяване на решението следва ли да изложи свои мотиви за формиране на вътрешното си убеждение по конкретния правен спор при изцяло потвърждаващо решение или препращането към мотивите на първоинстанционният съд, изложени в обжалваното първоинстанционно решение, се счита за достатъчна обосновка към въззивното решение?

4. Формалното изброяване на съображенията на въззивника и посочването им от въззивния съд като „неоснователни“ счита ли се достатъчна обосновка при постановяване на въззивното решение, с което се потвърждава обжалваното първоинстанционно решение или въззивната инстанция е длъжна да ги обсъди и разгледа поотделно съобразно всички релевантни за спора доказателства?

Ответникът по касация, „СТАД – Близнаков“ ЕООД, в предоставения срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е правилно и препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Посочил е, че изводът му се основава на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Позовал се е на представената от ищеца фактура № [ЕГН] от 05.10.2018 г., издадена от „СТАД - Близнаков“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], с получател „МИВ Кънстракшън“ АД, ЕИК[ЕИК], за сумата от 30 932,70 лв. с ДДС за стока – арматурна заготовка № 8-32, подписана от издателя, и стокова разписка от 05.10.2018 г. за същото количество стока, подписана от представители на доставчика и получателя. Добавил е, че с нотариална покана № 114/VIII-Б от 04.12.2018 г., връчена на 11.12.2018 г., съгласно удостоверяване върху нея, „СТАД - Близнаков“ ЕООД е поканил „МИВ Кънстракшън“ АД да му заплати сумата от 30 932,70 лв. с ДДС по фактура № [ЕГН] от 05.10.2018 г. и стокова разписка от 05.10.2018 г. в седмодневен срок от получаване на поканата. Приел е, че представената разписка към поканата удостоверява получаването й на 05.12.2018 г. От приложената по делото банкова гаранция за плащане № 000LG-L006581/16.03.2018 г., е счел, че се установява, че „Първа инвестиционна банка“ АД се е задължила да заплати на „СТАД - Близнаков“ ЕООД всяка сума до 86 287,20 лв. за получено количество и вид арматурна стомана и заварени мрежи, доставено на обект на купувача „МИВ Кънстракшън“ АД, при уговорени условия в банковата гаранция. Посочил е, че кредитира като неоспорено от страните и обосновано заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява осчетоводяването на процесната фактура от двете страни по делото през м. 10.2018г. и включването й в Справката -декларация по Закон за ДДС и съответно в дневника за покупки за м. 10.2018г. от ответното дружество, по справка от НАП. Подчертал е, че според постоянната и непротиворечива съдебна практика на ВКС само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл е цитирал практиката по решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 593/2009 г., II ТО, ТК; решение № 47 от 08.04.2013 г. на ВКС по т.д. №137/2012 г., II ТО, ТК; решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС по т.д. №1882/2013 г., I ТО, ТК; решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II ТО, ТК; и определение № 163 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2096/2021 г., II ТО, ТК.

При така установената фактическа обстановка е приел, че съвкупният анализ на представените по делото доказателства установява сключването на валиден договор за продажба между страните, по който ищецът е изпълнил задължението си - предал е стоката на ответника, а ответникът дължи цената на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ. Посочил е, че по делото липсват доказателства за плащане на задължението по процесната фактура, в който смисъл не са направени твърдения и не са представени доказателства, а и липсата на плащане се потвърждава от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Обобщил е, че след като продавачът е изпълнил задълженията си по договора, купувачът дължи плащане на цената в уговорения размер, посочен и в процесната фактура. Счел е, че купувачът е изпаднал в забава на 19.12.2018 г., след изтичането на седмодневния срок посочен в нотариалната покана, съгласно чл. 84, ал.2 ЗЗД и чл. 327, ал.1 ТЗ, в какъвто смисъл са и твърденията на ищеца, поради което от този момент дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД.

По тези мотиви е приел, че предявените искове са основателни и доказани в претендираните размери.

Изтъкнал е, че възраженията във въззивната жалба, основани на твърдения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, са неоснователни.

Посочил е, че съществуването на валидно облигационно отношение между страните се установява от представените от ищеца доказателства и заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза при съобразяване на цитираната трайна и непротиворечива практика на ВКС, свързана с преценката на осчетоводяването на фактура от страните по делото и правните последици от това, включително и когато фактурата не е подписана, като се е позовал на практиката по решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II ТО, ТК, и решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II ТО, ТК.

Посочил е, че е константна практиката на Върховния касационен съд по отношение доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, а именно, че се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Добавил е, че при оспорване верността на отразените в частния документ обстоятелства, каквото оспорване в случая е направено относно съдържанието на процесните фактура и стокова разписка с отговора на исковата молба, не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК, тъй като преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото, в който смисъл се е позовал на практика на ВКС по определение № 936 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 995/2010 г., II ТО, ТК; определение № 530 от 25.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1154/2017 г., I ТО, ТК; решение № 243 от 14.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 269/2018 г., IV ГО, ГК, и определение № 60867 от 7.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2396/2021 г., III ГО, ГК. По тези мотиви е приел, че не е налице твърдяното нарушение на разпоредбата на чл.193 ГПК, тъй като преценката на първоинстанционния съд е основана на всички доказателства по делото.

Счел е за неоснователно и оплакването на въззивника за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка със събраната по делото съдебно – счетоводна експертиза. Посочил е, че с исковата молба ищецът е направил искане за допускане на ССчЕ, като с отговорите на исковата молба и на допълнителната искова молба ответникът не е поискал допускането на експертиза и не е формулирал въпроси към поисканата от ищеца експертиза, нито е направил такова искане в хода на производството, като не е оспорил заключението на приетата съдебно-счетоводната експертиза, поради което е счел оплакванията по жалбата му, че не му е предоставена възможност да постави въпроси на експертизата, за необосновани. Изтъкнал е, че при изготвяне на заключението по допусната съдебно- счетоводна експертиза, вещото лице е посочило, че „ответното дружество не е представило изисканата информация с писмо от 01.04.2022 год.“ и по отношение на осчетоводяването на процесната фактура от „МИВ Кънстракшън“ АД е „ползвало информация за от НАП, ТД Офис Оборище с писмо № 04-94-Ю-204042022г.“, поради което е счел възраженията на въззивника за неяснота относно ползваната информация и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила в тази насока за неоснователни. Подчертал е, че е неоснователно и възражението, че процесната фактура не е предоставяна на ответното дружество, с мотиви, че ако същата не е била предоставена на ответното дружество, то не би могло да я осчетоводи през м.10.2018 г. и да я включи в справката - декларация по Закон за ДДС и съответно в дневника за покупки за м. 10.2018 г., което е направило предвид предоставената информация от НАП, обсъдена от вещото лице при изготвяне на заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Подчертал е, че с отговора на исковата молба, отговора на допълнителната искова молба и в съдебно заседание ответникът не е възразил на твърденията на ищеца за връчване на нотариалната покана, с която е поканен да заплати задължението по процесната фактура, нито е оспорил представените доказателства, удостоверяващи този факт, поради което е счел възраженията срещу връчването на поканата, направени с въззивната жалба, за преклудирани. Добавил е, че дори да се приеме, че тези възражения следва да бъдат разгледани по същество, същите са неоснователни, тъй като връчването на нотариалната покана е направено на лице, имащо право да получава кореспонденция, което е удостоверено от нотариуса, като в тази част удостоверяването съставлява доказателство за извършените от него и пред него действия, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК. По тези мотиви е счел възражението на въззивника, че изчисляването на лихви за забава считано от 19.12.2018г. е неправилно, за бланкетно и неоснователно.

Предвид достигането до еднакви крайни изводи е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Извършено е препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, но независимо от последното въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност и е обосновал както фактическите, така и правните си изводи. Въззивният съд е отговорил и на доводите по въззивната жалба на ответника, включително за допуснати процесуални нарушения във връзка със събиране на писмените доказателства и приетата ССчЕ, като подробно е обосновал защо счита, че първоинстанционният съд не е нарушил процесуалния закон.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане и не доказва разноски, поради което такива няма да бъдат присъждани от въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение