Определение № 433 от 20.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4113/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Б. срещу решение № 26/08.04.2021 г. по в.гр.д. № 1948/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което, като е потвърдено решение № 2497/17.07.2020 г. по гр.д. № 9072/2019 г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу „ЕОС Матрикс“ ООД за признаване на установено в отношенията между страните, че И. А. Б. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ООД сумата в размер на 7456,93 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 03.07.2012 г., сключен с „Юробанк България“ АД, сумата от 410,13 лв. – договорна лихва за периода 03.08.2012 г. до 03.08.2013 г., сумата от 8,60 лв. – лихва за забава за периода 04.08.2013 г. до 20.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2014 г. до окончателното плащане, както и сумите от 157,51 лв. – държавна такса и 451,52 лв. – адвокатски хонорар, за които суми е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело, поради погасяването им по давност и липса на материалноправна легитимация на ответника по отношение на вземането. Касаторът счита, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси: 1/ Подаването на молба от цесионера за конституирането му като взискател на мястото на цедента, в която молба няма искане за предприемане на изпълнителни действия, прекъсва ли давността, съответно срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба, инвокираните доводи на страните за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи?; 3/ Изпращането на запорно съобщение до бивш работодател на длъжника, след като трудовият договор е бил прекратен преди разпореждането на съдебния изпълнител, съставлява ли годно действие, с което се прекъсва погасителната давност и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?; 4/ Изпращането на призовка, с която се насрочва опис на движими вещи, без реално да се пристъпи към извършването му, достатъчно ли е, за да се прекъсне погасителната давност? Първите два въпроса са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г. на ВКС, ІV г.о. – по първия въпрос; решение № 63/2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 42 от 09.06.2014 г. по т.д. № 799/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 43 от 04.016.2014 г. по т.д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. – по втория въпрос. Третият и четвъртият въпрос, както и първият въпрос /при условията на евентуалност/ се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението се поддържа и че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради превратно тълкуване на постановките на т. 10 от ТР №2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че по ч. гр. д. № 3767/2014 г. на РС-Пловдив е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, а впоследствие и изпълнителен лист от 13.03.2014 г. срещу ищцата в полза на „Юробанк България“АД за посочените по-горе суми. Срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК длъжницата не е подала възражение и заповедта е влязла в сила на 27.06.2014 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист на 07.04.2014 г.банката е образувала пред ЧСИ К. П., с район на действие Окръжен съд Пловдив изп. дело № 1130/2014 г. и е възложила на ЧСИ правата по чл. 18 от ЗЧСИ. На 10.04.2014г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, като запорното съобщение е връчено на работодателя на 28.04.2014 г. Във върнатото запорно съобщение е посочено, че ищцата е напуснала работата си. На 01.03.2016 г. ЧСИ е насрочил опис на движими вещи, за който няма данни да е съобщаван на страните. На 11.03.2016 г. е постъпила молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД да бъде конституиран като взискател по делото в качеството му на цесионер по сключения с „Юробанк България“ АД договор за цесия, която молба е уважена от ЧСИ с разпореждане от същата дата. На 06.02.2017 г. ЧСИ е насрочило за 23.03.2017 г. опис на движими вещи на ищцата на адреса й, а на 17.02.2017 г. е наложен запор върху трудовото й възнаграждение. Във върнатото съобщение е отбелязано, че И. Б. е напуснала работа към момента на връчването на запорното съобщение. На 27.08.2018 г. е постъпила молба от взискателя с искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ – запор на банковите сметки на длъжника и е наложен такъв запор. Въззивният съд е приел, че ищцата е уведомена надлежно за цесията с връчването на отговора на исковата молба, в който се съдържа уведомление за цесията. От правна страна съдът е обсъдил приложението на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и постановките на т. 10 от ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Въззивният състав е отхвърлил възражението на въззиваемия относно неприложимостта на цитираното тълкувателно решение към делото поради действието му занапред, поради което приложение в случая следвало да намери отмененото ППВС № 3/1980 г., с което е прието, че давност не тече по време на изпълнителния процес. За да аргументира извода си, съдът се е позовал на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ и е посочил, че тълкувателните решения, които са в сила, са задължителни. Цитирал е и решения на ВКС, в които се приема, че тълкувателното решение дава тълкуване на точния смисъл на съществуваща правна норма, а не създава ново правило за поведение, действащо за в бъдеще, поради което същото има действие от влизането в сила на самия закон, чийто смисъл изяснява. Въззивната инстанция е посочила, че процесните вземания са по договор за банков кредит и се погасяват с петгодишна погасителна давност, уредена в нормата на чл. 110 ЗЗД. Според съда давността е прекъсвана с: молбата от 07.04.2014 г. на първоначалния взискател за образуване на изпълнително дело, с която на ЧСИ е възложено по реда на чл. 18 от ЗЧСИ извършване на всички изпълнителни способи, както и конкретен такъв – запор на трудовото възнаграждение; налагането на такъв запори от 10.04.2014 г. и от 17.02.2017 г. независимо от факта, че са били неуспешни, тъй като неуспешността им не е в резултат на бездействие от страна на ЧСИ или взискателя, а в резултат на обективна причина – липса на трудово правоотношение с ищцата към момента на получаването на запорното съобщение; насрочването на опис на движими вещи на ищцата на адреса й с разпореждане на ЧСИ от 06.02.2017 г.; след молба от взискателя с искане за прилагането на конкретен изпълнителен способ е наложен на 27.08.2018г. запор върху банкови сметки на длъжника. Изводът на въззивния съд е, че взискателят по изпълнителното дело не е бездействал, предприети са действия и последно с осъществения запор от 27.08.2018год., с които се установява по делото, че е прекъсната давността, не е изтекъл петгодишният давностен срок след като заповедта относно присъдените суми е влязла в сила на 27.06.2014год., поради което предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: За да стигне до извода за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел, че процесното вземане се погасява с петгодишна давност, уредена в нормата на чл. 110 ЗЗД, като давността се отнася за цялото вземане. Съдът е изброил изпълнителните действия, които са прекъснали давността, като е съобразил приложимостта на т. 10 от ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Конституирането/посочено като присъединяване/ на цесионера ответник като взискател в изпълнителното производство е разгледано само като допълнително съображение за отхвърляне на исковата претенция. Поради изложеното поставеният първи въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и който да е обусловил изхода на делото. Освен това не се констатира противоречие с цитираното решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г. на ВКС, ІV г.о., доколкото същото е постановено по различен въпрос. Вторият поставен въпрос в изложението, макар и относим не е разрешен по делото в противоречие с цитираните решения на ВКС. Те касаят дейността на въззивната инстанция и в тях е посочено, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от това разбиране – той е обсъдил подробно възраженията във въззивната жалба, като е изложил доводи защо ги е приел за неоснователни. Във връзка с поставените трети и четвърти въпрос в изложението и които намира, че не са обуславящи крайния извод на въззивния съд по делото и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да се посочи, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая освен, че поставените въпроси не са обуславящи, касаторката бланкетно се е позовала и на това основание, като не е развила доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При постановяване на въззивното решение са съобразени възприетите постановки в решение №37/24.02.2021год. по гр.дело №1747/2020год. на ВКС, ІVг.о., че перемпцията е без правно значение за давността, като това са различни правни института с различни правни последици и в решение №3/04.02.2022год., по гр.дело №1722/2021год. на ВКС, ІV г.о., че перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение, обратно, и след настъпването й правото на принудително изпълнение може да съществува, но въпреки това чл.433, ал.1т.8 ГПК задължава съдебния изпълнителен да я зачете, като това не се съотнася към основанието по чл.116, б.в ЗЗД и след като погасителната давност е прекъсната и не зависи от по-късно настъпилата перемпция, които постановки споделя и настоящият състав. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Изложените от касатора доводи във връзка с това основание са свързани с правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и налагат преценка на доказателствата по делото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.