Определение № 230 от 26.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1165/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Х. С., ЕГН: [ЕГН], чрез особения му представител адв. М. Д. от АК – Силистра, срещу въззивно решение № 37 от 04.02.2025 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 492 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 28 от 02.07.2024 г., постановено от Окръжен съд – Силистра по т.д. № 78 по описа на съда за 2022 г. в обжалваната му част, с която по иск с правно основание чл. 422 от ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на „Банка ДСК“ АД в качеството му на съдлъжник по Договор за кредит за финансиране на инвестиции ПАРТНЬОР № 2017876 от 20.09.2017 г. сумите: - 100 363,53 лв. неплатена главница; - 3638.74 лв. неплатена договорна (възнаградителна лихва) за периода от 15.12.2020 г. до датата на настъпване на изискуемост - 15.04.2022 г.; - 495,74 лв. обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) след датата на настъпване на изискуемост за периода от 16.04.2022 г. до 06.06.2022 г.; - 1 003,63 лв. дължими заемни такси за периода от 18.10.2021 г. до 06.06.2022г.; - законната лихва върху главницата от 100 363,53 лв., считано от 06.06.2022 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед № 364/08.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 836/2022 г. по описа на Районен съд – Силистра, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въпреки направеното в срок още с писмения отговор на исковата молба оспорване на автентичността на процесния договор за банков кредит и на анексите към същия, като изрично е оспорено сключването на договора и анексите към него от касатора, което според процесуалния му представител по същността си е оспорване на тяхното подписване (сключване) от него, както и изричното направено оплакване във въззивната жалба за неразглеждане от първоинстанционния съд на това оспорване, въззивният съд не е изискал от ищеца изявление дали ще се ползва от тези доказателства, като след евентуално негово утвърдително изявление да открие процедура по чл. 193 от ГПК и да предприеме действия по реда на чл. 193, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - да назначи експертиза за установяване сключването на процесния договор от страна на Е. Х. С., с което според касатора съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По подробни съображения се оспорва извода на въззивния съд, че касаторът е „съдлъжник“ с кредитополучателя по процесния договор за кредит с твърдения, че солидарната отговорност на касатора може да възникне, ако той поеме (встъпи в) дълг или стане поръчител. Качеството на касатора според процесуалния му представител не става ясно от договора, поради което същият е нищожен на това основание по отношение на него - обстоятелство което е неглижирано и е останало неразгледано от въззивния съд. Твърди се и че касаторът е потребител, като в случая е налице неяснота по отношение на неговото правно положение, която неяснота не може да бъде преодоляна по никакъв начин, съответно - налице е неравноправна клауза в договора - целият договор по отношение на него е неясен - чл. 143 от ЗЗП. Излага се, че във връзка с това е направено възражение за погасяване на задължението на касатора по реда на чл.147 от ЗЗД, тъй като по отношение на него договорът следва да отговаря и на условията на чл. 138-чл. 148 от ЗЗД, което също не е разгледано от въззивния съд, след като съдът немотивирано е приел, че е налице встъпване в дълг на основание чл. 101 от ЗЗД. Излага се оплакване и за неразгледано по същество от въззивния съд възражение, че клаузите на процесния договор са нищожни по отношение на касатора на основание чл. 21 и чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, както и чл. 29 от Закона за потребителския кредит, като неправилно въззивният съд е приел, че по отношение на него ЗПК е неприложим, въпреки че такова приемане първоинстанционният съд не е направил. Отново неправилно според касатора е и неразглеждането от съда на възражението, че част от претендираните суми са изчислени въз основа на клаузи, които са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърлянето на предявените срещу касатора искове в цялост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд при оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от страна първоинстанционния съд относно несъбиране на доказателства касателно своевременно оспорване автентичността на представени с исковата молба писмени доказателства, да отдели тези доказателства като спорни и да разпореди извършване на проверка за тяхната автентичност съгласно чл. 193 от ГПК?“ Заявява се, че обжалваното решение противоречи на изобилната практика на ВКС по чл. 290, ал. 2 от ГПК, постановена по този въпрос, като пример за каквато се цитира решение № 103 от 19.02.2024 г. по гр.д. № 1541/2023 год. на Трето г.о. на ВКС, на изрично приетото в което според касатора, даденото от въззивния съд разрешение въпроса противоречи. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният Апелативен съд – Варна е изложил в относимата им към оплакванията във въззивната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: По делото са представени писмен договор и два анекса, които носят два отделно положени подписа на въззивника /касатор/, както като управител на представлявано от него дружество - кредитополучател, така и лично като съдлъжник. Според въззивния състав липсва изрично оспорване на авторство и автентичността на тези частни документи и затова въззивният съд ги е преценил като удостоверяване на лични писмени изявления, отразяващи изявената воля на Е. С. за обвързването му с насрещната страна - банката кредитор, с уговорено съдържание, съответно на документираното. Според съда бланкетното оспорване на факта на договарянето от страна на въззивника е категорично опровергано от противопоставимите му собствени негови изявления (чл. 180 ГПК). Прието е, че според уговорките в първоначалното съглашение (включващо изричен раздел X. „Съдлъжник“), в договарянето на страната на клиента на банката са участвали две лица (юридическо и физическо лице), като съдлъжникът е уговорил с кредитора встъпване в дълга на кредитополучателя и изрично се е съгласил не само да отговаря солидарно за изпълнението в срок и при предсрочна изискуемост, но и дори е уговорил предпочитание на вземанията на банката пред вътрешните разплащания по повод обслужването на общия дълг. Според съда поетата солидарната отговорност от встъпилия съдлъжник е потвърдена изрично и при подписване на последния анекс, също с неопровергана автентичност. По-натам въззивният състав е приел, че от ангажираните по делото писмени доказателства се доказват убедително оспорените от въззивника факти на участието на физическото лице – ответник в сделката по договарянето на инвестиционния кредит на дружеството /главен длъжник/, именно като встъпил в дълга солидарен длъжник с нарочно съглашение по чл. 101 ЗЗД, пораждащо основанието на солидарността. Според въззивния съд оплакванията както по сключването на сделката, така и по основанието на солидарността, включително и по неприложено законово правило на чл. 147 ЗЗД, отнасящо се за неустановена по делото хипотеза на поемане на отговорност от поръчител, са неоснователни. Въз основа на обсъдено и изцяло кредитирано заключение на вещо лице въззивният съд е приел, че процесният кредит е отпуснат и усвоен, а като краен резултат от проверката на осчетоводяването, вещото лице потвърждава размера на задълженията на касатора по процесния договор за кредит, включени в извлечението, послужило за издаване на спорната заповед за изпълнение, до признатите като дължими с решението на първоинстанционния съд суми. Според съда с оглед целта на кредитирането и търговското качество на кредитора и кредитополучателя процесният договор е изключен както от приложното поле на специалната уредба на потребителския кредит, така и от общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне с физически лица (ЗЗП). Прието е, че участието на физическото лице - съдлъжник в това правоотношение е тясно свързано с функцията му по управление на търговското предприятие (Е. С. е едновременно едноличен собственик и управител) и именно поведението му като управителен орган, влияещ еднолично на действията на кредитополучателя, е толкова съществено за интереса на кредитора, че той се е съгласил да получи като обезпечение лична застраховка върху трудоспособността на този ръководител, респективно са били уговорени и ограниченията в редица значими за банката стопански решения (раздел X. XV и X.). Съответно и поемането на задължението за връщането от това физическо лице на дълга наред с управляваното от него дружество, според съда несъмнено налага квалифицирането и на това правоотношение, като типично за неговата професионална стопанска дейност, осъществявана чрез търговското му дружество (решение № 84 от 20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г., I т.о. на ВКС). Затова и според съда оплакванията относно игнориране на императивни норми (както от националното право, така и проекция на европейски директиви), уреждащи потребителска закрила на физически лица, действащи извън професионалната си сфера (чл. 9, ал. 3 ЗПК и пар. 13, т. 1 от ЗЗП), са изцяло неоснователни. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на същото, по делото касаторът следва да формулира въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви и в случая поставеният от касатора въпрос не съставлява такова основание. Същият е формулиран и обоснован по начин, който е изцяло несъответен на действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото. Както това е прието и от въззивния съд в мотивите му, конкретно оспорване на авторството и автентичността на представените от банката – кредитор договор за кредит и анекси към него, от страна на ответника – касатор, не е обективирано по делото. В отговора на исковата молба се съдържа общо изявление от процесуалния представител на касатора, което се изчерпва с това, че оспорва сключването на процесния договор за кредит, включително и двата анекса към същия. Други изявления в изложената насока пред първоинстанционния съд не са релевирани. Отново противно на ясно предпоставяното от въпроса и обосновката му, изрично оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от страна първоинстанционния съд относно несъбиране на доказателства касателно своевременно оспорване автентичността на представени с исковата молба писмени доказателства /каквото оспорване, както се посочи, на свой ред също липсва/, съответно - неразглеждане от първоинстанционния съд на такова оспорване, въззивната жалба всъщност не съдържа. При така изложеното на въпроса на касатора следва да се отрече качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при което проверка за наличието или липса на заявения допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не се дължи. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение