Определение № 471 от 26.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4239/2016 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. А. П., чрез адв. В. В. – АК П. и адв.С. Т. - САК, срещу въззивно решение № 95/19.05.2016 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в.гр.д. № 98/2016 г. в частта, с която П. А. П. е осъден да заплати на З. М. Н. сумата в размер на 70 708,35 лв., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. ЗЗД, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.04.2014 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски в размер на 2998,82 лв., сторени в първоинстанционното производство и 1885,56 лв., сторени във въззивното производство. Касаторът излага доводи за недопустимост – постановено решение при вече формирана сила на пресъдено нещо по същия спор, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Насрещната страна З. М. Н., чрез адв.П. Х. – АК П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В обжалваното решение, въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд в обжалваните части, осъдил П. А. П. да заплати на З. М. Н. сумата 70 708,35 лв., с която ответникът неоснователно се обогатил, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 29.04.2014 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводните разноски за двете инстанции, съразмерно уважената част от иска. За да постанови този резултат, апелативният съд установил, че ответниците по делото П. А. П. и Д. А. Й., в лично качество, водили разговори с ищцата З. Н. да й продадат апартамент с гараж и избено помещение в строена от тях сграда. Н. започнала да плаща суми като част от уговорената цена, а П. и Й. ги получавали чрез преводи и на ръка, като отлагали подписването на договор – предварителен и окончателен, като накрая продали избрания от Н. апартамент на друго лице. Съдът достигнал до извод, че П. и Й. се обогатили неоснователно за сметка на ищцата Н. и всеки от тях дължи връщане на сумите, получени без основание, а именно - 4 291,65 лв., получени от Д. Й. и 70 708,35 лв., получени от П. П.. Субективно съединените искове са уважени. В частта, против Д. Й. въззивното решение е окончателно и е влязло в сила. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по поставени в изложението правни въпроси в противоречие със задължителна за него съдебна практика: налице ли са основания за прилагане на втората хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – неосъществено основание, при липсата на сключен валиден договор между страните в спора или липсата на такъв договор предполага единствено квалификация на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – начална липса на основание; длъжен ли е съдът сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и да отговори с решението си на всички възражения, ако ищецът не е посочил правна квалификация, а ако го е направил – това по какъв начин обвързва съда; наличието на влязло в сила решение, при идентитет на страните, основанието и петитума, представлява ли абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за предявяването на иск и развитието на производство по него. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не се установява противоречие между постановеното от съда и цитираните от касатора съдебни решения - т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС; решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр.д. № 10501/2012 г. на IV г.о., решение № 142 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 1471/2010 г. на II г.о.; решение № 43 от 14.04.2014 г. по гр.д. № 6421/2013 г. на II г.о.; решение № 181 от 09.07.2014 г. по гр.д. № 1625/2014 г. на I г.о. Въззивният съд сам е издирил приложимата материалноправна норма, като подробно е изложил и съображения за това; изложил е подробни, ясни и изчерпателни мотиви, като е отговорил на всички доводи и възражения на страните. Въпросът за правната квалификация в случая е некоректно зададен, а и дали по делото съдът правилно е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД е по съществото на касационното обжалване (разрешение се дава с касационно решение), а не съставлява въпрос по см. чл. 288 ГПК (срв. разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Относно това, дали получена цена при обещание срещу това да се прехвърли недвижим имот, когато обещателите се разпоредят валидно в полза на трето лице, е получена от тях при неосъществено основание, то отговорът е положителен, съобразно указанията в т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Въпросът, свързан с 299 ГПК също не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика. В случая съдът е установил, че Н. е предявила по-рано иск срещу П. П. за същата сума, който е отхвърлен от съда с влязло в сила решение, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По него съдът се е произнасял по фактическо твърдение за наличие на предварителен договор между насрещните страни, съответно по довод, че същият е нищожен и, съответно, дали поради това дадената от Натова сума е при начална липса на основание. По настоящото дело фактическите твърдения, обосноваващи извод за неоснователно обогатяване на ответниците за сметка на ищцата, са различни. В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски - 2100 лв., заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство. Мотивиран от горното, съдът