Определение № 561 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2734/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15339/11.06.2020 г., подадена от К. М. К., чрез адвокат С. М., срещу решение № 485 от 23.04.2020 г. по гр. д. № 2719/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта, в която е потвърдено решение № 287 от 2.08.2019 г. по гр. д. № 776/2015 г. на Районен съд – Карлово, в частта, в която К. М. К. е осъден да заплати на Г. П. Д. сумата от 5 134.46 лв., представляваща съответна на квотата му в съсобствеността част от направени в съсобствения имот (апартамент с идентификатор *****, находящ се в [населено място], [улица]) подобрения: сваляне на стара мазилка от тавана и стените до здрава, доставка и монтаж на ламиниран паркет, доставка и монтаж на подови первази PVC, лепене на тапети при ремонти, боядисване с латекс двукратно при ремонт, блажна боя по врати и прозорци-двукатни, доставка и монтаж на брава, смесителна батерия, седяща, СКЩ поръчкови, с вградена печка и аспират, преградна стена в коридора, алуминиева дограма с врата, остъклена, настилка теракотни плочи при ремонт, облицовка фаянс, доставка и монтаж на вентилатор за баня, бойлер 80 л, хоризонтален, ел. инсталация, водопроводна инсталация, канализация, тоалетна мивка, среден формат, порцеланова конзола за мивка стояща, смесителна батерия, стенна, тоалетна седалка, бяла, с казанче, душ-батерия-телефон, ведно със законната лихва, както и в частта, в която е отхвърлен искът на К. М. К. за осъждане на Г. П. Д. и К. М. Д. да му заплатят обезщетение за лишаването му от ползване на неговите 5/8 ид. ч. от имота за период от три години, считано от 12.07.2018 г., в общ размер от 4 500 лв., ведно със законната лихва. Въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за правилно, като е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Допълнително е посочил, че претенцията на ищеца К. М. К. е с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, като е налице писмено поискване по смисъла на посочената разпоредба, връчено на ответниците в проведено открито съдебно заседание на 12.09.2018 г. Взел е предвид заключението на приетата без възражение пред PC - Карлово съдебно-икономическа експертиза, съгласно което пазарният наем на процесния имот е в размер на 180.50 лв. месечно, а за 5/8 ид. ч. от същия - 112.81 лв. Като е обсъдил събраните гласни доказателства по делото, Окръжен съд – Пловдив е направил извод, че от анализа им се установява безспорно, че в процесния апартамент живее Г. П. Д.; няма данни в този имот да живее другият ответник - К. М. Д.. Изложил е, че от доказателствата не може да се заключи, че ищецът действително е бил препятстван да ползва имота, като не е кредитирал показанията в този смисъл на свидетеля Н., чиито сведения за ограничаването на достъпа към процесния имот на К. К. е намерил за възприети непряко и опосредено чрез К. и сина му. Посочил е, че същевременно, в първата фаза на производството са налице недвусмислени твърдения от страна на К. К., че той е разполагал с достъп до процесния имот. Относно претенцията на Г. Д. въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че Д. е направил ремонт на процесния апартамент. Позовал се е на свидетелските показания, дадени пред първата съдебна инстанция, както и на изслушаната съдебно-техническа експертиза, които доказателства по негово становище обуславят извода, че направените разноски за ремонт на кухня, баня с тоалетна, хол, коридор и спалня, в това число подмяна и изграждане на нови ел. и ВиК инсталации, представляват по своята природа необходими разноски, за направата на които не е нужно съгласието на останалите съделители, като се дължат действително извършените разходи. Съдът е намерил за неоснователни доводите на К. К. във въззивната жалба, че климатиците и външните щори са били монтирани преди м. март 2012 г. и вземанията за тези подобрения са погасени по давност, като е визирал, че РС - Карлово е отхвърлил като неоснователна и недоказана претенцията по сметки относно монтажа на климатици и на външни ролетни щори, подмяната на част от парапета на терасата и направата на железобетонния пояс. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при наличието на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. К. твърди, че при уважаване претенцията по сметки на Г. Д. въззивният съд (както и първоинстанционният) не се е произнесъл по възражението му за погасяване на вземането по давност. Ето защо счита, че Окръжен съд – Пловдив се е произнесъл по въпроса: длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях, в противоречие с практиката на ВКС, визирайки и прилагайки такава – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От Г. Д. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима в частта относно уважената претенция по сметки на насрещната страна. В останалата част – относно неуважената претенция по сметки на К. К., касационната жалба е недопустима, предвид цената на иска (под 5 000 лв.), на основание чл.280, ал. 3, т. 1 ГПК, и следва да бъде оставена без разглеждане. Видно от първоинстанционното решение, към мотивите на което е препратил въззивният съд на основание чл. 272 ГПК, РС – Карлово е заключил, че извършените СМР в делбения имот имат характера на необходими разноски по поддържане състоянието на съсобствената вещ, като за направата им не се иска съгласието на останалите съсобственици; последните дължат възстановяването им съобразно дела си на основание чл. 30, ал. 3 ЗС. Приел е, че разноските са направени от Г. Д.. Съобразил е посочените стойности от вещото лице по делото съобразно годините на извършването (съотв. 2014 г. и 2015 г.). В хода на устните състезания пред РС – Карлово пълномощникът на К. К. за пръв път е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенцията на Г. Д.. Същото възражение е навел и във въззивната жалба. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на К. К. в частта, в която същата подлежи на разглеждане по реда на чл. 288 ГПК. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Н. на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, единственият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е свързан с твърденията на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил направеното от него възражение за давност. Въпросът се явява правно ирелевантен, предвид обстоятелството, че К. К. не е направил своевременно – непосредствено след приемането от съда на уточнената претенция на Г. Д. по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС, възражение за изтекла погасителна давност. Към момента, в който това възражение за първи път е било заявено – в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, същото е било преклудирано съгласно правилата на ГПК и не е подлежало на обсъждане от съда. Решението на въззивния съд е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, като жалбоподателят не се е и позовал на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,