Определение № 1606 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 647/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Обединена българска банка“ АД чрез процесуалния й пълномощник – юриск. Т. С. - Л., срещу въззивното решение №209/04.11.2024г. по в.гр.д. №340/2024г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 171/ 15.04.2024 г. по гр.д. № 338/ 2022 г. на ОС – Плевен в обжалваната му част, за отхвърляне като неоснователни предявените от касатора срещу Шантуру Пиретижираджан, искове с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за следните суми: за разликата над 76 769.42 лв. до 82 144.92 лв. относно претендираната главница по договор за студентски кредит от 23.06.2014 г.; за разликата над 1510.20 лв. до 6 450.59 лв. и за периода 05.03.2021 г. до 04.02.2022 г. относно претендираната редовна възнаградителна лихва; за разликата над 25.40 лв. до 430.38 лв. и за периода 05.03.2021г. до 04.02.2022 г. относно претендираното обезщетение за забава.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице нищожност на клаузата на чл. 4.4 от договора за кредит, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД поради уговорката за капитализация на лихви, която е приета за анатоцизъм. Касаторът поддържа, че в случая не е налице такава уговорка, тъй като била уговорена капитализация не на изтекли лихви, т.е. такива с настъпил падеж, а на отложени лихви, чийто падеж не бил настъпил. Счита, че няма основание разпоредбата на чл. 10, ал.3 ЗЗД да бъде тълкувана разширително. Оспорва и извода на съда, че клаузата е нищожна поради противоречие с чл. 24, ал. 1 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, като счита, че общият размер на задължението включва всички компоненти по закона. Поддържа, че неправилно е прието, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1, т.19 ЗЗП, поради това, че не позволявала на кредитополучателя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Сочи, че съдът не е съобразил, че договорът за кредит е сключен през 2014г. и цитираната разпоредба не е била част от действащото законодателство, тъй като е приета с изменения на ЗЗП, обнародвано в ДВ бр. 57/2015г., а самата цитирана редакция на разпоредбата от Закона за защита на потребителите е приета през 2019г. без ретроактивно действие. Касаторът счита, че следва да се приложи изключващото правило на параграф 12, ал.1 ЗЗП, съгласно което разпоредбите относно неравноправни клаузи не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби. Това отговаряло на специфичното правоотношение по предоставяне на студентски кредити, които са по утвърдения в чл. 6 и 7 ЗКСД типов договор, част от който са отговорностите на страните при неизпълнение и санкциите за това. Сочи, че въззивният съд не е отчел клаузата на чл. 27 от този типов договор. Поддържа, че клаузата, доколкото е част от основния предмет на договора, е уговорена ясно и разбираемо и не би следвало да се преценява за неравноправна. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковата претенция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и допустима ли е капитализация на лихви, които не са просрочени?“, като касаторът сочи разрешаването му в противоречие с решение № 30/20.05.2020г. по т.д.№739/2019г., 1 т.о., решение № 66/29.07.2019г. по т.д. №1504/2018г., 2 т.о., решение № 60091/27.09.2021г. по т.д.№ 1345/2019г., 2 т.о., като едновременно сочи и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с твърдения за противоречива практика по отношение на студентските кредити;

2. „Подзаконов нормативен акт ли е типовият договор, предвиден в чл. 6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, като акт, уреждащ правата и задълженията на Държавата и на банките, във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа?“, за който касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК;

3. „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, когато същите имат отношение към предмета на спора?“, по който въпрос поддържа произнасяне в противоречие с решение № 92/09.09.2019г. по т.д. №2481/2017г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 87/06.11.2019г. по к.т.д. №848/2017г., 1 т.о., решение № 384/29.03.2016г. по т.д. №2520/2016г.,2 т.о. и др. посочени.

Ответникът по касационната жалба - Шантуру Пиретижираджан, не изразява становище по същата и не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори относно сключването на договора за кредит, а с оглед необжалване на първоинстанционното решение от ответника, същото е влязло в сила в частта, с която ответникът Шантуру Пиретижираджан е осъден да заплати на ищцовата банка сумата от 76 769,42 лв. – главница по договора за кредит и описаните лихви. Приел е, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на § 13 т. 1 ЗЗП, като физическо лице, получило финансова услуга, непредназначена за извършване на търговска или професионална дейност. Счел е, че договорът е изготвен в писмена форма, освен на български език, и на английски език – езика на държавата, чийто гражданин е кредитополучателят, като ясно е уговорен срокът и начинът на издължаване на отпуснатия кредит: от 23.06.2014 г. до 05.02.2031 г., с 80 - месечен гратисен период, през който върху усвоената сума се начислява лихва в размер на 7 % годишно, с отложено до 05.02.2021 г. плащане /чл.4.2/, като за този период е предвидено лихвата да се капитализира годишно / чл.4.4 /. Приел е, че е уговорено погасяване на кредита на 120 равни, анюитетни вноски в размер на по 1 272,02 лв. всяка, с падеж на 5-то число от съответния месец, дължими считано от 05.03.2021 г. /чл.4.8/, при фиксирана за целия период лихва на 7 % годишно /чл.3.1/ и без дължимост на такси, комисионни и други разходи по управление на кредита.

Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният е приел, че чл. 4.4 от договора противоречи на закона и конкретно на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, чл.10, ал. 3 ЗЗД и чл. 143, т.19 ЗЗП. Съдът е посочил, че макар клаузата на чл. 4.4 от договора буквално да възпроизвежда чл. 10, ал. 2 от утвърдения от министрите на образованието и финансите на основание чл. 7 ЗКСД типов договор, то последният не представлява подзаконов нормативен акт. Счел е, че публикуването в ДВ не променя правната му природа, а одобряването му от съответните министри не може да санира нищожни клаузи по същия. Въззивният съд е посочил, че в закона не само че не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период и последващото й капитализиране към усвоената главница по време на този период, но и такава капитализация противоречи на императивните разпоредби на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, които предвиждат, че общият размер на задължението на кредитополучателя след изтичане на гратисния период включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства, и лихвата, дължима за срока на договора, като същата не може да надхвърля 7%. Съдът е отчел, че при прилагането на чл. 4.4 за капитализиране на възнаградителната лихва веднъж годишно в рамките на гратисния период от 23.06.2014 г. до 05.02.2021 г., е начислена възнаградителна лихва в размер на 26 478,87 лв., докато без капитализацията, размерът й е 23 024, 54 лв., т.е. общият размер на възнаградителната лихва за гратисния период е нараснал с 3 454,33 лв. Приел е, че с това се надвишава императивно установения максимален лихвен процент, представляващ възнаграждението на банката по конкретния кредит.

Въззивният съд е счел и че клаузата противоречи на чл. 10, ал. 3 33Д, като олихвяването на изтекли лихви е недопустимо, освен ако е предвидено в наредба на БНБ. Приел е, че използваното в нормата определение „изтекли“ лихви не дава основание за разграничение между лихви с настъпил падеж /просрочени/ и начислени в предходен период лихви, чийто падеж не е настъпил, на каквото разграничение се позовава жалбоподателят, тъй като и просрочените, и непадежиралите лихви безспорно са изтекли лихви към момента на включването им към главницата. Отчел е, че видно от текста на разпоредбата, законът изисква да има нарочна наредба на БНБ, допускаща олихвяване на лихви, каквато не е налице към датата на сключване на договора, тъй като Наредба №9/03.08.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, на който се позовава банката, е действала през периода 11.04.2008 г. – 16.05.2014 г., т.е. по време на одобряване на типовия договор, но не и при сключване на договора между страните, и не се явява наредба на БНБ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, защото в нея не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви.

Наред с горното, въззивният съд е приел и че клаузата на чл. 4.4 е нищожна и като неравноправна, договорена в противоречие с императивната разпоредба на чл.143, т. 19 ЗЗП, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част към датата на сключването му. Счел е за неоснователно позоваването от жалбоподателя на разпоредбата на §12а от ЗЗП, която е неприложима, тъй като разпоредбата на чл. 17, ал. 5 ЗКСД изрично препраща към потребителската защита по чл. 143 - 148 ЗЗП по възникнали облигационни правоотношения по този закон. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос относно това какво означава изтекли лихви по смисъла на чл. 10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализация на непросрочени лихви, не удовлетворява изискването за правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос е от фактологичен характер, тъй като отговорът му изисква да бъде обсъдено конкретно доказателство - договорът между страните и въз основа на това да бъде направена преценка за правилността на мотивирания от въззивния съд извод за нищожност на клаузата на чл. 4.4 от него, а проверката на правилността на обжалвания акт (дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД), съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба, а не на производството по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпроса не би променил правния резултат, тъй като изложените от въззивния съд мотиви, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, в последващия го период от срока на договора съобразно изготвения погасителен план, не са самостоятелно решаващи, а паралелно обосноваващи неоснователност на иска. Решаващият и водещ извод на съда е основан на разпоредбите на чл. 20, ал. 1 ЗКСД във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, възприети като ясни, непротиворечиви, ненуждаещи се от тълкуване норми, които императивно ограничават вземанията на банката по договори за кредит, подчинени на специалната уредба по ЗКСД, до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата, за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период. Спрямо този решаващ извод формулираният въпрос е неотносим. Дори да се приеме за обоснован общия критерий, не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната практика, тъй като посочената от касатора е неотносима към специалната уредба по ЗКСД. Практиката е свързана и с действието на Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.), която е неприложима към спорното правоотношение. Наред с това, дори и в цитираните от касатора решения е даден отговор, че „уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения на лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ“, но не е приложим в случая с оглед качеството на ответника - кредитополучател на физическо лице и потребител.

Вторият поставен от касатора въпрос относно характера на типовия договор, предвиден в чл. 6 ЗКСД, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл. 6, ал.1 ЗКСД типовият договор урежда правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. Следователно той не е част от конкретното кредитно правоотношение с кредитополучателя и в този смисъл въпросът се явява ирелевантен. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че независимо от характера на типовия договор, е налице противоречие на претендираната капитализирана лихва с императивни разпоредби на ЗКСД / в частност чл.20, ал.1 ЗКСД във връзка с чл. 24 ЗКСД/, поради което въпросът не удовлетворява общия селективен критерий. Не е обосновано надлежно от касатора и допълнителното селективно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е приложена твърдяната противоречива практика на въззивни съдилища, нито се сочи практика на касационната инстанция - противоречива или подлежаща на преодоляване поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството, съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Тезата на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил доводите му, че типовият договор бил подзаконов нормативен акт, противоречи на изложеното по-горе и приетото от апелативния съд, тъй като видно от решението съдът е обсъдил тези твърдения. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на доводите на страните, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл. 10, ал. 3 ЗЗД представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна не е заявено искане за присъждане на разноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение