Определение № 91 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 954/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 25945/14.12.2021 г. на Й. Д. К., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Я. П., срещу въззивно определение № 4097/18.11.2021 г. по ч. гр. д. № 2489/2021 г. на Окръжен съд - Варна. Поддържат се оплаквания, че определението е незаконосъобразно и необосновано, поради което същото следва да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени от страните доводи, като изложи собствени мотиви при постановяване на съдебния акт. Твърди се, че формулираният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 7/30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК Д. Н. М. е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 563/27.08.2021 г. по гр. д. № 276/2021 г. на Районен съд - Провадия в частта, в която е прекратено поради недопустимост производството по предявения от Й. Д. К. срещу Д. Н. М. в условията на евентуалност насрещен иск с правно основание чл. 128, ал. 3 СК за временно предоставяне на определения на Й. К. режим на лични отношения с детето Й. К. за упражняване от неговите баба и дядо - Н. К. и Д. К.. Въззивният съд е приел, че уреденото в чл. 128, ал. 1 СК право на възходящите за лични отношения с ненавършилите пълнолетие деца се осъществява по исков ред, като легитимирани ищци са бабата и дядото на детето или самото дете. Предявеният иск по чл. 128, ал. 3 СК за чужди права е недопустим на основание чл. 26, ал. 2 ГПК. Ето защо първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по, ал. 1 въззивното решение (определение) се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не се установява наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извел правните си изводи след обсъждане на въведените с въззивната жалба доводи. Съдът е приел, че жалбоподателят не разполага с активна легитимация за предявения от него иск с правно основание чл. 128, ал. 3 СК, поради което същият се явява недопустим. Следва да се посочи, че този извод на въззивния съд е в съответствие с константната практика на ВКС, съгласно която с разпоредбата на чл. 128 СК е признато самостоятелно право на бабата и дядото да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да им определи мерки на лични отношения с него, като единственото предвидено условие е това да е в интерес на детето. При искане на баба и дядо за определяне на мерки за лични отношения с него, родителите на детето задължително следва да участват в процеса /в този смисъл - решение № 135/17.04.2015 г. по гр. д. № 6467/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 110/07.06.2019 г. по гр. д. № 4085/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. Ето защо, доколкото не се установява наличие на противоречие между обжалваният съдебен акт и цитираната в изложението практика на Върховния касационен съд и Конституционния съд на Република България, този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване Въззивното определение не е очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В настоящия случай не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на определението - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Следователно на това основание не може да бъде допуснато касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.