Определение № 1691 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2112/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 957/21.01.2025 г., подадена от С. М. Х. и Н. Х. Х., чрез адвокат Г. Ю., срещу решение № 528 от 13.11.2024 г. по гр. д. № 20231200501269/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено решение № 8986 от 05.12.2022 г. и допълнително решение № 9167 от 12.10.2023 г., постановени по гр. д. № 902/2020 г. на Районен съд - Гоце Делчев, като вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на С. М. Х. и Н. Х. Х., че А. М. Х., на основание наследство и възстановено право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, е собственик на 1/6 ид.ч. от нива с площ от 1.979 дка, ІХ категория, находяща се в местността „*.“, представляваща имот № * по картата на землището на [населено място], общ. Г. Д., обл. Благоевград, при граници (съседи): имот № * - нива на [община], имот № * - нива на Ш. М. К., имот № * - нива на А. М. Д., имот № * - пасище/мера на [община], имот № * - нива на З. Ф. Б., и имот № * - нива на наследниците на И. М. Б., който имот представлява поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Г. Д., обл. Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-134/07.03.2019 г. на изп. директор на АГКК, адрес на имота: местност „*“, площ на имота: 1979 кв.м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория на земята при неполивни условия: ІХ, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, и *, и на основание приращение е собственик на 1/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 88 кв.м и разгъната застроена площ от 180 кв.м, и е осъдил С. М. Х. и Н. Х. Х. да му предадат владението върху посочените идеални части от описаните поземлен имот и сграда; отменил е нотариален акт № 14, том І, peг. № 442, дело № 9/2019 г. на нотариус В. Б., за 1/6 ид.ч. от описаните по-горе нива и построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда.

Въззивният съд, след като подробно е отразил доводите на страните във въззивната жалба и отговора на същата, е приел за установено следното:

Съгласно удостоверение за наследници с изх. № 812/25.08.2020 г. М. М. Х., бивш жител на [населено място], [община], област Благоевград, починал на 25.04.1977 г., е оставил за наследници, освен страните в производството А. М. Х. и С. М. Х., още и дъщери Ф. М. К. и С. М. З., син Е. М. Х., тримата бивши жители на [населено място], които са оставили свои преки наследници, и съпруга З. М. Х., починала на 01.08.2007 г. С решение № 1244/13.08.1996 г. на Поземлена комисия - [населено място] на наследодателя М. М. Х. са възстановени земеделски земи, между които и нива с площ от 1.979 дка в м. „*“, представляваща имот № * по картата на землището на [населено място]. Решението е влязло в законна сила на 05.09.1996 г. и е надлежно вписано в службата по вписвания на 27.02.2001 г. От така изложеното Окръжен съд – Благоевград е заключил, че преките наследници на М. М. Х. - А. М. Х., С. М. Х., Ф. М. К., С. М. З., Е. М. Х. и З. М. Х. притежават по 1/6 ид.ч. от процесния недвижим имот.

Съставен е нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 14, том І, рег. № 442, дело № 9/2019 г., на нотариус В. Б., вписан в службата по вписанията, с който С. А. Х. е признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, а именно: 5/6 ид.ч. от визираните по-горе нива с площ от 1.979 дка, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 88 кв.м. Издадено е удостоверение за търпимост № 150/11.12.2018 г. относно сградата, изградена преди 07.04.1987 г. съгласно представена нотариално заверена декларация за времето на изграждане на строежа, заверена от нотариус. Процесният недвижим имот може да се индивидуализира от приложените по делото скица № К00482/10.12.2018 г. и справка по кадастрална карта за поземлен имот с идентификатор ***. С нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 52, том I, peг. № 1366, дело № 65/2001 г. З. М. Х. е прехвърлила собствената си 1/6 ид.ч. на съсобственика С. М. Х. (в режим на СИО) от нивата с площ от 1.979 дка, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда. По делото са приложени 2 бр. нотариално заверени декларации (инкорпорирани още в приложеното нот. дело № 9/2019 г.) от част от наследниците на преките наследници - И. Р. К., Р. Р. К., декларация от 10.11.2020 г. на нотариус Е. Л., с peг. № * на НК и с район на действие PC - Г. Д., с peг. № *, и З. Р. Т., с peг. № 3568/10.11.2020 г. на същия нотариус, съгласно които още преди 12 г. наследниците са се разбрали относно собствеността на процесния имот, както и че нямат каквито и да било претенции към този имот и изградената в имота сграда. Като доказателство е приложен и снимков материал.

Въззивният съдебен състав е взел предвид събраните по делото гласни доказателства:

Посочил е, че според показанията на свидетелката Ф. Х. (дъщеря на ищеца), тя и семейството й заминали през 1992 г. за Турция и оттогава живеят постоянно там. Баща й и единият й брат са в Германия, там работят, като всяка година си идват в България. Свидетелката сочи, че имат собствена къща в [населено място]. Твърди, че мястото, за което се води делото, е на нейните баба и дядо - родителите на баща й и чичо й. Знаят, че имат някакъв дял от него. Баща й казал на чичо й да си загради мястото, тъй като същото не било заградено. Там имало и плевня, която градил нейният баща. Тази плевня била в същия имот. Баща й градил, като можело след това чичо й да е правил нещо там. Дядо й починал преди повече от 40 години. Тя била на 8-9 години и помни, че пекли тухли, а отсреща имали друга къща. Ответникът и баба й построили тази къща, след като дядо й бил починал. Тогава баща й купил друг парцел близо до спорния. Миналата година, когато дошла през отпуска си, станало въпрос, че тази къща е голяма, да се продаде и да се направи друга. Искали в този парцел да си построят къща. Тогава чичо й казал, че трябва да си купят парцел, но имотите са скъпи. От колежка в селото разбрала, че те вече нямат място в спорния имот, тъй като чичо й с трима свидетели бил взел мястото. След това се обадила на баща си. Последният дошъл от Германия и казал на чичо й да се разберат, защото имали и други братовчеди. От братовчедите й знаела, че чичо й ги заплашвал. Те не искали да се занимават, но баща й си искал неговото място. Не знае това място в коя местност се води. Твърди, че нейният чичо по някакъв начин го бил взел. Излага, че когато заминала за Турция, на чичо й къщата била построена, като баба й не й е казвала, че къщата е строила тя, преди да замине за Турция. Не помни преди колко години починала баба й, може би преди 10-13 години. Преди да почине баба й, тя живеела при чичото. Нейната баба винаги живела с нейния чичо. Баба й не била казвала, че къщата е нейна. Къщата не била нейна - те заедно я строили с чичо й. Преди да замине за Турция, горният етаж не бил построен. В момента къщата е на 3 етажа, а когато заминали за Турция били два. Само на първия етаж се живеело. Когато тръгнали за Турция, тяхната къща била построена. Тази къща нейната баба и чичо заедно я градили. Твърди, че нейните братя направили плочките в банята, чичо й ги бил закупил. Твърди, че те от къщата не претендират нищо, само баща й имал претенции за земята. Винаги, когато си идвали с баща й, ходили в къщата на чичо й и не е чувала да се карат. Парцелът целият бил заграден, винаги е бил заграден. Къщата била отпред и там имало едно място, което е за тях. Твърди, че баба й казвала на баща й, че това място е негово, но не го заградил. Баба й твърдяла, че къщата е на С., а нагоре имало друго място за тях. Сочи, че имали и друг имот в селото, стара къща, като имала спомен, че живяла там. Като направили новата къща, отишли там, но живели 2 месеца и заминали за Турция. Сочи, че никога не била чула баща й и чичо й да се карат. Не се бил карал чичо й и с другите наследници. Имало и други братовчеди, които претендирали за спорния имот, това били Ф. З., А. З., и в Турция имали също братовчед. Тези братовчеди също претендирали за имота; те твърдели, че С. ги заплашвал.

Свидетелката Н. Д. твърди, че страните имали място в м. „*“, което било 2 дка. Имало построена къща отпреди 30 години от майка им. Имали ливада, като Д. ходила там да събира сено и да бере ябълки. Знае, че това място е на майката на страните и на всички тях. Това място е от майка им, баща им на А. и С.. Заявява, че ищецът иска да вземе своя дял от спорното място, но брат му не му го дава. Цялото място го гледал ответникът С. Х., майка им също живяла там. С. построил къщата и майка им помагала. Тя починала в тази къща - от построяването й живяла там. С. построил къщата с помощта на майка му. Свидетелката не знае дали ищецът искал да построи там къща, той бил по Турция и не знае. Процесното място отпред имало ограда откъм пътя, а от другите страни си била стара ограда. От другите три страни имало ограда с тел, стара, която сигурно била още преди да се построи къщата. Сочи, че последно минала оттам миналата година. Живяла в селото 7 години след 1995 г., след това отишла в Турция за 3 месеца. През 2020 г. разбрала, че имат спорове двамата братя. Майката на страните се казвала З., тя живяла при С., на същото място. Тогава къщата била построена, двуетажна къща, не била измазана тогава, сега също. Свидетелката била на 18-20 г., когато се строяла тази къща. Не била очевидец на даване на пари от З. на С.. Не била чула лично от баба й З., която идвала при С., че тя помагала на С. за строежа на къщата. Само косвено чула, че същата помагала. Оградата, която е отпред пред къщата, била от миналата година, но кога е построена не знае. Сочи, че няма данни вуйчо й да е заплашвал някого.

Според свидетеля Р. К., майка му Ф. К. е сестра на страните по делото. Познава Ф. З., тя била дъщеря на С. и негова леля, която починала. В нормални отношения бил с тях. Не бил чувал от братовчедка му Ф. и други родственици чичо му С. да ги заплашвал да не водят дела срещу него. Той не бил чувал такова нещо и по селото. Знаел, че С. има имот, това била негова къща, която ползвал откакто свидетелят помни. Твърди, че къщата била построена от вуйчо му С.. Дори баба му З. да е давала пари за тази къща, той не знаел. Не бил чувал роднините да казват, че тази къща се строи с пари на баба му. Заявява, че къщата е около 80 кв.м, на 2 етажа, не била измазана, имала дограма, на единия етаж била алуминиева, а на другия - дървена. На долния етаж има баня, кухня. Сочи, че не му е известно вуйчо му А. да е ремонтирал нещо в къщата. Посещавал е и двете къщи на братята. А. не му споделял, че е работил нещо в процесната къща и че същата е обща. Баба му починала 2004 - 2005 г. Тя починала при вуйчо му С.. Той и жена му се грижили за нея, 5-6 години била на легло. Баба му винаги си живяла в тази къща, тя отишла в нея веднага след построяването й. К. твърди, че за 1-2 години не е живял в селото, но това било 1995 г., тогава била построена къщата на С.. А. живеел в стара къща докато се строяла процесната къща. Това било 1984 - 1985 г. Няма спомен да са имали караници, когато се строяла къщата, защото и вуйчо му А. работил на къщата, както и вуйчо му С. работил, взаимно си помагали. А. заминал за Турция 1995 г., след което 7-10 години не си идвал. Сочи, че не разбрал тогава братята да имат спор за къщата. Не бил чувал баба му да казвала, че тази къща е обща на всички. Имотът бил на С., защото той реално се грижел за имота и за баба му. Сега имотът имал по-търговски вид. Не си спомня майка му да имала претенции към този имот. Не знае братовчедите му да имат претенции. Майка му не се карала с вуйчо му С. за този имот. Имотът се намира на края на селото. Не знае колко е голям, около 1.5 дка. Твърди, че това място идва от наследство, от дядо му. Сочи още, че мястото, откакто го помни, го ползва вуйчо му С.. Вуйчо му А., след като заминал за Турция, не се върнал 7- 10 години, след това се върнал след 5 години, за да си смени паспорта. От 5 години свидетелят не бил разговарял с него; А. си идвал, но не са се срещали. К. твърди, че бил при нотариус, за да каже, че няма претенции за това място. Има брат, семейството му също няма претенции. Има леля С., която починала, не знае нейните наследници дали имат претенции за това място; не е чувал, когато са разговаряли, да имат претенции. Твърди, че през последните 5-10 години не е разговарял с тях. Къщата била построена преди вуйчо му А. да замине за Турция. В нея имало баня, ВиК.

Свидетелят С. Б. заявява, че живее в [населено място] цял живот. Познава страните по делото. Заедно строили със страните по делото. Твърди, че на ищеца му дали парцел от съвета и той строил от долната страна на пътя, а на брат му С. му изгоряла къщата. С. незаконно започнал да строи, на 50 м. Едната къща била от шосето нагоре на 30 м, а другата е на 50 м разстояние. С. започнал да строи 1985 - 1986 г., тогава започнал да строи и А.. Най-големият приятел в селото му бил ищецът А.. Твърди, че когато С. започнал да строи къщата 1986 г., А. бил на 20-30 години. С. започнал да строи, защото им изгоряла къщата. С. построил къща на етаж и половина, дори се оплакал, че го били глобили за незаконно строителство. Към онзи момент баща му не бил жив, а майка му З. била жива. Тя била болна жена и вземала много ниска пенсия и не било възможно същата да е помагала на С., като последният сам построил къщата. Свидетелят сочи, че познава сестра им С., която починала. Майка им била 5 години болна на легло, жената на ответника и дъщеря им се грижили за нея. Не бил чул С. да има претенции към тази къща. Не бил чул и другият им брат да има претенции, имат спор за старата им къща, която е 2 стаи, не се знае на кой е. Когато се строяла тази къща, се знаело, че е за С.. Това го знаели всички в селото. Мястото около къщата го ползвал С.. Не бил чул другите наследници да имат претенции към мястото. Когато ищецът дошъл от Турция, карал свидетеля да се подпише, за да си извади нотариален акт. А. си идвал почти всяка година от Турция, 15-20 години. Когато си идвал в България, Б. не бил чувал да се карат с брат си за къщата. Ходил бил и у двамата братя, ходил на ядене, на пиене, не бил чул за спор между тях. Преди 1 година от неговия приятел А. разбрал, че ще заведе дело срещу брат си и разбрал, че има спор. Свидетелят твърди, че не е чул за С. да се говори по селото, че заплашва близките си да не водят дело срещу него. Сочи, че познава Ф., дъщерята на С.. Не бил чувал Ф. да казва, че вуйчо й я заплашва да не води дела. Покрай къщата не знае да има канализация, но на улицата има. На 20 м от къщата има асфалт. Този асфалт бил поставен преди 2-3 години. Не бил разбрал оградата да е сложена, така си е от години. През този имот свидетелят минал преди 10 дни. Ограда нова не видял. Тя била във вида, в която е била преди 30 години. Твърди, че заграденото място може да има 3 дка, които ги ползва ответникът. Това място идва от баща им М. Х., неговото име носи ищецът. Мястото преди комунизма си било тяхно. След това им било върнато. Предишната година, когато ищецът си дошъл от Турция, свидетелят научил, че имат спор с брат му. Сочи, че бил при нотариус, за да свидетелства, че къщата е построена от С.. Ако е за мястото, пак е тяхно, но С. го ползва 30 години.

Съдът е кредитирал заключението от назначената съдебно-техническа експертиза. Съгласно същото видимите граници на място не са идентични точно с контура на ПИ * по кадастралната карта. Изградената масивна ограда от югозападната страна на поземления имот е извън контура му по КККР на [населено място]. Границите на поземления имот на място също се различават от границите по КККР, но обхващат контура на ПИ * – 1979 кв.м. Съгласно чл. 109 ППЗТСУ (отм.) „Строежи извън строителните граници на населеното място се разрешават при условие, че за обекта са осигурени източници на водоснабдяване, при съответно право на водоползване и електроснабдяване. В кадастралната карта ПИ * е с НТП - нива (орна земя), с трайно предназначение - земеделска територия. В имота има изградена двуетажна жилищна сграда със ЗП 88 кв.м, с РЗП 180 кв.м. Има стопанска постройка, която не е отразена на кадастралната карта, тъй като няма строителни книжа и разрешение за строеж. Видимите граници, така както са заснети на място, не са идентични точно с контура на ПИ * – 1979 кв.м, по кадастралната карта. Изградената масивна ограда от югозападната страна на поземления имот е извън контура му по КККР на [населено място]. Вратата на дворното място също е извън контура на ПИ *** по КККР. Вещото лице е констатирало, че в болшинството си овощните дървета са присадки върху съществували по различно време диворастящи дървета в имота. Наредбата за базисните цени на трайните насаждения (ДВ, бр. 81/2003 г.) не засяга и не отразява стойностите при присаждане и отглеждане на овощни насаждения. Според вещото лице пазарната стойност на имота е 56 654 лв., а на сградата – 60 700 лв., или общо 117 354 лв.

Въззивният съдебен състав е визирал, че владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг. Според оборимата презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.

Окръжен съд – Благоевград е приел, че по делото не се установява от страна на ответниците по исковата молба да са били извършени действия, с които да са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят и техните идеални части за себе си, каквото е изискването на ЗС и визираното тълкувателно решение. Посочил е, че нито един от свидетелите по делото не твърди, че ответниците са заявили пред останалите наследници - съсобственици на поземления имот, че са променили намерението, с което държат техните части от имота. Независимо, че по делото посредством свидетелските показания на свидетелите се установява фактът, че С. Х. и Н. Х. са държали имота след смъртта на родителите, не се установява, че същите са демонстрирали промяна на намерението си, с което държат имота пред останалите съсобственици на имота, като явно и по недвусмислен начин да са отрекли правата им върху имота. Построяването на къщата, поставянето на ограда и поддържането на имота са действия на обикновено управление по поддържане на съсобствен имот и не доказват промяна в намерението на ответниците да владеят не само собствената си идеална част, но и идеалните части от останалите сънаследници (в това число на ищеца по делото), по отношение на които имат само качеството на държатели. Не са налице данни по делото, че е имало случай, при който С. Х. и Н. Х. да не са допускали А. Х. в процесния имот или да са заявили ясно, че считат този имот само за свой, а не за собственост на всички наследници.

Съдът е приел за безспорно установено, че А. М. Х. е собственик на 1/6 ид.ч. от ПИ ***. С оглед на посоченото, презумпцията на чл. 92 ЗС не е оборена и собствениците на поземления имот са придобили и съответните идеални части от къщата в него. Ето защо е счел ревандикационния иск за основателен за 1/6 ид.ч. от поземления имот и сградата.

Същевременно Окръжен съд – Благоевград е изложил съображения, че след като С. Х. е бил държател на идеалните части на другите съсобственици, разпоредбите на чл. 72 - чл. 74 ЗС нямат отношение към процесния случай. Подобренията по силата на приращението увеличават дяловете на съсобствениците съобразно притежаваната от тях идеална част. Когато съсобственикът извършва подобрения като владелец на своята идеална част и държател на чуждата идеална част, отношенията се уреждат по правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, ако подобренията са направени със съгласие на другия съсобственик. В този случай подобрителят има право да получи действително извършените разходи съобразно частите в съсобствеността, а не увеличената стойност на имота. Разпоредбите на чл. 72 – чл. 74 ЗС биха намерили приложение сьгласно ППВС № 6/1974 г. само когато съсобственикът владее целия имот за себе си и не е държател на частите на другите съсобственици, а техен владелец. По делото е безспорно установено, че през времето, когато са извършени претендираните подобрения, ответниците по исковата молба не са установили владение изцяло за себе си. В хипотезите, когато съсобственикът извършва подобренията като такъв, т.е. без да е изменил намерението си, отношенията между него и останалите съсобственици се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие - чл. 61 ЗЗД, ако липсва съгласието на останалите съсобственици, съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС - ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, и съобразно правилата за неоснователното обогатяване - ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършването на подобренията. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. В случая направените подобрения изцяло попадат в хипотезата на чл. 30, ал. 3 ЗС и не могат да обосноват право на задържане.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, както и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на недопустимост на атакувания пред ВКС акт и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Задължен ли е въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение и не препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 273 ГПК.

Твърдят, че по този въпрос въззивното решение влиза в противоречие с приетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 295/19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, IV г. о.

2. Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи (сочено противоречие с р ешение № 295/19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 288/28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, ІII г. о. и др.).

3. В кои случаи въззивният съд прекратява производството по делото, поради нередовност на исковата молба (противоречие с разрешението, дадено в т. 4 от TP № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 32/24.04.2012 г. по т. д. № 100/2011 г. на ВКС, І т. о.).

4. За значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота.

Относно този въпрос се визира противоречие с решение № 55/08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., ТР № 1 /06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Жалбоподателите считат, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, предвид съществуващото в нея противоречие между обстоятелствената част и петитума, с който се иска да се признае за установено спрямо тях, че те не са собственици на повече от 2/6 ид.ч. от имотите. В тази връзка излагат, че с отрицателния установителен иск А. Х., в противоречие с нормите на ГПК, е упражнил чужди права от свое име.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.

В частност, решението не е постановено по нередовна искова молба относно разгледаните и уважени от Окръжен съд – Благоевград положителни установителни искове за собственост. Акцесорното искане по чл. 537, ал. 2 ГПК е уважено съобразно признатите на А. Х. права. Изложените съображения на жалбоподателите относно отрицателните установителни искове са ирелевантни, тъй като първоинстанционното решение е отменено в тази му част, а въззивният съд не се е произнесъл по такава претенция с решението си (нито в мотивите, нито в диспозитива си, като липсва и искане за допълването на акта му в тази част).

Предвид казаното по-горе относно допустимостта на въззивното решение, въпрос № 3 не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Четвъртият въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателите за предаване владението на имота от страна на наследодателя, а не според приетото за установено от въззивния съд. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Допълнително следва да се добави, че в случая общият наследодател М. М. Х. е починал през 1977 г. – много преди реституирането на земеделския имот и построяването на къщата - поради което няма как да е предал владението им на сина си С. Х..

По първите два свързани въпроса е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

Настоящият съд намира, че по отношение на земеделския имот – нива, въззивният съд не се е отклонил съществено от тази практика, като е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях е извел правните си изводи. Същият аргументирано е приел, че този имот е сънаследствен, като установилият фактическа власт върху имота С. Х. не е демонстрирал собственическо отношение върху припадащата се на А. Х. 1/6 ид.ч., поради което не я е придобил по давност.

Следва обаче да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която исковете по чл. 108 ЗС и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК са уважени за 1/6 ид.ч. от двуетажната масивна жилищна сграда, със застроена площ от 88 кв.м и разгъната застроена площ от 180 кв.м. Относно решението в частта му за този имот е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по свързаните въпроси №№ 1 и 2 от изложението, в частта им, отнасяща се до задълженията на въззивния съд да направи задълбочен анализ на събраните по делото доказателства.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,