Определение № 514 от 19.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищата Р. П. Й. срещу Решение № 254 от 24.11.2017г. по в.т.д.№ 301/2017г. на АС Велико Търново в частта за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно произшествие, настъпило на 29.01.2015г. за сумата 10 000лв. и в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за разликата до 25 000лв. В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК Искането е за отмяна на решението и уважаването на иска за разликата над 10 000лв. до 25 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Следва ли съдът при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди да излезе извън пределите на посочените в ППВС 4/68г. критерии като се съобрази и с конкретната икономическа обстановка в това число и нормативно определените лимити по задължителната застраховка ГОА. Поддържа се, че апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според която, при определяне на обезщетението съдът следва да се съобрази с нарастването на нормативно определените лимити по ЗЗГОА и „се ограничил в рамките на постановените от ППВС 4/68г. критерии“. 2/ Кои са елементите на фактическия състав на съпричиняването по чл.51,ал.2 ЗЗД и „представлява ли нарушаване на общоприети или опитни правила за поведение от страна на пострадалата, разположението й на мястото на произшествието преди деликвентът да е предприел каквито и да било действия, довели до произшествието и след като той предварително добре е възприел нейното място и разположение, т.е. преди да възникне опасността“. Ясно въведена допълнителна предпоставка отсъства. Посочва се, че в решение № 444 по гр.д.№ 453/2012г. състав на ІV г.о. ВКС ангажира отговорността на пострадалия за възникване на вредоносния резултат, обусловен от създадената преди това опасност от делинквента, а в конкретния случай опасността възниква от момента на привеждане на автомобила в движение, към който момент пострадалата вече се е намирала на това място и е била добре възприета.. 3/ Иска се допускане на обжалването и поради очевидната неправилност на решението. Твърдението е, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел наличието на съпричиняване от пострадалата без този факт да е доказан с допустимите доказателствени средства; че решението е необосновано както в частта за приетото съпричиняване, така и в частта, с която се намалява общият размер на обезщетението и не са изложени съображения защо определеният от Русенския ОС размер е намален наполовина. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е било безспорно, че застрахованият при ответното застрахователно дружество водач на л.а. „Ауди“, рег.№ 8169 ВВ е признат за виновен в нарушаване на правилата за движение - чл.40,ал.1 и ал.2 ЗДвП /преди да започне движение назад не се убедил, че пътят зад превозното средство е свободен, както и по време на движението назад не е наблюдавал непрекъснато пътя над превозното средство, а ако това не е било възможно, не е осигурил лице, което да сигнализира за опасност/ и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на шестнадесет годишната ищца, изразяваща се в изкълчване на дясна коленна капачка. Ударът е настъпил на 29.10.2015г. около 14 часа на автомивка в [населено място] като автомобилът е потеглил на заден ход в момент, в който момичето се е намирало в близост до задната му част на разстояние около 1 м. Когато водачът минал покрай нея и се качил в автомобила, пострадалата говорила по телефона и не възприела стартирането на двигателя. Експертизата е установила, че водачът е могъл да предотврати удара ако е имало лице, което да му сигнализира за опасността. Установено е, че ищцата е получила увреждане, изразяващо се в луксация на коленната става, при която травма се разкъсват връзките, поддържащи капачето в нормална позиция; възстановителният период е продължил 6 седмици, но при прегледа вещото лице е установило, че симптомите не са отшумели година и половина след травмата и не е настъпило пълно възстановяване на уврежданията. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Позовавайки се на ППВС №4/68г. е приела, че при определянето на обезщетението следва да се преценят обективните обстоятелства, като в случая с оглед характера на увреждането и настъпилите последици, следва да се отчете, че е причинена средна телесна повреда на млад човек, че за периода на обездвижването на крайника - за около месец пострадалата е изпитвала значителни тежести и неудобства от затруднено придвижване. Анализиран е и обективният факт - отсъствие на детето от училище и неблагоприятните последици - изоставане с учебния материал, което се отразило негативно на срочните й оценки. След обсъждане на тези конкретни обстоятелства е счетено, че справедливото обезщетение е 12 500лв. По възражението на ответника за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД въззивната инстанция е приела, че ищцата, която е била на територията на автомивка, се е намирала в опасна близост до автомобила - до удара автомобилът е изминал метър, поради което обезщетение следва да се намали с 20%. По тези съображения е прието, че подлежащата на присъждане сума, с оглед на приетото съпричиняване, е 10 000лв. Уважена е въззивната жалба на застрахователя и определеното от Русенския ОС обезщетение от 20 000лв. е намалено до сумата 10 000лв. Искането за допускане на обжалването е неоснователно. Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД в ППВС 4/68г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Поради това първият въпрос е некоректен, тъй като обективираната в постановления на ВС съдебна практика е задължителна за съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Въпросът за значението на лимитите на застрахователната отговорност при определяне на дължимото обезщетение за морални вреди е предмет на произнасяне с решение по чл.290 ГПК- № 95/2012г. по т.д.№ 916/2011г. на Първо т.о. на ВКС, съгласно което лимитите не са самостоятелен критерий за справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, тъй като обективността и правдивостта при оценка на претърпените от пострадалия неимуществени вреди не би следвало да се влияят от това, кой е ответникът, дължащ обезщетение - делинквентът или неговият застраховател, а лимитите имат отношение към отговорността само на последния; нормативно определеното ниво на застрахователно покритие не е свързано с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определя лимита на отговорността на застрахователя за срока на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития и размерът му варира с оглед броя на увредените лица; в този смисъл лимитите са само проявна форма на обществено икономическите условия, но обезщетението следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя, каквато е тезата на касатора. Настоящият състав изцяло споделя становището, че лимитите не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие. Вторият въпрос е неясен, а задължение на касатора, а не на настоящата инстанция е, да изведе правният проблем и да го постави за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение. По втория въпрос отсъства и надлежно въведена допълнителна предпоставка, което е самостоятелно основание за невъзможността за осъществяване на факултативния касационен контрол. Необосновано е и искането за допускане на обжалването на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК - поради твърдяната очевидна неправилност. Касаторът неправилно отъждествява очевидната неправилност с предпоставките за допускане до касация в хипотезата на чл.280,ал.1 ГПК. Общата предпоставка за допускане до касация на основание чл.280,ал.1 ГПК не е тъждествена на очевидната неправилност, нито последната е идентична на отменителните касационни основания по чл. 281,т.3 ГПК. Тя не се състои и в оспорването от страната на фактическите и правни изводи на въззивния състав. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е очевидна при техния прочит, а не да предпоставя детайлна проверка и анализ на доказателствата и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.