Определение № 2544 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 250/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез М. Д.- прокурор в Апелативна прокуратура- Б., против Решение №219 от 18.11.2024 г. по в.гр.дело № 285/2024 по описа на Апелативен съд- Б., в частта му, с която е било потвърдено Решение №141 от 08.05.2024г. по гр.д. № 377/2023г.по описа на Окръжен съд- Сливен в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Илиев Илиев сумата от 9500 лв.- обезщетение за неимуществени вреди вследствие на повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл.209, ал.1 от НК, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №1532/2021г. по описа на Районен съд- Сливен, както и сумата от 4300 лв.- обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени по наказателното производство разноски за адвокатски възнаграждения. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъдените в полза на ищеца обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. Илиев Илиев, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Е. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел следното: С постановление от 01.03.2021г. по ДП №202/2019г. по описа на РУ на МВР- Котел ищецът С. Илиев е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.209, ал.1 във вр. с чл.26 ал.1 от НК, като му е била взета мярка за неотклонение- подписка. След приключване на разследването Районна прокуратура- С. е внесла срещу него обвинителен акт за посоченото престъпление, по който е било образувано НОХД №1532/2021г. по описа на Районен съд- Сливен. По делото са били проведени пет съдебни заседания, като с присъда от 21.09.2022г. ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение. Така постановената присъда е била протестирана от прокуратурата, като с окончателно решение от 26.06.2023г. по ВНОХД № 21/2023г. на Окръжен съд- Сливен същата е била потвърдена и е влязла в сила. Съдът е приел, че в резултат на повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство спрямо ищеца се е влошило здравословното му състояние, като му се е наложило да търси медицинска помощ поради напрегнато състояние с невротични оплаквания, повишено кръвно налягане, бъбречни усложнения. По делото е била изготвена съдебно- психологична експертиза, според която ищецът е преживял силен дистрес и дълго време е считал за реална възможността да получи осъдителна присъда. Това субективно възприятие обяснява притесненията и хипертоничните кризи, задълбочили се и в други здравословни проблеми. Ищецът е приемал медикаменти: антидепресанти– тритико, медикамент за снижаване на тревожността– клоназепам; за премахване чувството на безпокойство– леваксан и медикамент за нормалното функциониране на нервната система– невроверт. Според вещото лице това води до извода, че нервната система на ищеца е била поставена под високо напрежение и за да се справи с възникналите по време на висящността на наказателното производство притеснения той е следвало да бъде подложен на медикаментозна терапия, за да бъде облекчено състоянието му. Вещото лице е заключило, че психичният ресурс на ищеца за справяне с напрежението е бил изчерпан и процесното производство е успяло да го сломи окончателно. Макар и трайни патологични изменения на психиката на Илиев да не са настъпили, то следи от такива има. Емоционалните проблеми не са преодолени, не се наблюдават проявления, характерни за тежко психично разстройство. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е установил, че ищецът е строителен предприемач, занимаващ се със строителство от 2006г. След като се разчуло, че е подсъдим, съдружниците му се отдръпнали от него, тъй като у тях възникнало съмнение за добросъвестното му отношение към общата работа, след като е привлечен като обвиняем и подсъдим за измама. Настъпил отлив на клиенти, загубил обичайните си контакти, затворил се в себе си, влошил се съня му, станал неспокоен, сънувал кошмари и халюцинирал, че го вкарват в затвора, влошили се отношенията със съпругата му и дъщеря му. При така установените факти съдът е приел, че в резултат на воденото срещу ищеца за период от 27 месеца наказателно производство той е търпял неимуществени вреди, които се изразяват в трайно негативно отражение в психиката му, дискомфорт в социалните и лични контакти, накърняване на неговата чест и достойнство. Приел е, че за същите на основание чл.4 от ЗОДОВ във връзка с чл.52 от ЗЗД следва да му се определи обезщетение в размер на 9500 лв. За основателна е приета и претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 4300 лв., представляващи заплатени от него възнаграждения за адвокат в наказателното производство- по приложените договори за правна помощ по досъдебното производство и делата пред районния и окръжния съд. Съдът е приел, че доколкото в договорите за правна помощ е отразено, че възнагражденията са били заплатени, то това е достатъчно, за да се приеме, че ищецът е направил претендираните от него разходи за заплащане на адвокатски възнаграждения. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК, като твърди, че решението на Апелативен съд- Б. е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди, че решението е в противоречие със задължителната съдебна практика на съда, изразена в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, относно определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане и т.19 на Тълкувателно решение №1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК относно изискването към мотивите на въззивния съдебен акт и тяхната пълнота и обоснованост с всички обстоятелства по делото, както и с основаната на тях практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК /решение № 25 от 11.02.2014г. по гр.дело № 5302/2013г., III г.о. на ВКС; решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр. дело № 812/2015 г., III г. о. на ВКС; решение № 172 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 4357/2016 г., IV г. о. на ВКС; решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 60243 от 01.11.2021 г. по гр.д. № 1099/2021 г., IV г. о. на ВКС и др.- относно изискванията към понятието „справедлив размер“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; решение № 539 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г., III г. о. на ВКС, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., на IV г. о. на ВКС- относно икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната ни като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди; решение № 256 от 04.11.2015 г. по гр. д. № 1277/2015 г., III г. о. на ВКС- относно изискванията към доказателствата, обезпечаващи наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди; решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.дело № 78/ 2011г., III г.о. на ВКС и решение № 321 от 26.11.2014г. по гр.дело № 2516/2014г., IV г.о. на ВКС- относно изискванията към съдебните мотиви и задължението да бъдат посочени и обсъдени всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и значението им за размера на тези вреди/. Твърди се, че обезщетението от 9 500 лева за неимуществени вреди не удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи, поради което се явява в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая поставените от касатора в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищеца. Взел е предвид възрастта на ищеца, характера и тежестта на повдигнатото срещу него обвинение, продължителността на воденото наказателно производство, извършваните по същото процесуални действия спрямо ищеца и броя на проведените съдебни заседания, както и негативното отражение на последното върху здравословното състояние, семейния живот, социалните контакти и професионалната дейност на ищеца. Макар и да не е посочено изрично в решението, при определяне на размера на обезщетението съдът е отчел и социално- икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 9500 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на определения размер на обезщетението липсва противоречие между обжалваното решение и цитираните в изложението съдебни актове на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по посочените от касатора дела не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Според настоящия състав на съда не са налице основанията и на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2000 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,