Определение № 50393 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1960/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "ВГ - 1" ЕООД със седалище в [населено място] и по частна касационна жалба на "Енерго-Про Продажби" АД със седалище в гр. Варна. С касационната жалба на "ВГ - 1" ЕООД е обжалвано въззивно решение № 53 от 24.02.2022 г., постановено по в. т. д. № 736/2021 г. на Апелативен съд - Варна, в частта за потвърждаване на решение № 260 от 04.08.2021 г. по т. д. № 1147/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от "ВГ - 1" ЕООД против "Енерго-Про Продажби" АД обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 63 745,03 лв. - неплатена продажна цена за м. септември 2017 г. на произведена в количество 307,626 MWh електрическа енергия от ВтЕЦ "ВГ-7" по договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, съгл. фактура № 106/11.10.2017 г. и дебитно известие № 107/31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 09.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, 17 901,82 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 63 745,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до 07.10.2020 г., 59 163,92 лв. - неплатена продажна цена за м. октомври 2017 г. на произведена в количество 192,380 MWh /по цена, определена преди достигане на 2 250 ефективни часа/ и 100 МWh /по цена, определена след достигане на 2 250 ефективни часа/ електрическа енергия от ВтЕЦ "ВГ-7" по договор за изкупуване на електрическа енергия и фактура № 108/31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 09.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, и 16 615,22 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 59 163,92 лв. за периода 01.01.2018 г. до 07.10.2020 г. Решенията са постановени при участие на "Национална електрическа компания" ЕАД като подпомагаща страна на ответника "Енего-Про Продажби" АД. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съд, са допуснали нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС са отказали да спрат производството по делото при наличие на друг преюдициален спор - висящото пред административен съд производство за проверка на законосъобразността на решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Неправилността на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма за заплащане цената на произведена от ВяЕЦ електрическа енергия и е приложил неправилно последиците от отмяната на решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР; че въззивният съд неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение СП-5 на КЕВР по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК; че въззивният съд не е взел предвид установената преди законодателната промяна практика в отношенията между страните, съобразена с чл. 18, ал. 4 от договора, за последователно прилагане и на двете преференциални цени, определени с т. 8 и т. 9 на приетото от ДКЕВР Решение № Ц-10/2011 г.; че въззивният съд не е обсъдил твърденията за неизпълнение на задълженията на ответника по договора за изкупуване на електрическа енергия и не е изложил подробни мотиви за отхвърляне на исковете. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за въпроса по т. 1 - че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч. т. д. № 2479/2020 г. на II т. о., определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. о., определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 340 от 22.07.2019 г. по ч. т. д. № 1250/2019 г. на I т. о., определение № 456 от 03.08.2015 г. по ч. т. д. № 1826/2015 г. на II т. о. и определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о.: " 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му; 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор". Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в касационната жалба се сочи вероятна недопустимост на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, с доводи, че въззивният съд е постановил решението си при наличие на процесуална пречка за разглеждане на спора по същество, а именно - основание за спиране на делото до приключване на преюдициалното производство пред административен съд. Ответникът по касация "Енерго-Про Продажби" АД със седалище в [населено място] и подпомагащата страна "Национална електрическа компания ЕАД със седалище в [населено място] изразяват становища за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмени отговори, депозирани в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В отговора на ответника е заявено искане за присъждане на разноски, отразени в списък по чл. 80 ГПК. Частната касационна жалба на "Енерго-Про Продажби" АД е насочена срещу частта от въззивното решение, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 248 ГПК, с която е оставена без уважение частната жалба на "Енерго-Про Продажби" АД срещу определение № 1227 от 23.09.2021 г. по т. д. № 1147/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което е отхвърлена молба на "Енерго-Про Продажби" АД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В жалбата се навеждат оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на чл.78, ал.5 ГПК, чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е приел, че при предоставена адвокатска защита по повод на предявени обективно съединени искове минималният размер, до който може да бъде намалено адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, се определя/изчислява върху сбора от цената на исковете, а не на база цената на всеки отделен иск. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпроса „Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 от Закон за адвокатурата при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно кумулативно съединени осъдителни оценяеми искове - като едно възнаграждение на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно“. Според частния жалбоподател, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие с произнасянето в други актове на ВКС - определение № 56/06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на I г. о. и определение № 178/05.03.2019 г. по гр. д. № 3320/2018 г. на IV г. о. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба "ВГ - 1" ЕООД, а подпомагащата страна "Национална електрическа компания“ ЕАД не е заявила становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба и частната касационна жалба са допустими - подадени са от надлежни страни в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Апелативен съд - Варна е приел, че страните не спорят по установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, които съставляват фактическо основание на предявените искове: Ищецът „ВГ - 1“ ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници - вятърна електроцентрала с обща инсталирана мощност 2000 kW, присъединена към електроразпределителната мрежа по силата на договор за присъединяване № 857/10.09.2008-3107-ВГ-19.11.2008-4066-ВГ-12.11.2009 г., сключен с "Е.ОН България Мрежи" АД. Ответникът "Енерго-Про Продажби" АД е титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с електрическа енергия № Л-139-11/13.08.2004 г. Лицензията е издадена от компетентния за това орган ДКЕВР (по-късно КЕВР) и е допълнена с последващо решение № И1-Л-139/09.12.2013 г. Като краен снабдител по силата на чл. 31 ЗЕВИ ответникът е задължен да купува електрическата енергия, произвеждана от възобновяеми източници, като част от електрическата енергия се заплаща по преференциални цени, определени от КЕВР, а друга част по цени за излишък. Подпомагащата страна "Национална електрическа компания“ ЕАД е титуляр на лицензия за извършване на дейността обществен доставчик на електрическа енергия № Л-147-13/17.12.2004 г., издадена от ДКЕВР, и по силата на чл. 94 ЗЕ е задължена да купува от крайния снабдител "Енерго-Про Продажби" АД количествата електрическа енергия, която дружеството е закупило по силата на чл. 31 ЗЕВИ, по цената, по която е закупена от производителя. Ищецът и ответникът са обвързани от валидно правоотношение по договор за изкупуване на ел. енергия, от който за ответника е възникнало задължение да изкупува произведената от ищеца електрическа енергия за срок от 15 г. срещу цена, определена в чл.18 на договора с препращане към Решение № Ц-04/30.03.2009 г. на КЕВР - 189 лв./mWh., а след достигане на 2 250 пълни ефективни годишни часове на работа на електроцентралата - 172 лв./mWh. Според чл. 18, ал. 2 от договора, в случай, че с решение на компетентния орган преференциалната цена за изкупуване бъде променена, тя се прилага между страните от датата на влизане в сила на решението, без да е необходимо подписване на допълнително споразумение. По време на действие на договора между страните произведената от ищеца ел. енергия до достигане на нетното специфично производство /НСП/ е изкупувана от ответника по преференциалната цена, определена в т. 8 от Решение Ц-10/30.03.11 г. на КЕВР. Фактурите и дебитните известия, в които са отразени претендираните от ищеца суми за дължима цена за м. септември и м. октомври 2017 г., са получени в счетоводството на ответника и въз основа на тях последният е извършил частични плащания, съответстващи на фактурираните от производителя количества ел. енергия, изкупена по цена за излишък на свободен пазар за количествата, надхвърлили определеното в Решение № СП-1/31.07.2015 г. НСП в размер на 2 000 МWh за ВяЕЦ с инсталирана мощност 1 kW, работещи до 2 250 часа. Съобразявайки твърденията, възраженията и правните доводи на страните, въззивният съд е преценил, че спорният въпрос по делото е как се определя цената на произведената ел. енергия от възобновяем енергиен източник - ВяЕЦ, работеща до и над 2250 часа в рамките на едногодишен период, при НСП над 2 000 kWh до 2300 kWh - като преференциална по т. 8 и/или т. 9 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. и т. 1.7 и/или т. 1.8 от Решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, или по цена за излишък на балансиращия пазар, на основание чл. 31, ал. 5, т. 2 ЗЕВИ, и съответно дали една централа, след изменението на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемане на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т. 1.7 и т. 1.8 от Решение № СП-1/31.07.2015 г. За да разреши спора, въззивният съд е анализирал приложимата в отношенията между страните правна уредба, действаща през исковия период. По аргумент от чл. 2 ЗЕ съдът е приел, че пазарните отношения по повод производство и изкупуване на ел. енергия се регулират от специфични норми, поставящи рамка на свободата на договаряне в обществен интерес. От съдържанието на приложимите законови разпоредби съдът е направил изводи, че при започването на производството на енергия от процесния възобновяем източник е действал ЗВАЕИБ (отм. 03.05.2011 г.), който е предвиждал за срок от 15 години изкупуване на цялото производство по преференциални цени, формирани от 80% от средните цени на пазара, с добавка за стимулиране на този вид производство, определяна периодично от ДКЕВР по критерии в зависимост от вида на първичния енергиен източник; С новия ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 35/2011 г., в сила от 03.05.2011 г.), наред със стабилизирането на инвестициите с неизменна изкупна преференциална цена на производството в рамките на дългосрочните договори за изкупуване, е създадена и възможност за договаряне на произведени количества на свободен и балансиращ пазар; С ПЗР на ЗЕВИ са съхранени отношенията с досегашните производители, като е запазено действието на дългосрочните договори за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници по преференциална цена за изкупуване, действаща към датата на влизане в сила на закона; За конкретното правоотношение преференциалните цени са били определени с Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на регулаторния орган в два варианта, приложими съобразно специфичен за този вид производство критерий - наличен ресурс на първичния източник, в размер на 188,29 лв./ МWh за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа, и в размер на 172,95 лв./ за ВяЕЦ, работещи над 2250 часа годишно; С чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ е въведена промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник ел. енергия, като е ограничено преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, с въвеждането на праг "нетно специфично производство", до който крайният снабдител е задължен за изкупи ел. енергията по преференциални цени, а остатъкът от производството - по цена за излишък на балансиращия пазар; С Решение № СП-1/31.07.2015 г. Регулаторният орган е запазил разграничението според годишни часове работа, посочвайки различни обеми на НСП за централи, работещи до и над 2 250 часа годишно, въз основа на същия определящ специфичен критерий за този вид производители (наличен ресурс на първичния енергиен източник). Въззивният се е произнесъл, че чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения. Същевременно съдът се е позовал и на формираната по повод на сходни правни спорове съдебна практика, в която се е наложило разбирането, че ако се допусне един и същ производител да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, би се стигнало до получаване на приход от производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите, което би обезсмислило въведената от законодателя нова правна регулация, целяща ограничаване на приходите над нормираната обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. Въззивният съд е констатирал, че с Решение № 1115/28.01.2019 г. по адм. д. № 5284/2018 г. на ВАС, IV отд., е оставено в сила Решение № 1177/23.02.2018 г. по адм. д. № 8522/2015 г. на АССГ в частта, с която е отменено Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР по т. 1.7, с която е определено НСП на ел. енергия, възприето като база за определяне на преференциалните цени в Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР, за 2 000 kWh - 188,29 лв./MWh, без ДДС, за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 часа. Във връзка с цитираното решение съдът е изложил съображения, че съгласно § 17 ПЗР ЗЕВИ за регулаторния орган в лицето на КЕВР съществува задължение да приеме решение, с което да установи НСП на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ; С отмяната по съдебен ред на Решение № СП-1/31.07.2015 г. в съответната част е възникнала необходимост регулаторът да изпълни вменените му със закон задължения и да установи НСП на ел. енергия за преференциалните цени по Решение № Ц-10/30.03.2011 г. По делото не е имало спор, че с Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи работещи до 2 250 часа по т. 8 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР във връзка с Решение № Ц-13/28.06.2006 г. Въпреки, че към момента на разглеждане на спора посоченото решение на КЕВР все още не е било влязло в сила, въззивният съд е приел, че съгласно уреденото в чл. 13, ал. 9 ЗЕ предварително изпълнение на решенията на регулаторния орган същото е породило своето действие от момента на приемането му (в хода на производството пред първоинстанционния съд) и следва да бъде съобразено при разрешаване на спора на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Във въззивната жалба дружеството - ищец е поддържало оплакване за наличие на процесуална пречка за разглеждане на спора по същество - основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството до приключване на производството по обжалване на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР. Оплакването е преценено от въззивния съд като неоснователно по следните съображения: В § 17 ПЗР ЗИДЗЕ е предвидено, че „в срок до 31.07.2015 г., в съответствие със ЗЕВИ, КЕВР приема решение, с което установява НСП на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизане в сила на този закон.“ В изпълнение на законово задължение, с решение № СП-1/31.07.2015 г., КЕВР е определила нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-10/30.03.2011 г. Оспореното по съдебен ред Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР е издадено след отмяна на Решение № СП-1/31.07.2015 г. в частта по т. 1.7, в изпълнение на законовото задължение на регулатора да приеме решение за установяване на НСП на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ; В АССГ са образувани множество дела срещу Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, с което е установено, считано от 31.07.2015 г., НСП на ел. енергия в размер на 2 000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 часа, по т. 8 от Решение Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР във връзка с Решение № Ц-13 от 28.06.2006 г., като спорът пред административния съд е концентриран върху тълкуването и прилагането на индивидуален административен акт, относим към определяне на преференциалните цени за изкупуване на ел. енергия от възобновяеми източници; Евентуалната отмяна на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР сама по себе си няма да даде отговор в значима за спора по гражданското дело насока, в какъвто смисъл са мотивите към определение по т. д. № 2655/2018 г. на ВКС, І т. о., в които е прието обратно действие на отмяната на решенията на КЕВР с характеристиките на индивидуален административен акт. В съответствие с изложените съображения въззивният съд е приел, че висящото пред административен съд производство няма преюдициално значение за изхода на спора по конкретното дело и че липсва основание за спиране на делото в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В зависимост от възприетото разрешение на спора въззивният съд е формирал крайния решаващ извод, че като е заплатил на ищеца по преференциални цени, приложими за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа годишно, произведено количество ел. енергия, равняващо се на НСП до 2000 kWh, а останалото количество произведена през исковия период ел. енергия - по цени за излишък на балансиращия пазар, ответникът е изпълнил точно задълженията си по договора за изкупуване на ел. енергия и не дължи на ищеца разликата до претендираните с предявените от ищеца изкове цени за изкупени количества над 2000 kWh до 2300 kWh. Поради изложеното въззивният съд е потвърдил решението на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от „ВГ -1“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби“ АД осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора – ищец "ВГ - 1" ЕООД: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се е позовал и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. От формулираните в изложението въпроси, за които се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, само два въпроса - тези по т. 1 и т. 6, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящия пред административен съд спор за проверка на законосъбразността на Решение № СП-5/2019 г. на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение. Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл принципно задължението на гражданския съд за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, а е приел, че евентуалната отмяна на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР от административния съд би била без значение за изхода на гражданскоправния спор с оглед предвиденото в чл.13, ал.9 ЗЕВИ предварително изпълнение на решенията на регулаторния орган от категорията на обжалваното. При така изложените мотиви поставените въпроси не могат да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпросите по т. 1 и т. 6 от изложението не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на посочените от касатора въпроси, значими за изхода на делото, е даден във формираната по аналогични спорове практика на ВКС, обективирана в служебно известни на съдебния състав актове - определение № 597/30.09.2019 г. по ч. т. д. № 1628/2019 г. на І т. о., определение № 241/28.05.2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г. на І т. о., определение № 236/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № 60293/01.08.2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60275/21.07.2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о., определение № 60429/22.11.2021 г. по ч. т. д. № 1251/20121 г. на II т. о., решение № 60130/31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., решение № 60073/16.11.2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16.08.2022 г. по т. д. № 2108/2020 г. на І т. о. и др. В цитираните съдебни актове е прието, че когато по силата на закона - чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен; Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на КЕВР - в случая Решение № СП-5/28.03.2019 г., не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия; Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решението на КЕВР - в случая Решение № СП-5/28.03.2019 г., а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императива на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т. ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е релевирал като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, процесуалната недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от несъобразяване на висящото пред административен съд производство по обжалване на цитираното решение на КЕВР и от неприлагане на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, задължаваща съда да спре разглежданото от него дело при висящ пред друг съд правен спор с преюдициално значение за изхода на спора. След преценка на поддържаните в касационната жалба доводи съставът на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в ТР №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая допустимостта на въззивното решение е обусловена от действителното наличие на преюдициален спор, но въззивният съд, съобразявайки фактите по делото, е отрекъл такъв спор да съществува и да поражда основание за спиране на производството по исковете с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД в хипотезата на чл. 229, ал. 1, пр. 4 ГПК. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е в съответствие с формираната от ВКС практика по приложението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ след изменението, обн. ДВ бр. 56/24.07.2015 г., според която след посоченото законодателно изменение общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар; С издадените на основание §17 ПЗР ЗИДЗЕ актове КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решения на ДКЕВР, нетно специфично производство; Спирането на производството по гражданското дело поради висящност на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, и съответно представлява недопустим правен резултат. При възприетото от въззивния съд разрешение на процесуалния въпрос относно наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК, съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 736/2021 г. на Апелативен съд - Варна в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „ВГ - 1“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби“ АД искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът - ищец следва да заплати на ответника по касация направените пред касационната инстанция разноски в размер на 6 948 лв. - адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), уговорено в договор за правна защита и съдействие № 23043/05.07.2022 г. и заплатено по банков път с преводно нареждане от 15.07.2022 г. По искането на ответника „Енерго-Про Продажби“ АД за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 248 ГПК: С постановеното въззивно решение Апелативен съд - Варна е потвърдил определението на Окръжен съд - Варна по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на „Енерго-Про Продажби“ АД за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта относно присъдените на дружеството - молител разноски за производството пред първата инстанция. Въззивният съд е констатирал, че след направен извод за прекомерност на заплатеното от ответника на процесуалния му представител по делото адвокатско възнаграждение, претендирано под формата на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, първоинстанционният съд е намалил възнаграждението до 5 615 лв. с ДДС, съобразявайки минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиден за общия материален интерес по делото, като с обжалваното определение по чл.248 ГПК е отказал да измени решението си в частта за разноските и да присъди възнаграждение, изчислено на база материалния интерес по всеки отделен иск. За да потвърди обжалваното пред него определение, въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд относно базата за изчисляване на адвокатското възнаграждение при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Изложил е съображения, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК изисква преценка от страна на съда на правната и фактическа сложност на спора, както и съобразяване на материалния интерес по делото, който при предявени оценяеми искове се определя като сбор от цената на всички искове, а за минимален размер на възнаграждението, до който е ограничено приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, се счита размерът по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. В съответствие с изложеното и след като е преценил, че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение правилно е редуцирано до определения съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата минимален размер от 5 615 лв. с ДДС, въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за отхвърляне на молбата по чл.248 ГПК. С оглед мотивите на въззивния съд поставеният от частния жалбоподател въпрос „Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 от Закон за адвокатурата при направено възражение за прекомерност, по дело, чийто предмет са няколко обективно кумулативно съединени осъдителни оценяеми искове - като едно възнаграждение на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно“ е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По поставения въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора определение № 56/06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на I г. о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1840/2021 г. на II т.о., определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на II т. о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на I т. о., определение № 404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на IV г. о. и решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на IV г. о. В цитираните съдебни актове е прието, че на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, минималните адвокатски възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове; Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от наредбата трябва да тълкува във връзка с чл. 2, ал. 5, като при прилагането й следва да се вземе предвид вида на съединяване на исковете; Под "материален интерес" по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се има предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, като за всеки от съединените искове поотделно се определя минимално възнаграждение. В мотивите към определението по ч. т. д. № 1840/2021 г., постановено по повод на идентичен правен спор, е пояснено, че при претендирани размери за заплащане на допълнителен размер на цена за доставена електроенергия за два месеца не става въпрос за обективно съединяване на искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена за всеки месец, тъй като основанието на иска е един договор и се търси заплащане на цена на доставки по него, поради което цената на иска за реално изпълнение се формира от стойността на доставките за двата месеца, а обективно съединяване е налице между иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и иска за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за период преди исковата молба. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по релевантния за изхода на делото - в частта относно разноските за производството пред първата инстанция, правен въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС. Поради това е налице поддържаното от ответника - частен жалбоподател основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението (в частта, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248 ГПК) до касационно обжалване. По съществото на частната касационна жалба: С исковата молба на „ВГ-1“ ЕООД са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска - иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на цена, дължима за произведена и изкупена в изпълнение на сключен договор електроенергия от възобновяем източник през м. септември и м. октомври в размер общо на 122 908,95 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху претендирана като дължима цена в размер общо на 34 517,04 лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между „Енерго-Про Продажби“ АД и процесуалния му представител по делото (09.12.2020 г.), минималното адвокатско възнаграждение за защита срещу иска по чл.79, ал.1 ЗЗД е в размер на 3 988,18 лв., а за защита срещу иска по чл.86, ал.1 ЗЗД - в размер на 1 565,51 лв., или общо 5 553,69 лв. без ДДС, съответно 6 664,43 лв. с ДДС. Настоящият състав на ВКС споделя практиката в цитираното по-горе определение по ч. т. д. № 1840/2021 г. и с оглед на нея намира за неоснователен довода на частния жалбоподател, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно размера на претендираната сума за главница по всяка една от посочените в исковата молба фактури, а не от аритметичния сбор на претенциите по фактурите, респ. на претендираното обезщетение за забава. Въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, е приел неправилно, че минималното адвокатско възнаграждение на ответника следва да бъде намалено до размера, предвиден в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за материален интерес, формиран като сбор от цената на четири обективно съединени иска. Редуцирането на възнаграждението (предпоставките за което не се оспорват от ответника - жалбоодател) не е съобразено с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от наредбата и с обстоятелството, че по делото са предявени два обективно съединени осъдителни иска, за защита срещу които се дължи отделно възнаграждение, изчислено по правилата на чл. 7, ал. 2 от наредбата, съответно 3 988,18 лв. по иска за реално изпълнение и 1 565,51 лв. по акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Пред инстанциите по същество не е имало спор относно правото на процесуалния представител на ответника да начисли и получи адвокатско възнаграждение с ДДС, поради което редуцираният на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размер на възнаграждението за защита срещу двата иска се дължи ведно с 20 % ДДС. В заключение, след прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, които ищецът дължи на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за производството пред първата инстанция, са в размер общо на 6 664,43 лв. с включен ДДС. По изложените съображения решението на Апелативен съд - Варна по в. т. д. № 736/2021 г. следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД срещу постановеното от Окръжен съд - Варна определение по чл.248 ГПК, и вместо него да бъде изменено решението по т. д. № 1147/2020 г. на Окръжен съд - Варна в частта за разноските с осъждане на „ВГ - 1“ ЕООД да заплати на „Енерго-Про Продажби“ АД още 1 049,43 лв. - разноски по чл.78, ал.3 ГПК (наред с присъдените с решението 5 615 лв.). Разноски във връзка с частната касационна жалба не следва да се присъждат, тъй като определението по чл.248 ГПК не е от категорията съдебни актове по чл.81 ГПК и производството по обжалването му няма самостоятелен характер, обуславящ присъждане на разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,