Определение № 418 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1042/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 27.11.2019г. по гр.№1864/2019г. на ОС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.55 и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят – С. П. А., чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговр на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно.Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следвада се допуска. С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените искове от – С. П. против Д. В. за осъждане на последната да му заплати сумата от 9 600 /девет хиляди и шестотин/ лева получени без основание от нея по невъзникнало облигационно правоотношение по предварителен договор за покупко – продажба на недвижи имот находящ се в [населено място], както и сумата от 2 913.08 лева – мораторна лихва върху главницата считано от 16.09.2015г. до 09.09.2018г., чл. 55, ал.1, пр.1-во ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД Прието е за установено, че по силата на сключен предварителен договор за покупко – продажба от 15.09.2015 година, продавачът – Д. В. се е задължила да прехвърли в полза на ищеца-жалбоподател, собствеността върху недвижим имот, а именно: ПИ с идентификатор ... с площ от 600 кв.м. находящ се в [населено място], заедно с намиращата се в него сграда с идентификатор .... Установено е, че съгласно чл.2, б.А от договора ищецът следва да заплати на продавача сумата от 9 600 лева авансово на 15.09.2015г. като капаро/задатък/, а останалата част от продажната цена възлизаща на 40000лв. общо следва да се заплати при сключването на окончателния договор. Констатироно е, че с платежно нареждане от 16.09.2015 година С. П. е превел по банкова сметка девет хиляди и шестотин лева, на основание – аванс по предварителен договор от 16.09.2015г. за закупуване на недвижим имот. Установено е с оглед направено от ответницата възражение в отговора на исковата молба, че с договор за цесия от 03.01.2017 година жалбоподателят е прехвърлил на „Зенит БГ Груп“ ЕООД, парично вземане срещу длъжника Д. В. произтичащо от предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от 15.09.2015г., с дължимо връщане на капаро в размер на 9600 лева, платено на 16.09.2105г, като размера на прехвърленото вземане възлиза е 19200 лева, посочено като стойността на двойния размер на предаденото капаро. От представеното уведомление от 04.01.2017 година е прието за установено, че жалбоподателят е уведомил ответницата, че на 03.01.2017 година е прехвърлил вземането си към нея произтичащо от предварителен договор за покупко – продажба на недвижи имот, в общ размер на задължението от 19200 лева, в полза на „Зенит БГ Груп“ ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], като е посочил, че не притежава никакви права върху вземането и че изплащането следва да е в полза на „Зенит БГ Груп“ ЕООД. Установено е, че на 10.09.2018г. Цедент и Цесионер са се споразумели, че прекратяват по взаимно съгласие договора за цесия, но не поради неизпълнение, а по други останали неизяснени в хода на процеса причини, както и че цесионерът не е получил изпълнение от длъжника към датата на разваляне на договора за цесия, както и че новият факт – прекратяването на договора за цесия, не е бил съобщен на ответницата. При тези данни, съдът като се е позовал и на даденото тълкуване в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК, че когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, то аналогично – прекратяването на договора за цесия също следва да е подкрепено с доказателства за уведомяване на длъжника, т.к. същия следва да знае в полза на кого е задължен да престира. Съдът е приел, че факта на прекратяване на договора за цесия не е станал известен на ответната страна, поради което за нея не съществува задължение за връщане на процесната сума на жалбоподателя и е отхвърлил предявения от него иск с правно основание чл.55 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като изложи собствени мотиви, за задължението на съда да изложи мотиви защо приема, че цесията е съобщена на длъжника, следва ли съдът да се произнася по въпрос съобщено ли е на длъжника прекратяването на договор за цесия, когато той не е направил такова възражение, може ли да се приеме, че право да уведомят длъжника за прекратяване на договор за цесия имат и двете страни по него, при прекратяване на договор за цесия по взаимно съгласие следва ли ли да се извърши уведомяване от цедента или цесионера на длъжника и може ли предявяването на иска да се счита за такова уведомяване. Поддржа,че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е очевидно неправилно, тъй като съществено са нарушени процесуалните правила и неправилно е приложен материалния закон Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. В практиката на ВКС, обективирана в решение №242 от 21.03.2019 г. по т.д.№3097/2017 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, се посочва, че с договорът за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане и съглашението между цедента и цесионера /нов кредитор/ е облигационно, води до преминаване на правото от едно лице към друго в отношенията между тях и по правило това е моментът на сключване на договора за прехвърляне на вземането, като длъжникът не е страна по последния, но последиците на този договор го засягат, тъй като с него се променя лицето, комуто трябва да изпълни задължението си. Посочва се, че от момента на съобщаването от цедента за станалата цесия длъжникът е уведомен както за наличието на договор за прехвърляне на вземането, така и за личността на новия кредитор, както и че към договора за прехвърляне на вземане намират приложение всички общи правила за сключване, изменение или прекратяване, респ. разваляне на договора. Изразено е разбиране, че договорът за цесия може да има съдържание, определено в рамките на договорната свобода на основание чл.9 ЗЗД по волята на страните по него – цедент и цесионер, в него могат да бъдат посочени обстоятелства, при настъпването на които договорът да се счита за прекратен, респ. да са поети задължения, при неизпълнение на които изправната страна има право да развали договора за прехвърляне на вземания съобразно правилата на чл.87, и сл.ЗЗД и тъй като съществуващата нормативна уредба не регламентира изрично последиците спрямо прехвърленото вземане при прекратяване или разваляне на цесията, същите могат да се уговорят в договора между стария и новия кредитор, а при липса на такава клауза, приложение следва да намерят общите правила на облигационното право. Посочва се, че хипотезите на разваляне, респ. сбъдване на прекратително условие с последиците на чл.88 ЗЗД, респ.чл.25, ал.2 ЗЗД не са идентични на обратно цедиране на вземане, което вече е било придобито по реда на чл.99 ЗЗД. Спрямо тях липсва нормативно изискване последният известен на длъжника кредитор да съобщи за развалянето, респ. прекратяването на цесията, поради което съобщението може да бъде направено както от цесионера, така и от цедента. В практиката, изразена и в решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се приема, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане и когато се касае до промяна в титуляра на вземането, като с оглед принципа за относителното действие на договора, на осн. чл.21 ЗЗД и изложените по-горе съображения за защита интересите на длъжника при цесия, промяната в нея следва да му бъде съобщена, за да има действие спрямо него и до уведомяването на длъжника за развалянето, респ. прекратяването на договора за прехвърляне на вземането, надлежен кредитор за длъжника се явява цесионерът. Съдът, анализирайки събраните по делото доказателства, доводите на страните и съобразявайки се с трайната практика на ВКС, е приел, че жалбоподателят не е доказал ответницата да е узнала за прекратяване на договора за цесия до предявяване на исковата молба, а доколкото този факт е съобразен от съда като такъв от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК, то правилността на тази преценка не променя факта, че не е направено възражение, нито са представени доказателства от страна на ищеца за развалянето на сключения между него и ответницата предварителен договор, по силата на кой последната задържа процесната сума на правно основание, поради което искът за връщане на същата правилно е отхвърлен като неоснователен. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Съдът не е приложил несъществуващ закон, нито е приложил превратно, противно на вложения смисъл правна норма. В решението са изложени логични мотиви, които съдържат обсъждане на спорните фактически въпроси и решаващите за изхода на делото правни въпроси, вкл. доводите на страните. Съдът не е нарушил основополагащите процесуални правила и принципи, включително не е накърнил правото на защита на страната. Предвид изложените съображения, съдът