Определение № 50044 от 06.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Н. против решение № 260965 от 16.03.2022 г., постановено по въззивно гр. д. №13719 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, IV А въззивен състав, с което е потвърдено решение № 164787 от 30.07.2020 г. по гр.д. № 74864 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 44 състав в обжалваната част. С тази част В. П. Н. е била осъдена да заплати на „Симбилд“ АД сумата 11 423,73 лв., представляваща обезщетение за лишаване на дружеството от ползване на апартамент № 18, находящ се в [населено място],[жк],, на основание чл.59 от ЗЗД.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Налице ли е заобикаляне на закона или злоупотреба с право, когато семейното жилище е притежание на еднолично търговско дружество, изцяло контролирано и представлявано от единия съпруг и посредством това дружество съпругът да претендира обезщетение от другия съпруг, в това число и за ползването на ненавършилите пълнолетие деца, за които същият съпруг е длъжен по закон да се грижи и да издържа?

2. Дължи ли се обезщетение и за използваната площ от децата от брака, или площта, обитавана от тях следва да се приспадне от определената цена? Служебно ли действа съдът в този случай или само по искане на страната? Следва ли в този случай децата също да бъдат конституирани като страни по делото, за да е допустим осъдителният диспозитив за наемната цена за площта, обитавана от тях?

3. Приложим ли е режимът на търговския закон в наемните правоотношения между отстранения съпруг и децата му, на които е присъдено ползването на семейното жилище, в случай че семейното жилище е собственост на трето лице-търговско дружество, което се притежава изцяло от отстранения съпруг? Кой е приложимият ред за разрешаване на спора относно ползването на семейно жилище, когато то е собственост на еднолично търговско дружество, изцяло контролирано и представлявано от единия съпруг, когато е висящ и бракоразводен процес, в който същият съпруг е страна?

4. Възможна ли е преклузия на доказателствено искане за разпит на свидетели, ако искането е формулирано още с писмения отговор на исковата молба? Отхвърлянето на такова доказателствено искане представлява ли съществено процесуално нарушение?

5. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдията, разглеждащ делото, е получил дисциплинарно наказание по сигнал от страна във връзка със същото дело, но не се е отвел от разглеждането му? Наказанието на съдия, наложено от ВСС във връзка със забавянето на определено дело по сигнал на една от страните по същото дело представлява ли основание за отвод на този съдия на основание чл.22, ал.2 от ГПК във връзка с т.6, ал.1 на чл.22 от ГПК-обстоятелство, поставящо под съмнение неговата безпристрастност?

6. Когато търговско дружество, собственост на бащата, иска обезщетение за ползването на семейното жилище, следва ли бащата да бъде привлечен като трето лице по делото и да бъде осъден да заплати обезщетение заедно с майката, ако тя е поискала това? Ако съдът не допусне привличането, това представлява ли съществено процесуално нарушение?

„Симбилд“ АД застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

„Симбилд“ АД е посочило в исковата молба, че дружеството е собственик на апартамент № 18, находящ се в [населено място],[жк],. Апартаментът се ползва от ответницата В. П. Н. за периода от януари до септември 2018 г. включително, без да заплаща наем на дружеството. Ето защо дружеството е поискало от съда да осъди ответницата да заплати 12 321,72 лв. за този период.

В. П. Н. е оспорила предявения иск. Заявила е, че ползва апартамента заедно с непълнолетните деца от В. Н. като семейно жилище на основание определение № 58113 от 6.03.2019 г. по гр. д. № 12842 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд за привременни мерки по делото за развод между нея и В. К. Н., управител на дружеството.

Софийският районен съд е осъдил В. П. Н. да заплати 11 423,73 лв. обезщетение за ползването на процесния апартамент за исковия период, а Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в тази част. Съображенията на въззивния съд са, че не са ангажирани доказателства за наличие на правно основание за ползването на имота, произтичащо от валидно съществуващо между страните облигационно правоотношение или от надлежно учредено вещно право на ползване. Съдебният акт, постановен по реда на чл.323, ал.1 от ГПК, не съставлява правно основание за безвъзмездно ползване, тъй като собственик на имота не е съпругът на ответницата, а дружеството, което притежава самостоятелна правосубектност.

С така постановеното решение въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск срещу децата, както твърди касаторът, тъй като е било потвърдено осъждането само на лицето, срещу което е била насочена исковата молба-В. П. Н.. Като родител на ненавършилите пълнолетие деца тя има задължение да им осигури условия за съвместно живеене, поради което по отношение на третите лица, каквото е дружеството, носи отговорност за заплащане на обезщетението за ползване и на обитаваната от децата площ от апартамента. Следователно осъждането на ответницата да заплати обезщетение и за тази площ не представлява очевидна неправилност на решението и е отговор на втория въпрос на касатора, което съответства на практиката на ВКС. Друго би било разрешението, ако ответницата ползваше апартамента на основание чл.57 от СК по силата на съдебно решение. Тогава тя не би дължала наем за ползваната от децата жилищна площ съгласно чл.57, ал.2, изречение второ от СК. Такова наемно правоотношение би могло да възникне само ако апартаментът беше собственост на другия съпруг или на негови близки в хипотезите на чл. 56, ал.2 и ал.3 от СК. В случая собственик е акционерно дружество, поради което не биха могли да се приложат съответните разпоредби на Семейния кодекс/трети въпрос на касатора/. Принципно е възможно съпругът на ответницата да е имал намерение да заобиколи тези разпоредби на Семейния кодекс. За целта обаче ответницата би следвало да заяви изрично такова възражение и да го докаже посредством установяване на конкретни обстоятелства, от които да се достигне до несъмнен извод за намерението на нейния съпруг да заобиколи закона. Такова възражение не е формулирано в отговора на исковата молба, а от констатираните по делото факти не може да се достигне до безспорен извод за целения неправомерен резултат. Не е доказано, че ищецът контролира изцяло акционерното дружество или че собствеността на дружеството върху апартамента е привидна, а действителната собственост принадлежи на съпруга. Ето защо и по първия въпрос на касатора не може да се допусне касационно обжалване.

По отношение на останалите въпроси на касатора не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тези въпроси не са били разрешени от въззивния съд, а касаят единствено първоинстанционното решение. С въззивната си жалба ответницата не е поискала разпит на свидетелите, които според нея не са били разпитани поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Съответно въззивният съд не е имал задължение служебно да допусне и разпита тези свидетели и не е допуснал процесуално нарушение/четвърти въпрос/. Петият въпрос на касатора засяга безпристрастността на районния съдия, но не и на въззивния състав. Шестият въпрос няма връзка със съществото на спора, разрешен от въззивния съд, а се отнася до отказа на първоинстанционния съд да конституира като трето лице съпруга на ответницата. Този отказ не е обжалван от ответницата, която освен това не е предявила и обратен иск срещу третото лице за осъждането му да заплати част от обезщетението.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на дружеството 1200 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение