Определение № 3347 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 181/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. И., чрез процесуален представител адв. А. Г., против решение № 1072 от 23.10.2025 г. и решение № 1080 от 24.10.2025 г., двете постановени по в. гр. д. № 799/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, като е потвърдено изцяло решение № 4339 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 16282/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на „Таблетка“ ООД сумата 3069,06 евро, представляваща надвнесена и получена без основание цена по предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 03.04.2019 г. и предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 12.12.2022 г., до изплащане на задължението. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. първо и второ ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация „Таблетка“ ООД, подаден чрез процесуалния представител адв. Г. В., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, като същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Производството е образувано по предявен от „Таблетка ООД против Н. Г. И. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане/връщане на сумата 3069,06 евро, претендирана като надплатена, над дължимата, продажна цена по предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 03.04.2019 г. и предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот от 30.04.2019 г. Въззивният съд се е солидаризирал с изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска. Изложил е, че между страните не е било спорно, че ответницата Н. Г. И. и Б. Цонев И., починал на 08.11.2021 г., са се задължили с два предварителни договор от 03.04.2019 г. да изградят до определен етап и да сключат окончателни договори за продажба на два имота срещу цена, респективно от 155 000 евро и 123 000 евро. Уговорено е цената да бъде платена по посочена в договора банкова сметка. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, кредитирано като обективно и компетентно даденото и неоспорено от страните, е установено, че общият размер на постъпленията по сметка на ответницата Н. Г. И., с посочено основание двата договора за продажба, възлиза на 281 069,06 евро. Следователно надплатената сума по двата договора възлиза на сумата 3069,06 евро. В случая безспорно заплатената от купувача по предварителните договори сума надвишава дължимата. Отделно продажните цени по предварителните и сключените окончателни договори, обективирани в нотариални актове № 39, том XLVI, дело 9944 от 28.6.2019 г. на АВ - Варна и № 19, том XLVI, дело 9926 от 28.6.2019 г. на АВ - Варна, не се различават, поради което и не може да се сподели съображението на ответницата, че страните са постигнали изменение на уговорката относно цената. За установяване на твърдението, че надплатената сума представлява възнаграждение за възложените допълнителни строителни дейности са допуснати гласни доказателства пред въззивната инстанция. Нито от поотделно, нито общо, в съвкупност, свидетелите установяват фактите, за които допуснати до разпит. Не се установява нито осъществен преговорен процес между покойния съпруг на ответницата и управителя на ищцовото дружество, нито поне общи данни за параметрите на договаряне – вид дейности, цена. Дори свидетелят Х., воден от въззивника, да свидетелства, че Б. му е споменал, че ще сложи хубава дограма на аптеката и за допълнително положена хидроизолация, то не става ясното дали И. е възнамерявал да стори това в изпълнение на договорния си ангажимент за извършване на довършителни работи /чл. 1.5 от договорите/ или въз основа на допълнително възлагане. Ответникът е твърдял основание за задържане на процесната сумата, тъй като със същата е погасена мораторна лихва, дължима за забавеното изпълнение на задължението за заплащане на продажната цена. На основание чл. 6.2 от сключените между страните договори при забава в плащане от страна на купувача, същият дължи неустойка в размер на 0.1 % върху дължимата сума за всеки ден забава, но не повече от 10 % от общата цена по договора. В случая от договорно съдържание е видно, че страните са ограничили общия размер на отговорността за забавено изпълнение до 10 % от стойността на договора, поради което и вредите в по-голям размер следва да бъдат изрично доказани, което не е сторено по делото. На следващо място ответникът вече е заявил претенция за мораторна неустойка по чл. 6.1. от договорите в производството по гр. д. № 14673/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, поради което и в тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и лихва за забава по общите правила не му се дължи. Ето защо, възраженията на ответницата срещу иска са неоснователни. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по повдигнато от ответника/въззивник оплакване съобразно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК?“; 2. „Липсва ли основание за плащане, когато ищецът сам е посочил изначално основание „плащане по договор“ и кой носи тежестта на доказване за опровергаване на основанието?“ и 3. „Допустимо ли е ответника да се брани с едно и също възражение за съдебно прихващане в различни процеси дотогава, докато не е формирана сила на присъдено нещо в нито един от тях?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първият с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., решение № 705 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 609/2023 г. на ВКС, IV г. о., решение № 177 от 29.10.2024 г. по т. д. № 1413/2023 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60287 от 09.12.2021 г. по гр. д. № 85/2021 г. на ВКС, IV г. о., вторият с ППВС № 1 от 28.05.1979 г., решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 379 от 26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ВКС, III г. о., решение № 19 от 07.08.2018 г. по т. д. № 2124/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 85 от 05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г. на ВКС, I т. о., и третият с решение № 193 от 18.12.2009 г. по т. д. № 13/2009 г. на ВКС, II т. о. Поддържа и, че решение № 1080 от 24.10.2025 г. е вероятно нищожно, а решение № 1072 от 23.10.2025 г. е вероятно недопустимо, като постановено срещу нелегитимирана страна за част от сумата – 1534,53 евро /1/2 от иска/, евентуално в частта за 1023,02 евро /2/6 от цената на иска/ и нередовна искова молба – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Решение № 1072 от 23.10.2025 г. е валидно и допустимо. Същото не е постановено по нередовна искова молба, каквото е настояването на касатора. Претенцията на ищеца е в достатъчна степен конкретизирана, не се установява несъответствие между фактическите твърдения и заявения петитум на иска, което да е довело до нарушаване на правото на защита на ответницата. Последната е процесуално легитимирана да отговоря по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като имущественото разместване за надплатената сума, предмет на делото е настъпило, именно в нейния патримониум, а не съпруга й, независимо, че и той е страна по договорите. Поставените от касатора правни въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият процесуален въпрос за мотивирането на решението от въззивния съд е принципно относим. Трайно в практиката на ВКС, включително в посочените от касатора актове, безспорно е прието, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал съда. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. В случая Окръжен съд - Варна се е произнесъл по всички наведени от ответницата възражения. Приел е, че не е налице сочената „новация“, касателно размерът на сумата е основал решението си на приетото експертно заключение. Оплакванията на касатора по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос, доколкото е обуславящ, също е решен от въззивния съд при съобразяване с практиката за доказателствената тежест на страните, а не в противоречие с нея. От цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика относимо е решение № 379 от 26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ВКС, III г. о. От представените доказателства не е установено основанието – сумата да се дължи по предварителните договори, включително по окончателните такива, независимо от вписаното в платежните основание, като не е установено наличието на друго основание за задържането й. По третия поставен въпрос не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не се е произнасял в сочения от касатора смисъл, не е приемал, че се отнася до едно и също възражение за прихващане, заявено паралелно по двете дела на страните. Приел е, че тъй като ответникът е упражнил правото си на избор – предявил е претенция за неустойка за забавата, то за същия период не може да прихваща със законната лихва за забава. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. От генерираните в ЕИСС данни се установява, че Окръжен съд - Варна се е произнесъл по съществото на повдигнатия пред него спор, по който е образувано в. гр. д. № 799/2025 г. с две идентични по съдържание решения – с рег. № 1072 от 23.10.2025 г., а второто – с рег. № 1080 от 24.10.2025 г. По делото е приложено на хартиен носител единствено второто решение и само то е връчено на страните. С актуалната правна уредба в чл. 360 ЗСВ, чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ и чл. 102а ГПК, еднозначно се предвижда, че съдебните актове се постановяват в е-форма. Това означава, че оригиналът на акта е електронен, а в случая съществуват два оригинални акта, само единият от които е възпроизведен на хартиен носител. Решение № 1080 от 24.10.2025 г., като публикувано второ подред, следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка валидността и допустимостта му. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение