Определение № 171 от 12.04.2010 г. на ВКС

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 и по чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 1* от 03.12.2009 г. по в. ч. гр. д. № 937/2009 г. на П. окръжен съд без разглеждане са оставени: 1. частните жалби на Д. Д. Ц. и Л. Д. Ц. срещу разпореждане по гр. д. № 1093/2001 г. на П. районен съд, с което без движение са оставени въззивни жалби, подадени от същите и от П. И. Д., Т. И. И. и С. Д. Д., и 2. частната жалба, подадена от Д. Д. Ц. срещу разпореждането от 07.07.2009 г. по същото първоинстанционно дело, с което са върнати подадените от останалите въззивници въззивни жалби, а производството в означените части е прекратено. Със същото въззивно определение е потвърдено разпореждането от 07.07.2009 г. по гр. д. № 1093/2001 г. на П. районен съд, с което са върнати въззивните жалби на Л. Д. Ц., П. И. Д., Т. И. И. и С. Д. Д. поради невнасяне на дължимата за въззивното производство държавна такса. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е разрешил определящия редовността на въззивните жалби процесуалноправен въпрос за дължимостта на държавна такса при обжалване способа за ликвидиране на съсобствеността във втората фаза на делбеното производство и размера на тази такса /ако се дължи/, при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. От ответниците М. С. К. счита частната жалба за недопустима, а по същество - за неоснователна, Ц. С. Ш. не е взела становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: С решение № 1* от 11.11.2008 г. по гр. д. № 1093/2001 г. на П. районен съд е постановено делбата на съсобствените недвижими имоти да се извърши по реда на чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ чрез изнасянето им на публична продан, получените суми да се разпределят съобразно правата на съделителите по решението за допускане на делбата и е присъдена държавна такса, определена съобразно цената на имотите и стойността на дяловете на съделителите. Въззивни жалби са подадени от С. Д. Д., Д. Д. Ц. и Л. Д. Ц., които по разпореждане по чл. 262, ал. 1 ГПК от 25.11.2008 г. на районния съдия е следвало да внесат държавна такса за въззивното обжалване в размер на по ½ от присъдената с обжалваното решение или по 1 440.36 лева, както и от П. И. Д. и Т. И. И., които според указанието е следвало да внесат по 2 160.54 лева държавна такса. Констатираната нередовност е отстранена само от съделителя Д. Ц., който е внесъл държавна такса в размер на 1 441 лева. Въпреки изпълнение на указанието, този съделител, а също и останалите въззивници, които не са извършили дължимите процесуални действия, са обжалвали разпореждането от 25.11.2008 г., с което подадените въззивни жалби са оставени без движение. Законосъобразно П. окръжен съд е приел, че този съдебен акт на първоинстанционния съд не е сред категорията актове, подлежащи на самостоятелен инстанционен контрол. Срещу определение /разпореждане/, с което се оставя без движение производството по делото, страната може да се защити чрез обжалване на определението за прекратяване на делото. В този смисъл е разрешението на обсъждания въпрос, дадено с т. 5 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС на РБ, което запазва значението си и при новата правна уредба, независимо от обстоятелството, че е прието при действието на отменен процесуален закон. Правилно е въззивното определение и в частта, с която частната жалба на Д. Д. Ц. е оставена без разглеждане. Производството по подадената от него въззивна жалба не е прекратено, тъй като с внасяне на дължимата държавна такса жалбоподателят е отстранил нередовността, а правен интерес да обжалва разпореждането за връщане на жалбите на останалите съделители за него не е налице. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в останалата част. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК не са налице, тъй като представените от касаторите определения № 12 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 2203/08 г. на ВКС, III-то г. о., и № 174 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 174/09 г. на ВКС, II-ро г. о., обсъждат друг въпрос - за размера на държавната такса за произнасяне по допускане на касационното обжалване /чл. 18, ал. 2, т. 1 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс/. В разглеждания случай спорът е по въпроса дължи ли се и в какъв размер държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционно решение, с което делбата на недвижими имоти е извършена чрез изнасяне на публична продан. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което изисква конкретна правна норма да е неясна или непълна, поради което има нужда от задължително тълкуване за изясняване на точния й смисъл или когато се налага корективно тълкуване поради промяна на практиката на Върховния касационен съд. Съгласно чл. 8 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, по дело за делба се събира такса 4 на сто върху стойността на дяловете, а при спогодба преди съставяне на разделителния протокол - по 2 на сто върху стойността на всеки дял. Посочената норма не създава затруднения при тълкуването и правоприлагането. Съдебната практика трайно приема, че макар цената на правото, предмет на правна защита, да не е определена при предявяването на иска за делба, с постановяване на решението по извършване на делбата то получава своя паричен израз, тъй като съдът определя и действителната стойност на съдебно предявеното право. Дължимата държавна такса се определя с оглед на тази стойност съобразно дела на всеки съделител по решението за допускане на делбата. Затова неоснователно се поддържа от касаторите, че държавната такса за обжалване на способа за извършване на делбата не съставлява 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес - чл. 18, ал. 1 от Т., тъй като се касае до неоценяем предмет. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.