Определение № 748 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1480/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. Н., чрез назначения му особен представител адв. П. против решение № 6 от 10.01.2020 г. по гр. дело № 463/2019 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 993/05.08.2019 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от касатора против държавата, чрез ПРБ иск за заплащане на сумата от 1 000 000 лева, явяваща се обезщетение на неимуществени вреди от това, че ищецът е осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 153/2006 г. на Военен съд – Варна и е изтърпял наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 6 месеца за престъпление, което не е извършил.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че с присъда, постановена по НОХД № 153/2006 г. на Военен съд - Варна ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, за което му е наложено наказание „пробация“. Същата е била изменена в наказателната й част с въззивно решение на Военно-апелативен съд – [населено място], постановено по НОХД № 28/2007 г. и е определено наказание „лишаване от свобода“ от шест месеца, като на основание чл. 68, ал. 1 НК е постановено подсъдимият да изтърпи и отложено наказание „три години лишаване от свобода“, наложено му със споразумение № 56/04.04.2001 г. по НОХД № 51/2001 г. на Военен съд – Варна. Въззивното решение е потвърдено с решение на Върховния касационен съд по н. д. № 296/2007 г. Установено е също, че двете наказания са изтърпени от осъденото лице (ищеца), а исканията му за възобновяване на наказателното производство са оставени без уважение. Развити са съображения, че твърденията на ищцовата страна за неправомерните действия на органите на разследването, в резултат на които е осъден за престъпление, което не е извършил, по същността си се свеждат до доводи за несъбиране на поискани от него доказателства в хода на досъдебното производство и преценка на събрани свидетелски показания, в резултат на което е бил внесен обвинителен акт срещу него и последвалото го осъждане. Изтъкнато е в обжалваното решение, че дори и да са били допуснати процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на обвиняемия в досъдебното производство или е налице необоснованост на повдигнатото обвинение, същите не се намират в причинна връзка с постановената осъдителна присъда, като твърдян източник на претендираните неимуществени вреди. Такава би била налице само при оправдаването му, какъвто резултат в случая не е постигнат. Прието е, че предвид правилото на чл. 300 ГПК гражданският съд е обвързан от влязлата в сила присъда по въпросите дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което, при осъдителна присъда е недопустимо да се произнася (отново) по въпроса дали даденото деяние осъществява състав на престъпление или не. Мотивирано е заключение, че липсват предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ за ангажиране отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент ПРБ, за обезвреда на засегнати нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1.„Допустимо ли е съдът да определя процесуалният субституент на държавата като ответник по делото без съгласието на ищеца?“

По този въпрос се сочи едновременно наличие на основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

2. „Налице ли е основание за ангажиране отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ при настъпили неимуществени вреди въпреки липсата на оправдателна присъда, ако постановената осъдителната такава се основава на неистински свидетелски показания и решението на наказателния съд е очевидно незаконосъобразно и неправилно?“

Въпросът се поддържа за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. „Основание за ангажиране на отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ ли е отказът на ПРБ да възобнови наказателното производство при явно незаконосъобразен акт?“

Според касатора този въпрос е разрешен в отклонение със задължителната практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. „Необходимо ли е ищецът по иск по чл. 2 ЗОДОВ да доказва размера на неимуществените вреди?“

По въпроса се подържа наличие на предпоставки по всичките състави на чл. 280, ал. 1 ГПК - т. т. 1, 2 и 3.

Като основание за допускане на касационен контрол се сочи и очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Този порок на съдебния акт се обосновава с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият въпрос в известна степен е релевантен, доколкото касае задължението на сезирания съд да даде дължимата защита - санкция и разреши възникналия материалноправен спор в пределите - обективни и субективни, очертани от фактическите твърдения в исковата молба и заявения петитум, между там посочените страни. Липсва обаче мотивиране на допълнителните предпоставки чрез обосноваване на противоречие с конкретна съдебна практика по поставения въпрос, която касаторът да сочи и прилага – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа аргументи, в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не покрива изискванията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване – в хипотезата „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ страната следва да твърди, че разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а в хипотезата „въпрос от значение за развитие на правото“ с твърдения, че конкретна правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по приложението й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Освен изложеното следва да се изтъкне, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. Затова по този въпрос липсват предпоставки за достъп по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК.

Останалите повдигнати въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № /19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение и изразяват несъгласието й с изводите за липса на осъществен деликт от правозащитните органи на държавата, упражняващи функция по преследване и наказване на деяния, съставляващи престъпления, като основание за обективна отговорност за вреди. Въпросите изразяват разбирането на касатора, че са налице предпоставки за отговорност на държавата по специалния закон – ЗОДОВ, тъй като неправилно бил осъден с присъда от наказателния съд, а исканията му за възобновяване на наказателното производство, по което е постановена присъдата, незаконосъобразно не са били уважени.

Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Затова по останалите въпроси също няма основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и претендираната от страната очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Въпросната разпоредба съдържа фактически състав, реализирането на който предпоставя и изисква обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от касационния жалбоподател – изложените оплаквания сочат на пороци на съдебния акт, които не попадат сред разглежданата по-горе категория, а са изцяло касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед на така очертаната и разбирана от състава дефинитивност на визираното основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение